Мег стана красиво момченце.
А Джил — идеалната майка.
След като пристигнаха, тя даде на Мег малко плодов сок от спортната чанта, която беше взела със себе си. Джил беше добавила в чашата и една четвъртинка от собствените й успокоителни. Оттогава детето спеше почти непрекъснато. Джил беше взела надуваем дюшек за нея и й го наду в тъмнината.
Сега Мег седеше тихо. Но въпреки въздействието на успокоителното, тя изглеждаше изплашена. Мръсната порутена къща беше безкрайно далече от нормалното й обкръжение. Тя се озърташе наоколо слисана и през няколко секунди поглеждаше майка си.
— Знам какво ти трябва — каза внезапно Джил. — Изчакай минутка тук, скъпа, докато си донеса чантата.
Джил слезе долу да вземе спортната чанта и веднага се върна. Но когато стигна площадката, тя застина за момент, местейки втренчен поглед от едната спалня към другата. Сякаш внезапно бе обладана от абсолютна нерешителност. Дишаше тежко. Ръцете й леко трепереха.
След известно време дойде на себе си. Отнесе чантата в стаята и я остави на пода. Бръкна вътре и извади мъничък плюшен жираф, все още с етикета от truckstop-а, откъдето го беше купила.
— Я виж — каза тя, подавайки жирафа на Мег. — Ето ти един много специален приятел, който е решил да пътува с нас. Как мислиш да го наречем?
Мег пое жирафа мълчаливо, без да откъсва очи от майка си.
Джил успя да се усмихна щастливо.
— Искаш ли да се казва Боби?
Мег отмести поглед от майка си към жирафа, когото стискаше с две ръце.
— Е, двете заедно ще му измислим име, нали? — усмихна се Джил. — Ще опитаме всякакви имена, докато намерим най-подходящото.
Както говореше, тя започна да изважда нещата от спортната чанта. Имаше блокче за рисуване, торбичка бисквити, книжка със стихчета и малък комплект боички. Имаше и малко козметика, която Джил беше купила от една дрогерия, както и шише боя за коса.
Тя даде на Мег бебешкото й одеялце и мечето.
— Гладна ли си, скъпа? — попита Джил.
С гръб към Мег Джил извади пистолета и го остави на пода зад чантата. После се пресегна към пакета с бисквити. Не беше слагала хапка в устата си от трийсет часа.
Известно време яде в мълчание, като гледаше навън през прозореца. Самата тя приличаше на дете, дъвчейки безмълвно, с очи, изпразнени от загрижеността на възрастните. Минаха няколко минути, без изобщо да усети. После се извърна. Мег лежеше, затиснала под бузката си своя мъничък жираф. Спеше дълбоко.
Джил извади друга бисквита и продължи да дъвче замислено, докато наблюдаваше спящата си дъщеря.
71
Балтимор, щата Мериленд
5 април 1980 г.
Госпожа Кристенсен беше в градината отстрани до къщата и садеше луковици на лалета.
Миналата година беше ужасна за цветята. Половината от растенията й изобщо не покараха, а онези, които все пак успяха, бяха немощни и излинели, нуждаеха се от определено количество слънчева светлина и вода, и ако не го получеха, загиваха. Надяваше се, че тази година няма да стане така. Градината й беше единствената истинска отмора и тя бе склонна да възлага прекомерни надежди на своите цветя.
Спря за момент, с лопата в ръка, и се замисли за починалия си съпруг. Чарли Кристенсен й беше донесъл щастие, на което тя никога не се бе надявала в живота си. Чарли бе нейната живителна светлина. Нищо чудно, че без него светът нямаше достатъчно слънце, за да отгледа едно бедно цвете.
Дори сега й беше странно да си помисли, че такъв безгрижен човек може да бъде толкова съвестен в работата си.
Чарли беше философ по професия. Оглавяваше катедра в „Джон Хопкинс“, бе публикувал няколко фундаментални труда, включително и задълбочено изследване на младите години на Хегел.
Въпреки това Чарли, макар и известен, и като такъв търсен за лекции и като гост професор в различни университети, гледаше на своята работа не по-различно от един водопроводчик или дърводелец. За него това бе просто начин за изкарване на прехраната. Чарли затваряше своите книги в петък следобед в четири и прекарваше уикенда в гледане на бейзбол ни мачове, печене на откритата скара пикантни свински наденички или в следобедни неделни разходки с кола из околността на Мериленд. Рядко изпускаше мач на „Скорците“. Изминаваше пеша почти километър до Мемориъл Стейдиъм и сядаше на горния сектор зад трета база.
Обноските му бяха непретенциозни, речта му — разговорна, хуморът му — земен и понякога грубоват. Беше възпълен дребосък, червендалест и плешив, с малки мустачки — първото нещо, с което привлече вниманието й. Запознаха се в асансьор в Сейнт Луис, където посещаваха различни конференции в един и същ хотел. Взаимно погледнаха картончетата с имената си и Чарли събра смелост да я заговори, като се пошегува за суровия студ в Сейнт Луис и за любимото си балтиморско време.
Две седмици по-късно сключиха брак.
По онова време и двамата бяха прехвърлили четирийсетте. Чарли беше загубил първата си жена, починала преди години вследствие на мултиплена склероза, и се бе примирил със скучния живот на самотен професор. Цъфна като роза там направо в онзи асансьор и след първата вечер на конференцията усмивката не напусна лицето му.
Живяха заедно четиринайсет години. Чарли работеше в „Джонс Хопкинс“ и използваше всяка възможност да пътува с новата си жена до Големия каньон или друга природна забележителност. Бракът им бе един безкраен празник. Близостта им зад усмивките беше неизмерима и съвместното им щастие им се струваше незаслужено.
После внезапно Чарли почина от инфаркт и госпожа Кристенсен остана вдовица в старата къща в Роланд Парк, обичана от многото си приятели и най-вече от съседските деца. Те често прекъсваха работата й в градината, с която си убиваше времето, и получаваха сладки и лимонада, а от време на време за награда и по някой и друг безплатен съвет.
На този ден две от тези деца — Дела Сноу и нейният по-малък брат Рей, децата на агронома, който живееше по-надолу на същата улица, прекосиха бавно моравата, за да погостуват на госпожа Кристенсен. От необичайната за сезона горещина движенията им изглеждаха някак нереални. На лицата им бе изписано типично за всички деца очакване и любопитство. За госпожа Кристенсен децата бяха като отворена книга.
— Добър ден, Дела — каза тя. — Изглеждаш невероятно свежа и хубава за тази горещина. Реймънд, ти грижиш ли се добре за сестра си?
Момченцето беше срамежливо и не отвърна нищо.
— Какво мислите за градината ми? — попита госпожа Кристенсен с въздишка и смъкна широкополата си шапка, за да избърше челото си с кърпичка. — Такова прекрасно слънце и нито едно цветче да му се наслаждава. Защо не може майката природа да ни прати слънце точно когато ни трябва? Миналата година тази градина беше едно гробище на цветя и нищо повече.
— Моята учителка щеше да каже, че е време да се покаем за греховете си — каза малкото момиче със сериозно изражение.
Госпожа Кристенсен погледна детето. Дела беше интелигентно и мило момиче, въпреки че обикновено се държеше доста строго с по-слабото си братче.
— И ти ли така смяташ, скъпа? — попита вдовицата.
— О, не — отвърна детето. — Аз снощи си се покаях. И Рей също. Ние винаги се покайваме, когато си казваме молитвите. Сигурна съм, че се покайвахме и цялата минала година. А както знаете, това не помогна с нищо на вашите цветя.
Госпожа Кристенсен се усмихна. Тя не искаше да поощрява агностицизма на Дела, тъй като нейната учителка от неделното училище живееше само на една пресечка от тях и същата тази събота щеше да присъства на един пикник, където беше поканена и госпожа Кристенсен. Нямаше смисъл да ги отчуждава от онази жена, която и бездруго имаше лоша слава и много приятели често я обсъждаха заради лошия й характер.
— Ако вие двамата не получите по глътка лимонада, ще повехнете като моите цинии — каза тя. — Рей, помогни на старицата да се изправи и ще влезем вътре. Там е хладно.
Момчето, едва седемгодишно, протегна ръка и госпожа Кристенсен се престори, че силата му й помага да се изправи. Усети бодване в горната част на бедрото, което доскоро се появяваше само в лошо време. Годините не прощаваха. Тя си помисли за Чарли и се усмихна. Където и да бе, нямаше да минат много години и тя щеше да отиде при него.
Децата тръгнаха след нея към къщата, когато недалече от тях спря една голяма кола, от която излезе някакъв непознат. Госпожа Кристенсен го проследи с поглед как се качва по пътеката към предната порта. Беше висок мъж по панталони и спортна риза. Носеше куфарче и някаква голяма книга, която приличаше на регистър или том от архив.
Мъжът им се усмихваше. Тя го изчака с децата до себе си.
— Госпожа Кристенсен? — попита той, засенчвайки очи заради яркото слънце.
Тя кимна неопределено, като се питаше какво ли търси тук този човек. Ако не беше спортната риза, щеше да го помисли за някой застраховател.
— Госпожа Холи Кристенсен? — добави той, докато й протягаше ръка.
Тя се здрависа с него и го погледна в очите.
— Преди време госпожица Холи Флеминг — добави той.
Тя повдигна вежди.
— Това беше много отдавна.
— Не ми беше лесно да ви открия — каза той. — Казвам се Калвин Уедърс. Имам няколко въпроса към вас. Отнасят се за една личност от миналото. Някой от Джоселин, Илинойс. — Той погледна Дела и добави: — Едно малко момиченце.
Холи го изгледа продължително над главите на децата, след което го покани в къщата.
След десет минути децата вече си бяха отишли, Кал Уедърс седеше на дивана във всекидневната, където четиринайсет години Холи Флеминг бе седяла с Чарли Кристенсен. На масата пред него беше оставена чаша недокосната лимонада. Погледът в очите му беше сериозен.
В скута на Холи беше томът със снимките от отдела за детска социална помощ в Илинойс, отворен на страницата със снимката на Джил Съндбърг. Холи си беше сложила очилата за четене, за да я разгледа добре, но вече ги беше махнала. Никак не й беше трудно да разпознае Джил.