Беше пак така внимателна и преди двайсет и четири часа, когато се появи предрешена пред Лайънел Круз и усети по очите му, че е способен да надзърне зад маската й. Беше я разпознал, както се опасяваше. Но за нейно щастие Джил му водеше с цяла крачка.
65
Ню Йорк
На 4 април, близо три денонощия след изчезването на Джил Лазаръс, Калвин Уедърс откри какво се беше случило.
Кал имаше солидни връзки сред полицаите и детективите. Преди двайсет и четири часа бе разбрал, че става нещо важно, което съзнателно се пази в пълна тайна. Кал успя да разбере от свой приятел в една детективска агенция, която работеше по случая, че Джил Лазаръс и нейното бебе са изчезнали. Операция по всеобщо издирване бе в пълен ход, макар и строго секретна. Откакто чу за това, Кал Уедърс непрестанно мислеше за Джил.
От една страна, Кал бе много изостанал от армията следователи, които търсеха Джил Лазаръс. А от друга, бе много пред тях — макар че все още не си даваше сметка за това.
Беше назад, защото не беше виждал Джил още отпреди раждането на детето й и не му беше ясно какво ставаше с нея след последното разследване, което бе провел по нейна поръчка. Двамата не бяха разговаряли повече от година.
А имаше преднина, защото по някакъв странен начин той познаваше Джил Лазаръс дори повече от собствения й съпруг. И през последната година, когато Джордан Лазаръс упорито пренебрегваше жена си, Кал мислеше за нея почти непрекъснато.
След последната му среща с Джил пред обществото тя играеше ролята на най-щастливата жена на света. Беше съпруга на най-богатия и уважаван мъж в Америка, човек, който използваше богатството и властта си да промени облика на градска Америка. Джил беше по кориците на всички луксозни списания, смяташе се за модел на елегантност и маниер на поведение. Имаше прекрасна малка дъщеря. Но зад маската на щастлива съпруга всъщност Джил Лазаръс беше нещастна, дори отчаяна жена. Кал беше разбрал това още преди година.
А сега беше изчезнала.
Кал се върна мислено към последното разследване, което беше извършил по заявка на Джил. То бе разкрило, че преди време нейният съпруг е имал връзка с друга жена, връзка, продължила само няколко месеца. След това и двамата бяха сключили брак с различни партньори. Привидно отношенията им бяха приключили завинаги.
Човек би си помислил, че тази новина ще бъде посрещната с голямо облекчеше от Джил, която по време на разследването вече беше госпожа Джордан Лазаръс. Но Кал никога нямаше да забрави изражението на лицето й, когато й показа снимките на Лесли Чембърлейн. Всъщност Джил бе потисната жена, която страдаше неимоверно.
Също като нишката на Ариадна тази следа поведе Кал Уедърс през лабиринта от лъжи, върху който Джил бе построила брака си и живота си, към истината, която тя криеше от целия свят. Кал познаваше Джил Лазаръс лично, тъй да се каже. Тя не само му бе поднесла тялото си като начин да го обвърже със себе си и да си подсигури неговата лоялност. Беше му разкрила на практика и уменията си като прелъстителка. Тайната на нейния успех…
Прелъстявайки Кал, Джил интуитивно бе проникнала в онези негови потребности и фантазии, които той не бе споделял с никого. Нейната привлекателност се основаваше на способността й да открива скришните образи в сетивата на мъжа, дори в сърцето му, и да се превръща в тяхно отражение, на което бе невъзможно да се устои.
Кал все още я виждаше, сякаш беше вчера — погледът й, когато онази кожена пола се смъкна към коленете й първия път, когато спа с него. Беше поглед на спокойна празнота, търсещ собственото му желание, което откри много бързо. Поглед, който регистрираше неговата изненада, възбуда и накрая неговата капитулация. Беше като повърхност без дълбочина, образ, гравиран върху огледалото на собствената му потребност. Самата й нереалност го бе привлякла неудържимо.
Кал подозираше, че тя превзема всички мъже по този начин. И заключи, че вероятно със същите средства бе хванала в капан и Джордан Лазаръс.
Привлекателността на Джил нямаше нищо общо с любовта. Тя вероятно бе избрала Лазаръс за своя жертва, бе го привлякла с необходимата стръв и го бе хванала на въдицата си с безстрастните умения на своето сърце на ловец. И го бе спечелила, отнемайки го от съпругата му. С помощта на Кал Уедърс.
Задачата не беше особено трудна, въпреки своенравния характер на Барбара Консидайн, защото Джордан изобщо не я обичаше. Бракът му с нея беше брак по сметка. Ами ако, вече омъжена за Лазаръс, Джил е открила, че сърцето му не е пусто като нейното? Че в миналото той е имал любов, голяма любов, която никога няма да може да превъзмогне? Ами ако неговият брак с Джил, макар и посвоему, също е бил брак по сметка? В края на краищата дори и жена с таланта на Джил за възбуждане на желание не би могла да провокира любовта у мъж като Джордан. Не и при положение, че сърцето му вече принадлежи на друга.
В случай че Джил е проумяла тези факти или е била принудена да види брака си по този начин, човек лесно би могъл да си представи отчаянието й. Тя бе превзела Джордан Лазаръс безспорно, но само тялом. Сърцето му продължаваше да принадлежи другиму.
А от тази безнадеждност би могла да покълне любов. Дори и у жена, празна като Джил. Вътрешната й пустота можеше да направи любовта й твърде неконтролируема. В известен смисъл животът й, безкраен низ от лишени от любов приключения, вероятно бе оставил сърцето й недокоснато като на девица. И също като девица, влюбеше ли се, щеше да се влюби с цялото си сърце. Щеше да бъде обсебена от своя любим. Както и от безумна ревност към всяка жена, която би могла да й го отнеме.
На пръв поглед това бе абсурдна теория, помисли си Кал, почти готическа в своята зловеща логика. Жени като Джил Флеминг не се влюбват. Те не познават смисъла на тази дума.
Кал щеше незабавно да отхвърли въпросната теория, ако не бяха две неща. Първото беше болезнената, почти маниакална реакция на Джил по отношение на снимките на Джордан с Лесли Чембърлейн, които й бе занесъл. Преди този ден Джил никога не бе давала израз на някакви човешки емоции. В ретроспекция душевният й смут бе на влюбена, но отхвърлена жена. А източникът на нейните терзания бе Лесли Чембърлейн.
Второто доказателство сега беше в ръцете му.
Кал държеше един брой на „Ню Йорк Таймс“, отворен на страницата с некролозите, където се съобщаваше за смъртта на Рос Уилър. Джил Лазаръс бе изчезнала шест часа след излизането на вестника.
Кал Уедърс отдавна бе разбрал, че случайността играе много по-незначителна роля в човешкия живот от необходимостта. Поне в сферите, свързани с детективската работа. Не беше съвпадение, че Джил Лазаръс бе изчезнала с бебето си само часове след вестта за смъртта на Рос Уилър. Кал би заложил много на това предположение.
Но накъде бе тръгнала?
Благодарение на приятел от ФБР, който му беше длъжник за голяма услуга, същата вечер Кал Уедърс се бе сдобил с копие на двата формуляра за работа, които бяха предоставили на полицията единствените нишки към миналото на Джил Лазаръс. Сега те бяха отворени на малката масичка пред него. Той пушеше тънка пура и ги проучваше внимателно, а чашата с бира до него стоеше непокътната.
И двата формуляра бяха пълни с лъжи. Когато му ги даваше, приятелят му изрично бе подчертал този факт. Кал неволно се усмихна на паяжината от измислици, която Джил бе изплела, за да прикрие миналото си, да скрие истинския си характер. Това бе произведението на живота й — този лабиринт, тази повърхност без съдържание. Това бе тайната на властта й над други хора… но може би и източникът на нейната гибел.
Тъй като Джордан Лазаръс бе проникнал в тази празнота и бе оставил своя красив образ в сърцето й. Джил сигурно го бе почувствала като неизлечима рана, грандиозно срутване на най-устойчивите си укрепления. И това, заедно с разкритието за другата жена в живота на Джордан, я бе превърнало в бомба със закъснител.
Минаваше полунощ. Кал се чувстваше уморен. Беше време да си ляга, но той не преставаше да оглежда ту единия формуляр, ту другия. Нещо в паралелните последователности от лъжи отпреди четири години и половина не му даваше мира — фалшивите препоръки за работа, въображаемите братя и сестри, родителите с измислени имена — там се криеше нещо, нещо, което той чувстваше, без да може да определи точно какво.
Вече се канеше да се откаже и да си легне, когато един дребен детайл привлече погледа му.
Взря се в сведенията, записани във формуляра за „Хайтауър Индъстрис“ — сестри — Джоселин, Алиса. Това бяха измислици, разбира се, както и имената на родителите и родното място Шеридан, Кънетикът.
В следващия миг Кал отмести поглед към формуляра за „Континентал Продъктс“ отпреди девет години: име на майката — Джоселин.
Той присви очи. Повторението на името Джоселин му напрали впечатление. Огледа внимателно двата формуляра. Други имена не се повтаряха. Името Джоселин вероятно означаваше нещо за Джил.
Кал стана с въздишка, отиде в малката кухня и набра един номер на стенния телефон. Наложи се да изчака дълго, докато му вдигнат.
— Джими, обажда се Кал. Да, знам. Късно е, няма спор. Слушай. Хората ти проверили ли са всички имена от двата формуляра?
Слуша известно време, докато агентът от ФБР унило му обясняваше, че всяко име е било пуснато на компютрите на агенцията.
— Забелязал ли си, че тя повтаря името Джоселин? — попита Кал.
Не без сарказъм агентът подчерта, че повторението е било регистрирано още от самото начало. Но компютърното проучване не е разкрило някаква връзка между Джил и близо петте хиляди престъпници, жертви на престъпления и заподозрени с име Джоселин.
— Това е задънена улица — каза агентът. — Повярвай ми, проверили сме всичко. Може би е някаква нейна позната. Може би се е сетила за него, защото започва със същата буква като малкото й име. Във всеки случай не води до никъде. Забрави го, Кал.
— Добре — отвърна Кал. — Благодаря ти за информацията.