В този момент предишната й личност, онази, която го бе прелъстила в началото, й се притече на помощ. Тя се отпусна по гръб с усмивка и притегли главата му към гърдите си. Ръцете й обвиха врата му, докато той я целуваше. Тя беше, или изглеждаше, естествена и преливаща от желание, когато поднесе гръд към устните му.
— Толкова те желая! — каза тя.
С момичешка дързост го обърна на една страна. Разкопча ризата му и после смъкна ципа на панталоните му. Разсъблече го бързо, виждайки как напрегнатия му пенис се устреми напред, освободен от гащетата. Тялото му бе толкова красиво, толкова стегнато и мускулесто… Запита се как бе оцеляла, без той да я докосва почти цяла година.
Обичам те.
Думите бяха на върха на езика й, но не посмя да ги изрече. Страхуваше се, че това са последните думи, които той искаше да чуе, последните, на които, щеше да повярва, изречени от нейните уста. Затова само го притегли върху себе си и обгърна с ръце кръста му.
— Ммм — измърка, — толкова е хубаво да те чувствам.
Казваше му тези думи преди много време, когато телата им бяха готови да се слеят. Молеше се сега да предизвикат същите чувства както някога.
Той остана безмълвен, но нетърпението в голата плът, притисната в нейната, не оставяше съмнения за чувствата му. Ръцете му бяха върху раменете й и поглъщаха жадно мекотата й. Очите му бяха широко отворени и я съзерцаваха в здрача.
Краката й се разтвориха приканващо. Бедрата й се потъркваха настоятелно в неговите. Тя зарови ръце в косите му.
— Мина толкова време — изстена тя. — Толкова ми липсваше.
Сега дългият, втвърден член между краката му се приготви да проникне в нея. Единствено нежно докосване й подсказа, че и двамата са влажни и готови за любов. Тялото му се напрегна, дългите му ръце я прегърнаха по-здраво, слабините й очакваха предстоящите тласъци. Той проникваше все по-дълбоко, сантиметър по сантиметър, като нежно я галеше с връхчето си, преди да потъне в нея с цялата си напрегната дължина, както винаги досега.
Заля я безкрайно облекчение, като че ли най-лошото беше свършило, като че ли пропастта между нея и съпруга й тази нощ най-накрая щеше да бъде преодоляна. Мъките, които бе изстрадала, самотата, подозренията, отчаяните пориви сега щяха да свършат. Нещата щяха да станат както едно време, когато бе момичето, което тя знаеше, че Джордан иска, когато неговото желание и страст бяха несъмнени.
— Моят герой — прошепна задъхано тя, докато той проникваше все по-дълбоко, устремен към самата й сърцевина. — Моят прекрасен принц…
При тези думи той замръзна. Ръцете му, които обгръщаха раменете й, се сковаха. Той я погледна с присвити очи.
— Пак роличка, а? — попита той. В гласа му звучеше гняв и ужасна студенина. — Това ли е най-доброто, на което си способна след всичкото това време?
Тя се взря в него с ужас. Вкопчи се в ръцете му, сякаш за да му попречи да избяга.
— Джордан, не! Бях развълнувана. Не знаех какво говоря. Моля те, Джордан!
Но беше твърде късно. Той рязко се отдръпна от нея, а силният му гръб се напрегна, за да му помогне да се махне по-бързо от нея. Освободи се от прегръдката й и се изправи, съвсем гол.
— Мислех си, че може нещо да си научила през всичкото това време, но виждам, че не съм бил прав. Ти си същата измамница, каквато винаги си била. Е, ще трябва да спиш сама тази нощ, скъпа. Поносимостта ми към фалшификати не се е увеличила през последните тринайсет месеца.
— Джордан, недей! — извика тя. — Ти не разбираш! Толкова те желаех… Просто се изпуснах. Моля те, Джордан. Върни се! Обичам те…
— Любов? — попита той с горчив сарказъм. — Какво знаеш ти за любовта?
Бързо навлече панталоните и ризата си и напусна стаята. Тя остана да лежи сама в леглото, придърпала завивки над гърдите си; сърцевината й изгаряше от желание да го има, а сърцето й бе готово да се пръсне. Разтресе се в безмълвни ридания. Искаше да стане и да го догони, да се вкопчи в него и да го помоли да се върне. Но знаеше, че щеше да бъде излишно. Той беше решил. Омразата в очите му не й беше оставила никакво съмнение. Тя бе получила своя последен шанс и го бе провалила.
Чу как Джордан излезе от апартамента. Мъката, която я разкъсваше, беше истинска, така естествена, като на всяка нормална жена, която бе обичала с цялото си сърце и бе отхвърлена. Някогашната Джил Флеминг щеше да смята, че при нея подобна емоция не е възможна, че тя е характерна само за нисшите същества.
Сега Джил бе запратена обратно в човешкия род. Но не разполагаше със средствата, с които нормалните хора се научават да издържат ужасите на мъката, паниката на обруганата любов, защото никога не бе имала нужда от тях, а сега вече беше твърде късно.
И Джил лежеше в леглото си, така откъсната от човешкия род, както от собствената си душа.
Нямаше представа колко време е спала. По някакъв начин успокоителните се бяха съчетали с емоционалното изтощение и с тяхна помощ съзнанието й бе изключило. Измъчваха я странни сънища, в които витаеше образът на Джордан с други жени, Джордан с Мег, Джордан, проклинащ Джил, след което й обръща гръб и си отива завинаги. Събуди се от звъна на телефона, който седеше върху нощното й шкафче. Дванайсет и половина. Джордан сигурно още беше навън.
Замаяна, тя стана и отиде нататък по коридора до стаята на Мег. Влезе и погледна спящото бебе. Мег лежеше по корем, а дупето й стърчеше нагоре. Дишането й бе спокойно и едва доловимо. Сви ръчички веднъж и после отново ги отпусна.
Джил леко я потупа по гърба и после я погали по бузката. Детето не реагира.
После Джил се върна в спалнята си. Седна на леглото и се запита къде ли е Джордан. Беше твърде изтощена, за да реши дали да вземе още едно хапче.
Телефонът иззвъня отново и тя се сепна, вече съвсем будна. Грабна нетърпеливо слушалката.
— Джордан?
Последва кратко мълчание.
— Джил? — Беше женски глас.
— Да. Кой се обажда?
— Значи го няма, нали? — В гласа се долавяше весела нотка, която почти веднага се смени с жесток триумф. — Ти си съвсем сама. — Джил го позна.
— Барбара — изрече тя немощно.
— Измисли ли вече как? — попита гласът.
Джил изпъна гръб. Ръката, която държеше слушалката, се затресе.
— Аз… какво? — попита тя.
— Сигурно ще искаш да е безболезнено — каза гласът, — защото си добра майка. Но не забравяй — длъжна си да го направиш!
Чу се щракване и линията замлъкна.
Джил седеше сама на ръба на леглото си и стискаше слушалката с две ръце сякаш бе живо същество, което можеше да се окаже опасно, ако го пуснеше.
След известно време телефонът започна да бръмчи силно, за да й напомни, че трябва да бъде затворен.
Но Джил не го чу. Собственият й протяжен вопъл го заглушаваше.
61
Джонсън Вил, щата Лонг Айлънд
30 март 1980 г.
Беше събота.
Денят бе необичайно топъл. Лесли и Рос трябваше да изминат доста голямо разстояние. Рос носеше по-малката чанта с картофения чипс и салфетките, Лесли — кошницата с останалите неща за пикника. Рос си помагаше с бастуна. И двамата крачеха бавно. Никой от тях не се притесняваше. Много отдавна бяха свикнали с немощта на Рос и я приемаха като част от живота.
И двамата бяха в добро настроение. Времето беше приятно. Пасища и овощни градини ограждаха селския път, който водеше към мястото им за пикник — малък хълм с един стар бряст, където преди години Рос често бе водил своите дъщери и съпругата си.
Беше красива местност, пасторална и спокойна. На пасището отвъд шосето се виждаха няколко крави. Две или три се бяха излегнали лениво, напечени от слънцето. В нивата се виждаше един неподвижен трактор. Отнякъде долетя гарван и се устреми към синьото небе с широко разперени криле. После изчезна от погледа им, а след него и огряната от слънце сцена, като картина, безмълвна и вечна.
— Толкова е тихо! — възкликна Лесли.
— Както винаги — каза Рос, докато я наблюдаваше как разстила одеялото под дървото. — Затова обичахме да идваме тук с момичетата. Няма жива душа. Дина често казваше, че това е нашето място.
— Наистина създава такова усещане — усмихна се Лесли. — Сякаш не е било тук, преди да дойдем, и няма да бъде, след като си отидем. Като магия.
— Точно така, момичето ми — каза той.
Тя бе коленичила да отвори кошницата и в този момент вдигна поглед към него. Той се открояваше на фона на синьото небе, с тежките клони над него и гъстата гора в края на пасището. Сега косата му беше бяла, а той — много слаб. Изглеждаше по-немощен от всякога. Но в очите му искреше любов, сияйна като огряната от слънце картина.
Лесли потъна в обятията му.
— Обичам те.
Той нежно я погали, сякаш бе силен и стар като това дърво и тя спокойно можеше да се приюти в сянката му.
— И аз те обичам, мила — отвърна той.
Дълго време останаха така, полюшваха се на пъстрата сянка, без желание да се откъснат един от друг.
Рос първи развали магията.
— Хайде да ядем — каза той. — Умирам от глад.
Обядът им премина в отлично настроение, въпреки че и двамата не ядоха много. Бяха си донесли бутилка вино, която Лесли отвори, докато Рос я наблюдаваше. Разговаряха за бъдещите си планове. Планове за предстоящата неделна вечеря с Нанси, която пристигаше със самолет от Рочестър. Планове за идната седмица, когато в офиса щеше да има доста работа. Планове за лятото, които включваха двуседмична почивка във вилата в Саут уест Харбър, Мейн, където Рос бе водил семейството си, докато момичетата бяха малки, но в която не бе стъпвал вече няколко лета и сега искаше да я покаже на Лесли.
Имаха планове за идната година и за годината след нея, която включваше голямо разширяване на клиентелата на „Уилър Адвъртайзинг“, назначаването поне на още трима души, както и наемането на съседния магазин на Чърч Стрийт. Това бяха смели новаторски планове, които Рос никога не би градил сам, но които одобри безпрекословно, когато Лесли му изтъкна техните финансови преимущества. Мисленето й както винаги бе амбициозно и с размах, но не прибързано. Тя беше с вроден талант за бизнес, както често си разсъждаваше Рос. Стига да искаше, можеше да бъде президент на собствена корпорация.