Джил се бе опитвала да го достигне, спомни си той. И сигурно й е струвало много. Но всеки път той я бе отхвърлял.
Сега бе още по-болезнено да се връща в мислите си към това, защото дълбоко в сърцето си Джордан изпитваше към Джил нещо същностно.
Това не бе предишното обсебване, повърхностната натрапчива идея, която го изпълваше с почти хипнотичен глад, когато се запозна с нея. Не беше и фалшивото чувство на доволство, което го бе обзело веднага след брака им, когато тя бе като скъп наркотик, който облекчаваше болката му и го успокояваше. Не, чувството му към нея бе надхвърлило всичко това.
С течение на времето собствената й мъка и самота играеха все по-важна роля в брака им, и като резултат неговата безумна страст към тялото и лицето й се задълбочи и прерасна в нещо повече. Тъй като в нейното отчаяние и самота той виждаше нещо от самия себе си. Може би отражение на собствената си самота. Щастливата Джил от периода на ухажването всъщност изобщо не бе докоснала сърцето му. Но нещастната Джил от техния мъчителен брак по ирония на съдбата го вълнуваше по начин, който той никога нямаше да забрави.
Тъй че в онази ужасна нощ, когато тя използва своя жесток маскарад, за да разголи собствената му вманиаченост, когато му се присмя чрез странното си превъплъщение в Лесли, той не беше прелъстен само от нейния фалшив образ. И докато я любеше, той прегръщаше самата Джил, нейната мъчителна самота и пустота.
И от сливането на тези две измъчени души се бе появила Мег — слънчева, жизнена, блажено нормална Мег, посадена от боговете в болна почва, но дарена от тях със сила да избуи и да я превъзмогне.
Да, Джордан бе по-близко до Джил, отколкото някога бе признавал дори и пред себе си. И Мег бе доказателството за това. Но той никога не го бе споделял с Джил. Ненавистта му към нейния фалш, унижението, че е бил разкрит от нея, бе твърде силно. Той не можеше да й прости.
Бе получил своя шанс да поправи грешката си, да започне отначало заради Мег. И не се беше възползвал от него. А сега си плащаше.
С тази мисъл той затвори очи, за да не гледа повече фотографията на Джил с Мег, когато някой тихо почука на вратата на библиотеката.
— Влезте — извика той.
Завъртя се на стола и видя на прага Крег Сейлък, началника на детективския отряд със специално назначение.
— Имам новини — каза Крег.
Джордан се приведе напред нетърпеливо.
— Какви?
— Видели са я — обясни Крег. — Един патрул на Нюйоркската щатска магистрала я разпознал след пътен инцидент с два камиона. Била предрешена като жената на някакъв матрос. Дори се представяла за бременна. Носела бебето си на гръб.
— Къде са сега? — попита Джордан, докато ставаше.
Крег Сейлък поклати глава.
— Измъкнали са се. Маскарадът бил блестящ. Този млад полицай бил страхотен физиономист, но му трябвали четири часа, докато се усети чие е това лице. Докато открием моряка, който й помагал, от нея вече нямаше и следа. Била много изобретателна. Бих се обзаложил на каквото и да е, че отдавна вече по нищо не прилича на онази бременна жена.
Джордан се отпусна обратно на стола си.
— Имате ли някаква следа в каква посока може да се е отправила?
Детективът поклати глава.
— Абсолютно никаква. Съжалявам. Заповедта за всеобщо издирване е в сила. Наблюдаваме всички шосета в този район. Но не мога да обещая нищо.
Джордан въздъхна. Даваше си сметка, че Джил е мобилизирала всичките си сили като актриса, за да заблуди полицията. И вероятно щеше да успее. В края на краищата нима тя не се беше омъжила за него чрез измама? Нима не беше изиграла Джесика Хайтауър и Рой Инглиш и Бог знае още колко други, преди да го прелъсти? Нейните възможности за измама не познаваха граници. А сега тя ги използваше с невероятна целенасоченост.
Но каква бе целта й? Къде отиваше? Какъв бе планът й? Джордан мислено се наруга, задето я познаваше толкова малко, че сега дори не можеше да изкаже някакво предположение.
Така бе погълнат от тези безнадеждни мисли, че напълно забрави за присъствието на детектива в стаята. Стресна се, когато чу гласа му.
— Има още нещо — каза Крег Сейлък и вдигна някакъв сгънат вестник. — Един от хората ми намери това в кошчето за отпадъци в спалнята ви. Питах се дали сте го видели.
Джордан вяло протегна ръка. Беше „Ню Йорк Таймс“ отпреди три дена, датата, на която изчезна Джил. Заглавията бяха за вулкана на Сейнт Хелънс, за икономиката, първичните избори и, разбира се, за проекта „Лазаръс“. Сега му се струваха остарели и несъществени.
Но детективът сочеше към някаква бележка с молив на първата страница.
„Некролозите, 112 стр.“
Джордан сбърчи чело озадачен.
— Какво е това? — попита той.
— И аз се канех да ви попитам същото — отвърна детективът. — Виждали ли сте го по-рано?
Джордан поклати глава.
— Този ден не прегледах „Таймс“. Четох „Уошингтън Поуст“ в самолета. Не съм виждал този вестник.
— Това не е почеркът на съпругата ви, нали? — попита Крег Сейлък.
Джордан поклати глава, вперил поглед в написаната с молив бележка. В същия момент леко пребледня.
— Сега вижте некролозите — каза детективът.
Джордан обърна на 112 страница. Видя некролога за Рос Уилър. До него имаше отметка с молив. „Тя е свободна.“
Крег Сейлък наблюдаваше Джордан внимателно.
— Значи никога не сте го виждали? — попита той.
— Не, до този момент — отвърна Джордан.
— Но вероятно тя го е чела — предположи детективът.
Настъпи мълчание. Джордан позна почерка от бележката. Знаеше чудесно на кого принадлежи.
Освен това си даде сметка, че подвежда собствените си детективи и вероятно им връзваше ръцете през последните седемдесет и два часа, като не им казваше цялата истина за своя брачен живот и за действителния конфликт между тях двамата с Джил.
Пое дълбоко въздух.
— Смятате ли, че може да си е тръгнала заради това тук? — попита Крег Сейлък.
Джордан кимна.
— По-добре седнете, Крег — каза той. — Трябва да ви разкажа една история.
Когато детективът пристъпи напред, Джордан хвърли последен поглед към бележката до некролога.
Тя е свободна.
67
Чикаго
Къщата беше празна и през изминалите шест години си беше все такава.
Последните й обитатели преди близо два месеца бяха натрапници — две двойки тийнейджъри, които пиеха бира и се опипваха на стар дюшек в по-малката спалня. От тази вечер останаха пет бутилки бира, няколко петна, по-скоро доказателство за притеснение, отколкото за удоволствие, и шепа фасове.
През последните няколко години подобни групички търсеха подслон в къщата, в началото доста по-рядко. Доказателствата за техните кратки срещи в празните стаи бяха разхвърляни върху по-раншните, оставени от последните истински обитатели на това място — едно социално слабо семейство, което се бе нанесло преди седем години и бе останало година и половина. Това семейство включваше баща, който прекарваше повечето дни в търсене на работа, майка, която понякога вземаше пране, и две малки момиченца.
Двамата родители пиеха много, както личеше от разхвърляните из къщата бутилки от водка и джин, от няколкото бирени бутилки, които не принадлежаха на по-късните посетители на юношеска възраст и още повече — по счупеното огледало в малката баня на горния етаж, двете врати долу, отваряни с ритник — кракът на бащата лесно проникваше в евтиното дърво, и, разбира се, пружините на двете легла.
Ако кухненските шкафове все още пазеха ехото от неудобни разговори и завалени приказки, винаги на ръба на насилието, старите столове и досега чувстваха напрегнатата топлина на телата, които живееха на ръба на отчаянието. Стените, заети сега от паяжини и мазни петна, все още чуваха гласове, които се извисяваха с омраза, и скандали, които никога не секваха.
Леглата пазеха отпечатъците на прелюбодеянието, не само невинното притискане на юношески тела напоследък, а на възрастен мъж върху собственото му дете, пръхтящ в мрака, предпазлив да не събуди спящата майка; ръмжене, тихо и заплашително: „Ще си изпатиш, ако някой разбере“. А години преди това в същата тази стая гласът на друг баща, налегнал друго дете.
През своя четирийсет и пет годишен живот малката къща бе чувала многократно тези звуци. Звуци на потайно удоволствие и на вина. Тя беше чувала и звуци от побой, топуркането на малки крачета, които се опитват да избягат, ужасените викове на немощни гласове, докопани от ръката на бияча.
И неизменно тези безмълвни стени го знаеха отлично, алкохолът бе неделима част от реквизита. Алкохолът бе дозата, която превръщаше любовта в насилие, самотата в кръвосмешение, безсилието в злина и жестокост. Стаите бяха видели безброй бутилки, пресушени от нетърпеливи устни и после захвърлени. Бутилки от долнопробни джин и водка, бутилки от евтино ръжено и бърбън, и по-рядко скоч. Стотици бутилки бира от долнопробен малцов алкохол или евтино калифорнийско вино… Всички те бяха неми свидетели на тайната, в която човешките същества давят гнева си и от която черпят своя кураж.
Другите следи, оставени от възрастни в къщата, говореха за монотонно ежедневие и за тихо отчаяние: списанията, разлиствани с разсеян поглед, които винаги разказваха едни и същи истории; вестникът, прегледан набързо за някакви покупки или за работа в обявите „търси се“ и после използван за пренасяне на утайка от кафе до кофата за боклук или поставян под купата с вода за кучето.
Но следите от децата, някога заклеймявани като белези за неразбория, сега притежаваха церемониалното изящество на икони, тъй като бяха останали по стените и ъглите да разказват едва започнали сънища, фантазии и надежди за хубаво бъдеще и за един приветлив свят. Рисунки с боички по вътрешните стени на гардероби, малки драскотини по парапета, страници, изпаднали от отдавна забравени училищни тетрадки, късче хартия от статив, върху който някога акварелни рисунки бяха синтезирали детската представа за сигурност и блаженство.