Кал й благодари и се върна на масата си.
След още няколко незначителни бележки, сведенията за Джил Съндбърг внезапно свършваха.
„Възпитаничката избягала от попечителство 4/60 гласеше текстът. Местонахождение неизвестно.“
Кал Уедърс се облегна назад и въздъхна. Значи Джил бе избягала. Нищо чудно. Дори и като момиче тя не е била тип, който може да си пропилее живота в приют.
За момент Кал се почувства раздвоен между въодушевлението и обезсърчението. Предчувствието му се бе оказало вярно Той беше намерил Джил, дори бе видял образа й в сърцето на собствената й праистория. Но отново я беше загубил. Годините след пребиваването й в щатския приют бяха като Средновековието. Местонахождението й от бягството до постъпването й на работа в „Континентал Продъктс“ единайсет години по-късно бе загадка. Нямаше време да се опитва да тръгне по следите й през това мрачно десетилетие.
И все пак, може би тези липсващи междинни години изобщо не съдържаха ключа за личността на Джил. Може би този ключ трябваше да бъде открит в детството й. В приюта или по-точно в причината, която я бе довела тук.
Това бе последната диря, която му оставаше. Без нея се озоваваше там, откъдето беше започнал.
Върна се към началото на личния й архив.
„Социален работник: Н. Флеминг.“
Кал се усмихна. Значи ето откъде си беше взела името.
Стана, върна се при слабата възрастна жена на бюрото и попита:
— Имате ли справочник по години на социалните работници? Имена, адреси?
Възрастната жена се усмихна.
— Имате предвид справочник на служителите? — попита тя. — Той не е тук.
Кал се намръщи.
— Къде да го потърся? — попита той.
— В компютъра на горния етаж — отвърна жената. — Ще ви покажа. Сама съм програмирала този файл.
Кал се усмихна, докато й помагаше да бутне назад стола си. Този ден бе пълен с изненади.
69
Ню Йорк
Джордан Лазаръс зашлеви Барбара Консидайн през лицето.
Ударът бе така добре премерен, че Барбара политна назад и се строполи на дивана в собствената си всекидневна на апартамента си на Парк Авеню. В ъгълчето на устата й се появи кръв. На приглушената светлина бузата й изглеждаше алена.
Тя впери поглед в него с широко отворени очи.
— Къде е тя? — попита той и пристъпи напред. — Къде е?
Барбара не каза нищо. В очите й се четеше смесица от страх и упорство.
— Каква е ролята ти във всичко това? — попита той и протегна към нея вестника с нейния почерк в полето. — Издевателстваше ли над нея? Стараеше ли се да я подтикнеш към нещо подобно? Не се опитвай да отричаш. Виждам го изписано на лицето ти.
Той сведе поглед към нея, а в очите му презрението и тревогата се бореха за надмощие. До този момент никога не бе изпитвал омраза към Барбара, но тази вечер я виждаше като отявлен враг. А изражението на лицето й, маниакално, предизвикателно, засилваше омразата му.
— Затова се появи на пресконференцията, нали? — попита той. — Затова почна да си тикаш носа в нашия живот. Искаше да я изкараш от нерви, нали? Да й внушиш определени мисли. Вече си ми ясна. Не се опитвай да отричаш.
Барбара поклати глава. Големите тъмни очи не се откъсваха от Джордан, изпълнени със страх, но втренчени.
Той посочи към вестника.
— Не съм казал на полицията чий е почеркът — поясни той. — Аз единствен знам. Но важното е, че знам, Барбара. Ти не можа да ме заблудиш. Ако нещо се случи с жена ми или с детето ми, ще знам кого да държа отговорен.
Той пристъпи напред и я сграбчи за раменете.
— Ако не я намеря навреме — заплаши я той, — ще те убия.
Лицата им бяха съвсем близко едно до друго. Усещаше познатия мирис, чувстваше плътта й. Това бе жената, която бе държал в обятията си безброй пъти, жената, на която се бе доверявал, към която бе изпитвал съчувствие и на която смяташе, че дължи щастието си. Но тази вечер физическата й реалност изглеждаше забулена от фалша й.
Ръцете на Джордан трепереха. Сякаш неискреността, която бе разрушила брака му с Джил, сега се разпростираше до всички кътчета на живота му. Той виждаше една нова Барбара, жена, която не подозираше, че съществува, фразата, която често си повтаряше навремето: „Никога не вярвай на жена“, сега отново изникна в съзнанието му. Трябваше да се съобрази с нея много по-рано, каза си той. Сега бе твърде късно.
— Какво си правила? — попита той. — Наблюдавала си Лесли и съпруга й през цялото време? Чакала си го да умре, за да можеш да подхвърлиш новината на Джил? Така ли? Отговори ми!
Барбара не каза нищо.
— Къде е тя? — попита той. — Казвай какво знаеш, в противен случай ще покажа този вестник на полицията.
Барбара се дръпна и се притисна по-силно във възглавниците на дивана. Макар и разтревожена от заплахите му, тя продължаваше да бъде предизвикателна.
— Кажи ми какво знаеш! — извика той и вдигна ръка, за да я удари отново.
— Нищо — отвърна тя едва чуто.
Той посочи вестника.
— Но това тук е твоят почерк.
Барбара кимна едва доловимо — неволно признание за вина.
— Казвай тогава! — настоя Джордан.
— Ако не е отишла при Лесли… тогава просто не знам. Никога не съм знаела нищо за нея. За миналото й…
Джордан я наблюдаваше внимателно. Тя вече не беше тъжната млада жена, която бе направил своя съпруга, не и силната, дори коварна жена, с която бе живял в продължение на шест години.
Тя беше дете, уплашено дете, което бе хванато на местопрестъплението и сега засрамено признаваше вината си. Повярва на думите й.
— Добре.
Не се тревожеше за безопасността на Лесли Уилър. От момента, в който бе разбрал за тайнствената бележка в полето на „Ню Йорк Таймс“, той бе пратил екип детективи и полицаи да я охраняват. Нищо лошо не можеше да й се случи. Пазеха я като държавен глава, въпреки че тя не го знаеше и, както той се надяваше, никога нямаше да го узнае.
Погледна към Барбара.
— Може би казваш истината. В крайна сметка аз ще разбера. Но поне ми кажи защо. Защо го направи?
Тя отново се отдръпна от него.
— Обичам те — промълви със същия глас на малко момиченце.
Предизвикателството се върна в очите й. Тя вдигна поглед към него, трепереща.
— Ти ме обичаш! — повтори той.
Думите звучаха странно от нейните уста. И той разбра защо. За шест години брак тя никога не му ги беше казвала. Двамата деликатно бяха загърбили темата за любовта, сякаш това бе фатална болест, мрачна тайна в семейната история. Но през всичкото това време го е обичала.
— Е, поне ми го каза.
Но сега Джордан видя нещо друго в изражението й, нещо, което би могло да го заблуди преди пет минута, но сега му се разкриваше съвсем ясно, след като бе разбрал грешката си да й повярва. Пелената се вдигна от очите му и сега светът блестеше ясен и студен. Имаше чувството, че повече никоя жена не може да скрие някаква тайна от него.
— Разбирам — каза той. — Значи ти си изчаквала през цялото време. Нали?
Тя не каза нищо.
— Със сигурност — продължи той, а устните му се извиха презрително, когато я погледна. — Виждала си, че нашият брак не е щастлив. Смятала си, че ако влошиш положението, ако накараш Джил да ревнува, да загуби самообладание, везните могат да се наклонят в твоя полза и да успееш да ни разделиш. И си чакала. Да обереш всички стъклени топчета.
Барбара не каза нищо.
— Ти си истинска дъщеря на баща си, нали? — каза Джордан. — Трябваше да го разбера от самото начало.
Барбара беше пребледняла. Сега гледаше встрани. За първи път отбягваше погледа му.
В този момент Джордан си помисли, че машинациите на Барбара може да са започнали много по-рано, отколкото той си даваше сметка. Изкусната ръка на Барбара може би стоеше и зад раздялата му с Лесли, две години преди да срещне Джил.
И дори зад смъртта на Виктор Консидайн…
Тези мисли бяха твърде ужасни, за да реши да провери истинността им. Сега имаше по-важна работа.
— Виж, ще ти разкрия нещо. Каквото и да се случи с Джил, ти си свършена. Няма да ме видиш повече.
Той плесна вестника в ръката си и я погледна с жестока усмивка. После го хвърли на дивана до нея.
— Сбогом, Барбара.
Обърна се рязко и напусна апартамента й.
Барбара остана да седи сама на дивана до вестника, нейният последен гамбит и нейната гибел. Знаеше, че Джордан й казва истината. Погледът в очите му не й оставяше никакво съмнение. Тя го бе загубила завинаги.
След миг сълзите щяха да бликнат. Много сълзи, много повече, отколкото бе проливала досега.
Но преди това си помисли, че тази вечер не беше казала на Джордан цялата истина. Дори противният му вестник и заплахите му не можаха да я изтръгнат от нея.
Не беше казала на Джордан за детето.
Без съмнение той бързаше да защити Лесли с цялата си власт.
Но беше твърде късно да спаси дъщеря си.
70
Чикаго
Джил стоеше, вперила поглед в Мег.
Детето седеше на мръсния под в спалнята на горния етаж. Въпреки че на прозорците нямаше завеси, вътрешността на стаята не се виждаше от съседните къщи, дори и при положение, че някоя от тях бе обитаема.
— Мисля, че успяхме да ги заблудим до един, нали? — попита Джил.
Мег беше облечена в анцуг с голяма емблема на Чикаго Беърс, нарисувана на горницата. Носеше мънички маратонки и бели чорапки. Косите й бяха подстригвани наскоро и сега бяха останали само къси къдрици. Приличаше на момче.
Самата Джил също беше в спортен екип. Изглеждаше твърде голям за нея. Имаше подплънки под фланелката си, за да изглежда поне десетина килограма по-тежка.
Косите й бяха боядисани черни. Носеше евтини обици, гривни, които подрънкваха на дясната й китка, и крещяща изкуствена бенка на бузата си. Изглеждаше като привлекателна, но доста недодялана домакиня. В последния етап на пътуването си бе придобила безцеремонно поведение с малкото хора, с които разговаряше. Представяше Мег като малкото си момченце Майк.