Къщата се ползваше с привилегията да подслушва най-интимните човешки преживявания. Ако беше мислещо същество, много отдавна щеше да заключи, че човешкият свят е разделен на два типа коренно противоположни същества: децата, силни и приспособими в своята дарба да фантазират, и подвластни на страха, там, където е оправдан; и възрастни, докарани до мъчително отчаяние от загубата на собствената си невинност и изпълнени със страх от всичко, и най-вече от самите себе си.
Къщата беше стара и скоро щеше да бъде съборена. Единствените й обитатели понастоящем бяха паяци, мравки, молци, мухълът в мазето и баните и плесента, поникнала в забравени консерви с храна. Единственият декор се състоеше от стари издънени кресла със стърчащи пружини, две-три плесенясали книги на рафта, стара изтърбушена възглавница с копринена бродерия, изобразяваща Ниагарския водопад, и избеляла рисунка на усмихнат скитник на стената.
Но къщата, макар и лишена от интелект, бе надарена със собствен вид памет. Всичко в нея бе запазено срещу високата цена на разрухата. Възрастните бяха оставили зад себе си миризмата на манджите си, пиенето си, любенето си; звукът на разговорите си и жестоките си свади. Децата бяха оставили следи от своите надежди, от игрите си, от болката си. И къщата съхраняваше всичко това, археология от прах и боички, също като пръстените в дънера на много старо дърво, незрими за окото, което вижда само кората.
Освен това къщата бе надарена с търпение. Безпомощна да се намеси в страданията, чиито стенания слушаше в продължение на толкова години, тя търпеше. Наблюдаваше безмълвно и запомняше всичко, без да пропуска и най-малката подробност.
Сега къщата бе в заника на живота си. Собствената й разруха бе част от самата й конструкция. От време на време дървените плочки от покрива падаха като есенни листа. Вятърът, който проникваше между цепнатините, сега свиреше по-силно, също както някога смехът на децата бе част от младостта й.
Тази вечер къщата спеше в благоуханието на топлата априлска нощ, особено благодатна за мухъла по ъглите и също толкова неприязнена за прогнилите греди под стрехите.
После нещо се случи.
Някакъв звук отекна из стаите, като счупен клон, паднал в безлюдна гора. Беше глух стон на старо дърво, последван от рязко тупване и след това изскърцване на дъска от пода. Старата мрежеста врата на страничния вход, увиснала на една упорита панта, беше откачена и вътрешната врата отворена със сила.
Разнесоха се звуци от влизане, леко шумолене на плат, който се търка в дърво, на обувки по мръсния под. После звук от оставяне на дете.
И след това женски глас.
— Постой там за минутка, скъпа.
Тихо шумолене от събличане на палто, хвърлено на плота, който преди два месеца бе крепил тялото на момиче, целуващо своя приятел в мрака на съботната вечер.
Последва въздишка. И отново женски глас.
— Успяхме, Мег. Вече сме у дома.
68
Спрингфийлд, щата Илинойс
Кал Уедърс седеше в сутерена, където се помещаваше архива на щатския отдел за социални грижи. Беше десет часът сутринта.
Озова се тук след дълго лутане по чиновници и инспектори. Архивите на щатските приюти и сиропиталища се съхраняваха в това помещение в безкрайни редици от прибрани в кашони папки и регистри. Преди две години била започната компютризация на огромния материал, но краят на процедурата предстоял в неясно бъдеще. Това било единственото място, където се съхранявали архивите на закрити учреждения.
Чиновничката, възрастна дама с увиснал десен клепач и изявен паркинсон на двете ръце, дълго и настоятелно се взира в картата, която й беше показал, като я държеше под ъгъл, сякаш за да засили слабото си зрение. После старателно записа инвентарния номер на тома, който Кал търсеше.
— Вдясно от вас и после двайсетина реда надолу — каза тя с рязък глас.
Той тръгна покрай редовете огромни рафтове, като точеше врат настрани, за да чете надписите на томовете.
Накрая намери онова, което търсеше. „Джоселин, Илинойс“, пишеше на една поредица. Щатски приют за безпризорни момичета. Всеки том имаше дата. За момент Кал се замисли за възрастта на Джил и после извади онзи, на който пишеше 1955–65.
Седна на най-близката маса и започна да разгръща жълтите страници.
Тутакси се намръщи. Томът съдържаше само имена и лични данни. Без снимки. Унило потърси името Флеминг. В приюта в Джоселин нямаше момичета с фамилно име Флеминг. Усмихна се на оскъдната си надежда, която беше разбита от архивите.
Кал остави тома отворен върху масата, мина отново покрай реда книги и отиде при бюрото, където седеше старата дама.
— Извинете — каза той с школувана усмивка. — Съществува ли практика да се правят снимки на възпитаниците на щатските приюти за сираци?
Възрастната жена вдигна поглед и се намръщи.
— Разбира се — отвърна тя, а енергичният й отговор опроверга болнавия й вид.
Кал се замисли за момент.
— Бих ли могъл да намеря тези снимки тук? — попита той.
— Просто погледнете в последния том на всяка поредица — каза тя. — Опитахте ли?
— Сега ще го направя — отвърна Кал с усмивка. — Благодаря ви много.
Върна се при своя ред с томове, като се опитваше да овладее забързаните си крачки. Започна да отваря томовете един по един, докато накрая стигна до този със снимките.
Сви устни. Имаше снимки, наистина, но не индивидуални. Това бяха групови фотографии на възпитаниците по класове и сгради.
— По дяволите! — възкликна той, като се придвижваше бавно към масата с отворения том в ръце.
Седна и започна да отгръща страниците. На снимките се виждаха групи от по четирийсет-петдесет момичета, понякога и повече. Неясни безстрастни лица отпреди двайсет и пет години. Беше трудно да бъдат различени едно от друго. Институцията сякаш бе изтрила човешкия им облик, оставяйки празни погледи, озадачаващи и потискащи.
Кал разгледа внимателно снимките една по една, като напрягаше зрение да различи лицата в отделните редове, без да пропуска нищо. Оглеждаше формата на носа, брадичката, веждите — всичко, което би могло да му се стори познато.
Минаха трийсет минути, после четирийсет и пет. Умората от безсънната нощ започна да го оборва. Очите му пареха. Подозираше, че напразно си губи времето. Беше изминал целия път дотук заради една дума, която приличаше на следа, но можеше и да не означава нищо. Може би Джоселин бе име на момиче, приятелка на Джил от едно време, както предположи приятелят му от ФБР. Или героиня от някакъв разказ, който бе чела. Или просто име, което й харесваше без някаква специална причина…
После изведнъж дъхът му секна. Той притегли тома по-близо до себе си. Това бе архива на новите момичета от 1955 година. Третия ред, петото момиче отдясно…
Беше Джил.
Шест-седем годишна, не повече. Но Кал я позна незабавно. Как можеше човек да сбърка тези очи с техния изразителен поглед, излъчващ недоверчивост и самота? Това бяха същите очи, които се взираха в неговите с тържествуваща чувственост, след като двайсет години живот бяха превърнали Джил в опасен хищник. Но на снимката те блестяха с детска уязвимост. Тя беше ново момиче; беше плаха и неуверена в непознатата обстановка.
За малко да изкрещи от възбуда. Овладя се, взе химикалката, записа си годината, класа, номера на тома и страницата.
Погледна списъка най-долу.
„Трети ред: Фанинг К., Айдън Б., Клайн К., Холцман Дж. Фелоус К., Айзъксон С.“
Кал разтърка очи. Тъй като фамилия Флеминг нямаше, той трябваше внимателно да преброи имената от началото на реда:
„Гейбъл Дж., Хойзър С, Хемфил М., Рог Д., Орландо К., Съндбърг Дж.“
„Съндбърг Дж.“
Ръката на Кал затрепери от вълнение. Безличното име изглеждаше необичайно, когато се приложеше към обсебващото лице пред него, лице, познато по целия свят.
С пръст на страницата, където беше разположена фотографията, Кал започна да преглежда тома за други снимки на същото момиче, в същата група или в някоя друга. Снимките бяха подредени по години. Успя да намери втора фотография на Джил, една година по-голяма, в различна група. Продължи със следващата година и там я намери в една по-голяма група, този път вече на осемгодишна възраст.
С всяка снимка лицето й ставаше все по-непроницаемо, по-безизразно. Празнотата на приютския живот изтриваше първоначалния й характерен израз. Изглеждаше логично. Сираците не бяха сред щастливите млади хора. Не се очакваше да си изразяват чувствата на снимки.
Но и на трите снимки тя беше красива. Кал почувства как Джил запленява сърцето му в детското си превъплъщение. Крехка руса нимфа, разцъфтяваща своенравно в безплодната сива почва на приюта.
След третата година не откри други снимки. Записа си номерата на страниците за справка и после прегледа списъка по азбучен ред на възпитаниците.
На името Съндбърг имаше съвсем кратко сведение.
„Съндбърг Джил. Приета 15/10/55. Възраст — 6 години. И — секция. Брискоу Хаус, Джоселин. Майка С. Съндбърг, местонахождение неизвестно. Баща неизвестен.“
Архивът даваше някои основни подробности за физическите й характеристики, включително и кръвна група. Бяха изброени няколко детски заболявания. Бяха приложени резултатите й от тестове за интелигентност. Кал отвори широко очи, когато видя коефициент на интелигентност 160.
Имаше и някаква неясна бележка, нещо като стенография, което привлече погледа му: „TRV 145,146“.
Той си помисли за старата дама на бюрото, която, изглежда, беше добре запозната с тези архиви. Взе тома и се приближи към нея.
— Тук е записано нещо за една възпитаничка от щатски приют — каза той. — Не го разбирам.
— Какво пише точно? — попита дамата.
— TRV 145,146.
Старата жена кимна.
— Това означава физическо и сексуално насилие — поясни тя. — 145 е физическо, 146 — сексуално. — Тя се усмихна. — По онова време не обичаха да назовават нещата буквално. Сега просто го записват и толкова.