Кал затвори. Вече се канеше да тръгне към всекидневната, когато изведнъж затвори очи и видя лицето на Джил. В същия миг гласът й прозвуча в паметта му. Неповторимата му напевност го накара да застине на място. Стоеше в тишината на апартамента, наострил слух, като че ли се вслушваше в нищото.
Беше глас, който му бе близък, сложният му акцент бе белязан с удължения, характерни за най-отдалечените части на страната. В него се долавяше Югът, или поне дълбокият юг към Мериленд. Както и тихоокеанският северозапад, може би Южен Орегон. И около година в Калифорния. Имаше силен при звук от източното крайбрежие, може би Кънетикът. А отдолу, под тези носещи се течения, сякаш покрит от всички останали, се долавяше Средният запад. Мисури или Илинойс. Кал не можеше да го сбърка, защото самият той бе израснал в Чикаго.
Джоселин.
Джоселин…
Внезапно Кал Уедърс получи прозрение.
Той извади атласа от рафта с книги и започна да прелиства индекса щат по щат. Погледът му се плъзгаше бързо по подредените по азбучен ред големи и малки градове. След две минути намери онова, което търсеше.
Развълнуван, той стана, излезе от апартамента, качи се на колата си и отиде в офиса. Когато стигна там, беше един часът след полунощ. Използва собствения си ключ, за да влезе, поздрави нощната охрана в коридора и взе асансьора до справочния отдел на четвъртия етаж.
Седна пред компютъра и отвори главния информационен файл. Не беше светнал лампите и зеленият екран изглеждаше странно призрачен в тъмната стая.
„Детски социални грижи“, записа Кал. Сиропиталища.
„Подредени по?“ — попита компютърът.
„Щати“, записа Кал.
Щатите се изписаха по азбучен ред. Той започна да се придвижва от щат на щат, като насочваше вниманието си върху областите, където подозираше, че бе живяла Джил. Във всеки щат просто изчиташе списъка от сиропиталища или домове за безпризорни деца.
Намери отговора, който му трябваше, в Илинойс.
Джоселин. Беше име на малък град на юг от Спрингфийлд, където допреди десет години се е намирал най-големият щатски приют за бездомни и изоставени момичета, впоследствие разрушен и заменен от нов, близо до южната граница на щата.
Кал нервно потропваше с молива си по бюрото.
— Страхотно! И къде са архивите?
Нямаше да може да се обади на властите в Илинойс преди сутринта.
Погледна часовника си. Един и половина. Какво можеше да свърши един детектив в един и половина след полунощ? Цялата нация спеше.
Но Чикаго бе само на два часа и половина със самолет. Защо да чака утрото? Трябваше да установи нещо. А времето можеше да се окаже твърде съществено.
Кал затвори файла, изключи компютъра и се обади на летището. За негов късмет след четирийсет и пет минути имаше нощен полет до Чикаго с връзка за Спрингфийлд призори.
Можеше да бъде на линия преди началото на работното време.
Кал не се върна вкъщи да си вземе някои неща. Бързо слезе при колата си и се насочи направо към летището.
Едва когато стигна там, му хрумна, че трябва да се обади на своя приятел детектив и да предложи Лесли Чембърлейн да бъде поставена под охрана колкото се може по-скоро. Джил така бе обсебила съзнанието му, че заради нея просто бе забравил за тази страна на проблема.
Обади се където трябваше, но предупреждението му се оказа излишно.
66
Ню Йорк, 4 април 1980 г.
Джордан седеше сам в библиотеката на апартамента си в Сътън Плейс и се взираше в нищото.
В тишината на малката стая, чиито стени бяха покрити с рафтове с книги, се долавяха далечните шумове от телефонните разговори, които водеха детективите. Очите му бяха затворени. Не беше спал близо три денонощия. Но ужасът вътре в него бе по-силен от умората. Чувстваше се така, сякаш се движеше от невидим източник на енергия, направен от най-чист мраз, по-студен, от който и да е лед. Нямаше намерение да заспи, преди всичко това да е приключило.
Джордан уморено отвори очи. Погледът му пробяга по рафтовете с книги. Почти всички му бяха любими автори от едно време — Шекспир, Софокъл, Марк Твен, О’Нийл — които се бе научил да обича много отдавна, а после, вече като хоби, бе издирил редките им първи издания. Чувстваше особена възбуда да чете книга, издадена, докато нейният създател е бил още жив. Това му внушаваше усещането, че пътува през времето към изгубения свят, в който авторът действително е разговарял и дишал.
От тези негови находки най-ценно бе едно антикварно издание на Шекспир, чиято височина надминаваше трийсет сантиметра. За него преди пет години Джордан бе платил почти милион. Печатът беше лош, редовете разкривени, на места имаше грешки в правописа, но книгата бе отпечатана и продавана по времето на Шекспир. Да чете за Отело, лейди Макбет и Хамлет от този том, бе тайнствено, почти метафизично усещане.
Джордан отмести поглед от рафтовете с книги към голямото махагоново бюро до прозореца. На него имаше лампа още от Гражданската война, стара мастилница и снимки на семейството му. Нищо друго. Беше му правило никога да не работи на това бюро. Използваше го само за размисъл. Обичаше да седи на големия въртящ се стол, да се взира в Ийст Рив, да наблюдава шлеповете, които преминаваха, и да оставя мислите си да се реят на воля.
Но тази вечер нямаше време за отвлечени разсъждения. Тази вечер всяка частица от света, който Джордан бе изградил за себе си, бе застрашен от гибел.
Джордан погледна снимките на бюрото. Имаше студиен портрет на Джил и Мег заедно с него, още една само на майка и дъщеря и трета снимка, на Джордан с бебето, правена от репортер.
Снимките бяха красноречиви в тяхното несъответствие и по тази причина Джордан ги държеше там заедно. Портретът от фотоателието изглеждаше изкуствен и театрален. Джордан нямаше да го изложи, ако не бяха някои стари негови спомени за хора, живели в най-обикновени домове със снимки на семействата си върху полицата на камината — снимки, които изглеждаха така сковани, но излъчваха домашен уют. За Джордан тази снимка беше жест към собственото му минало и към младежките му копнежи.
Снимката, на която бяха двамата с Мег, му беше най-скъпа. На нея той държеше Мег на ръце. Бебе на три месеца и половина, тя се беше отдръпнала назад и игриво посягаше към лицето му. Беше толкова мъничка, че до нея той изглеждаше по-стар; телцето й, което не знаеше покой, му придаваше солидно и почти строго изражение. Тя цялата бе движение, с почти неясни очертания, а неутолимият й възторг от живота, сигурността й в обятията му просто му късаха сърцето. Много нощи той сядаше тук, гледаше снимката и се усмихваше дори когато се чувстваше потиснат. Щастието на Мег, сътворено от собствените му вени, сякаш осмисляше целия му живот.
Третата снимка беше най-хубавата, но също и най-разстройващата. Беше я правил лично с току-що купения си „Никон“ в един слънчев ден, когато двамата с Джил бяха завели Мег на разходка в Батъри Парк. На нея майка и дъщеря бяха заедно на фона на мразовития Атлантик. Статуята на свободата бе дребно, но многозначително украшение в горния край на снимката.
Джил тогава караше Джордан да побърза, защото бризът бе станал мразовит. Страните й бяха поруменели от вятъра, както и бузките на Мег. Само миг по-рано двете се смееха, но сега, докато чакаха Джордан да нагласи фокуса, лицата им за миг бяха застинали, в съзерцателна поза. По тази причина изключителната им красота бе още по-изразителна.
Приликата между двете бе очевидна, поне за Джордан. Въпреки че когато пораснеше, Мег щеше да има тъмната коса на Джордан, у нея се чувстваше нещо ефирно и сияйно. Чертите й дължаха много на Джордан, както посочваха доста хора, но нейното изящество и деликатност недвусмислено показваха, че е дъщеря на Джил.
От друга страна, Мег излъчваше неизчерпаема енергия, ненаситен, почти яростен възторг от живота, което оставяше неин личен отпечатък върху чертите на родителите й и налагаше независимото й женско присъствие. Тя беше безспорна индивидуалност и беше такава от първия миг, в който се бе появила на този свят.
Именно това нейно стръвно лъчезарие бе запленило Джордан още от времето, когато Мег беше съвсем малко бебе. Тя, изглежда, знаеше как да живее от самото начало. И тъй като бракът на Джордан бе твърде мъчителен, Мег сякаш бе родена, за да надхвърли всичко това, да бъде нормално, жизнерадостно момиче и жена. Още с появата й на белия свят, Джордан бе решил да й осигури този живот, независимо от цената, която може би щеше да заплати.
Но сега тази жизненост, тази ненакърнена невинност и радост от живота се намираше в смъртна опасност.
Съзнанието за това върна Джордан към жестоката реалност. Той затвори очи. Изпитваше такъв ужас, че нямаше повече сили да гледа тези снимки. Мисълта, че Мег беше застрашена в ръцете на Джил, му беше непоносима. Последните седемдесет и два часа бяха прекарани в усилие да прогони този страх. Но той растеше в него с всеки изминал момент, с всеки отрицателен рапорт от страна на полицията или детективите. Въпреки че външно запазваше спокойствие, ужасът вътре в него буквално го изяждаше.
Само ако се беше държал малко по-мило с Джил! Ако беше направил повече, за да я подкрепи в тази трудна отминала година. Вероятно бе имал възможност да избегне тази криза. Но той не беше способен да й прости онова, което му беше причинила. Нейният фалш бе проникнал до самата сърцевина на брака им, дори бе послужила за начало на взаимоотношенията им. Джордан не можеше да понесе мисълта, че се бяха подиграли с чувствата му.
И по някакъв начин раждането на Мег, отваряйки вратата към нещо отвъд неговия фалшив брак с Джил, бе увеличило стената между двамата. Не можеше да протегне ръка към нея. Беше се затворил с Мег, имаше очи само за Мег и беше оставил съпругата си сама на себе си.
Сега си мислеше, че ако можеше да започне всичко отначало, би дал всичко, за да промени нещата. Беше се държал като чудовище. Беше длъжен, ако не заради Джил, то поне заради Мег, да спаси по някакъв начин брака си. Как е могъл да се надява, че ще направи дъщерята щастлива, ако майката е нещастна, и то по негова вина?