— Мислех, че повече никога няма да видя това лице — каза тя.
— Вероятно сте го виждали стотици пъти, макар и без да го разпознаете — каза Кал Уедърс. — Като голяма тя е знаменитост.
Холи вдигна поглед от тома.
— Затова ли сега искате нещо от нея? — попита тя.
— По-добре е да не знаете — отвърна той. — Да речем, че се намира в опасност. Може да се окаже, че съм в състояние да й помогна. Но животът й като голяма не ми дава необходимите ориентири. Надявам се, че вие ще си спомните нещо за детството й, което ще ми бъде от полза.
— Аз бях служителката от „Детски социални грижи“, която я прие — каза тя. — Този ден работех с някакъв човек… не мога да си спомня името му. Бяхме изпратени в една къща в Саут Сайд, защото момиченцето не беше ходило на училище. Намерихме я вкъщи съвсем сама. Майката и любовникът й изчезнали от града преди известно време. Всъщност няколко седмици по-рано. Момиченцето останало само в къщата. Онова, което ме учуди, бе, че дълго време тя бе успяла да заблуди всички. Хранела се, обличала се и ходела на училище, все едно че всичко било наред, въпреки че майка й я напуснала и тя останала сам-сама на света. Друго дете веднага би изтичало при съседите да каже, че майка му е заминала. А тя си е давала вид, че нищо особено не се е случило.
Възрастната жена въздъхна.
— После, разбира се, се отчаяла. Престанала да ходи на училище. По свой детски начин вероятно частично бе загубила разсъдъка си. Никога няма да забравя погледа в онези очи. Беше като уловено в капан животно. Толкова невинна, така измъчена.
При спомена за това Холи се просълзи. Ръцете й нервно поглаждаха снимката в регистъра.
— Била е подложена на жестоко насилие — каза тя. — Физическо и сексуално. Дори докторът се разстрои. Не можахме да намерим майката, така че не узнахме никакви подробности. След като я настанихме в приюта, тя остана безмълвна в продължение на осем месеца. Аз я посещавах всяка седмица. Не можах да я накарам да каже нито дума. Представляваше ужасна гледка. Криеше се някъде дълбоко в себе си, а на повърхността имаше само една маска. Красива мъничка руса маска без душа.
Кал не каза нищо. Виждаше, че Джил Съндбърг бе направила огромно впечатление на Холи Флеминг. Помисли си, че обратното по всяка вероятност също е истина, защото Джил бе взела фамилното й име за свое.
— После — въздъхна Холи — тя излезе от черупката си. Или поне привидно. Започна да говори. Вземаше участие във всички обичайни дейности. Оцеляваше в обстановката на приюта. Работата й в училище беше нормална. Тестовете й за интелигентност показаха някакви астрономически резултати — това си го спомням. Но психологическите тестове разкриха последствията от насилието, както и някои органически, а може би и вродени проблеми. Тя изобщо не беше нормална психически. — Холи поклати глава, докато се взираше в снимката. — Преместиха ме година след като се запознах с Джил — продължи тя. — Не можех вече да ходя толкова често в Джоселин. По веднъж на месец или на месец и половина. Наблюдавах я как расте. Колкото по-голяма ставаше, все повече се разхубавяваше. Но всеки път, когато я виждах, се криеше все по-дълбоко в черупката си. Страхът беше изчезнал, ужасът… но онова, което се беше появило на негово място, беше още по-лошо. Виждала съм много деца, засегнати по този начин от продължително насилие. Но при нея беше още по-непоносимо, защото беше толкова красива. Разбирате ли, тя просто не беше на себе си. Сигурна съм, че иначе щеше да бъде много добър човек…
В очите на Холи се появиха сълзи.
— Виждахте ли се все още по времето, когато е избягала? — попита Кал.
Тя кимна.
— Разбрах за бягството й при едно от моите посещения. Бях донесла няколко книги. Романи за деца. Бях ги чела като малка. Когато пристигнах, тя беше изчезнала. Смятах, че ще я открием, но не успяхме. Оттогава не бях чула нищо за нея до днес, когато се появихте тук.
Настъпи продължително мълчание. Холи Флеминг избърса сълзите си. Кал Уедърс я гледаше, очевидно потънал в мисли. После прочисти гърлото си.
— Няма да ви товаря с историята на по-нататъшния й живот — каза той. — По-голямата част от него е загадка, както и детството й. Но ще ви кажа следното. Нещо се е случило напоследък, което я е довело до състояние на изключително напрежение. Изчезнала е от дома си. Сега се крие от всички. Аз трябва да я намеря. Заради собствената й безопасност и по… други причини също.
Холи не каза нищо.
— Намира се в положение — продължи Кал, — когато хората прибягват до последно убежище. Мъчи се да избяга. Но доколкото виждам, просто няма къде да отиде. Разбирате ли какво искам да кажа?
Холи кимна. Гледаше го с присвити очи.
— Тя се чувства изоставена — каза Кал. — Чисто психически е извън контрол, но това не означава, че не е умна. Тя е твърде изобретателна, за да ни позволи да я хванем по обичайния начин. Поне не навреме.
Той се взря в лицето на Холи, чиято природна топлота грееше зад сълзите по страните й.
— Имам основание да смятам, че вие сте означавали твърде много за нея — каза той. — От едно време нататък тя е приела вашата фамилия за своя собствена, Флеминг. Мисля, че отношенията ви са оставили трайна следа в съзнанието й. Всъщност напълно съм сигурен, че е така.
Холи изглеждаше замислена.
— Можете ли да ми помогнете? — попита Кал.
Отново последва мълчание. Холи отмести поглед от своя посетител към книгата на малката масичка.
— Извинете ме за момент — каза тя.
Стана и напусна всекидневната. Кал я чу да се качва на горния етаж. Настъпи продължителна пауза. Той долавяше далечни шумове в къщата — отваряне на врата, шумолене в гардероб.
След няколко минути Холи Флеминг се върна. Носеше някакъв навит картон или рисувателна хартия. Подаде рулото на Кал и отиде да седне на дивана.
— Когато я намерихме — каза тя, — имаше цял статив, пълен с такива акварели. Повечето от тях бяха на тази жена. Нещо като орисница, реших аз. Разбирате ли, вероятно майка й е била такова чудовище, че когато момиченцето е било изоставено… сигурно е рисувало тази фея, за да й прави компания. Да се грижи за нея. Запазих си една от картините за спомен. Мисълта, че едно момиченце може да се чувства толкова изоставено, толкова самотно… Усещах, че трябва да я запазя, за да ми напомня за нейната смелост и съобразителност. Но картината беше толкова потискаща, че до днес изобщо не бях я поглеждала. Тя е живяла в ад, разбирате ли, и това е бил единственият й изход.
Кал разгледа картината много внимателно. Беше детска рисунка, изпъстрена с ярки цветове и ъгловати форми. Но той почувства ужасната тревога зад линиите на четката.
Жената на картината се усмихваше топло. Беше висока, с червеникави коси и зелени очи.
Той нави картината на руло.
— В щатския архив не е споменат адреса на къщата, в която сте я намерили. Дали случайно не сте го записали в личната си документация?
Холи разшири очи от изненада.
— Господи, не. Това беше толкова отдавна… аз изнесох по-голямата част от архива си, когато се омъжих за Чарли и се преместих тук. Ако е имало нещо останало, вероятно съм го изхвърлила по някое време през тези двайсет години. Когато Чарли почина, направих цялостно почистване на къщата.
Кал сви устни в пълна безпомощност.
— Има някаква възможност да се е върнала там — поясни той. — Съвсем незначителен… но аз на всяка цена искам да проверя. Може да се окаже истина.
Холи Флеминг се взираше в празното пространство. Очите й бяха полузатворени, а емоциите й — непроницаеми.
После внезапно изпъна рамене.
— Мога да ви заведа — заяви тя.
Кал Уедърс повдигна вежди.
— Разбира се, че мога — повтори тя с въодушевление. — Работих в този район петнайсет години. Познавах тази част на града като петте си пръста. Сигурна съм, че ще позная къщата, ако все още е там. — Тя се усмихна. — През всичките тези години мястото беше обсебило съзнанието ми заради Джил. Може би споменът ще свърши и нещо добро в края на краищата.
Настъпи продължително мълчание. Лицето и животът на Джил Лазаръс изпълваха тишината и говореха различни неща на тези двама души, също като отчаяните й послания към всички останали, чиито пътеки беше пресякла.
— Какво чакаме? — попита Кал Уедърс.
Холи Флеминг стана.
— Само да си приготвя чантата за пренощуване — каза тя. — От тук до Чикаго е доста път.
72
Чикаго
Беше късен следобед. Сенките току-що бяха почнали да се спускат и придаваха на потъналата в прах и мръсотия стая особено зловещ вид.
Мег бе спала почти през целия ден, упоена от хапчето, което Джил й беше дала по обяд. Известно време Джил я съзерцаваше. Не й се спеше, въпреки че не беше мигнала от четири дни.
От време на време ставаше да обиколи къщата и тогава стъпваше на пръсти, за да не безпокои спящото дете. Беше останала дълго в другата спалня, изпънала врат, сякаш се ослушваше за нещо. Слезе и до кухнята, където бавно прокара длан по повърхността на шкафовете. Отвъртя крана. Вода нямаше.
Известно време постоя във всекидневната като сомнамбул, абсолютно неподвижна, заслушана как къщата скърца и се сляга около нея. Чувстваше разрухата й. На устните й заигра усмивка.
Когато следобедът взе да напредва, слезе до мазето, като внимателно стъпваше по прогнилите стъпала. Не забеляза старите бирени бутилки или дюшека, завлечен там преди години. Неприятната миризма нахлу в ноздрите й, но не проникна в съзнанието й.
Тя седна на пода, кръстоса крака и вдъхна стария застоял въздух на мазето. Покрай стената, без да бърза, спокойно се движеше хлебарка. Навсякъде се спускаха паяжини. Гредите на тавана изглеждаха прогнили и застрашителни.
Стара клечка от сладолед привлече погледа й. Пресегна се, взе я и известно време си поигра с нея. После мина зад пещта и се сви на пода. Остана там дълго време с палец в устата. Чувството бе толкова приятно, че почти се унесе. Но после си спомни за Мег и се върна горе.