С всяко свое завръщане Лесли му се виждаше все по-красива, по-самоуверена и по-щастлива. Точно както Том Чембърлейн се надяваше, университетските години и излизането от родното градче я бяха накарали да разцъфти. Тя сякаш засияваше пред очите му и непокорната й огнена коса, която някога му се струваше такъв недостатък, сега я правеше още по-великолепна. Тенът й бе порозовял, тялото й се бе източило. Носеше дрехите си с вродена изтънченост и прелестна лекота. С най-обикновени джинси и пуловер изглеждаше по-очарователна, от която и да е друга жена в скъпи модни тоалети. Чистото й, негримирано лице, обсипано с лунички, бе свежо като лятна утрин.
Тя му готвеше, разхождаха се заедно с колата из безкрайните полски пътища край царевичните поля, а вечер играеха на карти, гледаха някое от любимите му телевизионни предавания или просто си говореха.
Понякога седяха вкъщи безмълвни и усамотени, заслушани в песента на пролетните птички, която се носеше откъм полята навън. В такива моменти Том Чембърлейн се питаше дали наистина познава добре дъщеря си. Даваше си сметка, че Лесли се отнася с него покровителствено, като дъщеря, която няма почти нищо общо с някогашното уязвимо дете. Беше силна жена, израстваше бързо и през последните две и половина години се бе сближила с някои доста изискани хора. Сякаш за нея бе по-важно да се грижи за баща си и да му създава удобства, отколкото да споделя с него собствените си проблеми. Ако изобщо подобни проблеми съществуваха.
Една вечер той усети, че я гледа право в очите, които на светлината на залеза изглеждаха определено оранжеви, и изведнъж му се прииска да й каже нещо.
— Миличка, чувстваш ли се понякога самотна? Все пак… без майка и…
Тя се усмихна. Знаеше как той страда затова, че е сираче.
— Татко, никога не съм се чувствала самотна. Дори за миг. Винаги съм била голяма късметлийка. От самото начало. Късметлийка съм, понеже те имам. — И стисна ръката му с неподправена нежност.
Двамата замълчаха. Том Чембърлейн се чувстваше неудобно от това, че тя се мъчи да му вдъхва увереност, когато му се струваше, че трябва да бъде точно обратното.
Лесли заговори първа:
— Разкажи ми за нея.
Баща й въздъхна и погледна към залеза, който се отразяваше в очите й.
— Беше тиха, но амбициозна жена — започна той. — О, не че искаше да сме богати или пък да ни уважават в града. Но си имаше свое собствено мерило за някои неща. Искаше да постигне всичко, за което е била родена. Искаше същото и за мен.
Лесли съзря замисления му поглед и запита:
— Мислиш ли, че си я разочаровал?
Той сякаш се изненада. После с усмивка отвърна:
— Аз ли? Не, разбира се. Тя нямаше нищо против това, че съм работник. Говоря за друго. Тя искаше да бъдем наистина щастливи. А не животът ни просто да минава.
Той погледна към Лесли.
— Затова ти й беше толкова скъпа. Когато ти се роди, беше като сбъдната мечта. Ти беше точно онова, което ни липсваше, за да бъде любовта ни пълна. Сякаш ни бе писано още отначало да сме трима, а не двама. Но не просто трима, а точно ти, миличка, точно това, което беше ти.
Той се наведе към нея, сякаш си припомняше нещо.
— Никога няма да забравя начина, по който те гледаше, по който ти говореше. Когато ти шиеше дрешките, от пръстите й се излъчваше такава любов! Когато те хранеше, сякаш хранеше собствената си душа. В мига, в който ти се роди, тя разцъфтя. Просто разцъфтя. Имах чувството, че съм я познавал само наполовина преди този момент. Ти просто я изпълни цялата.
После лицето му помръкна.
— Затова ми беше толкова тежко, когато се разболя. Тъкмо започваше наистина да живее. Всичко в живота ни едва започваше. Не можеш да си представиш… Беше толкова ужасно, толкова нечестно да се разболее точно тогава. Никога няма да забравя колко й беше мъчно. Колко се чувстваше убита…
Той неочаквано стана и отиде да вземе албума със снимките. Здрачът се бе спуснал над царевичните поля като пурпурно наметало. Лесли седеше сама до кухненската маса, въртеше в ръце полупразната си кафена чаша и слушаше далечния му глас. Никога баща й не бе влагал толкова чувство в думите си.
След малко той се върна с албума и запали лампата над масата. Лесли примигна от светлината.
Той прехвърляше страниците с навикнали пръсти. Тя си помисли, че когато е свободен, сигурно прекарва дълги часове над тоя стар албум.
Той спря на една снимка на майка й с Лесли като малка.
— Ето. Така изглеждаше точно преди да се разболее. Имаше теб, имаше мен… Целият свят беше неин. Вижда се по очите й.
Лесли се наведе, за да разгледа снимката. Беше я виждала много пъти преди, когато безцелно бе разглеждала албума.
Но сега, в светлината на това, което баща й тъкмо бе казал, й се струваше различна. Наистина, по още младото лице на майка й беше изписано истинско женско щастие. Очите на Лесли ненадейно овлажняха.
Баща й не забеляза вълнението й, понеже разглеждаше фотографията отблизо. По съсредоточеното му лице се изписа удивление.
— Това е невероятно!
— Какво има, татко? — попита Лесли.
— Никога преди не съм си давал сметка колко си заприличала на нея! — отвърна той.
Лесли отново погледна снимката.
— Не толкова по външност — продължи той. — Но вътрешно…
Тя забеляза, че е прав. Въпреки че физически приличаше по-скоро на бащиния, отколкото на майчиния си род, между нея и образа от снимката имаше някакво духовно сродство. Сега, когато бе голяма, Лесли имаше същия горд и самоуверен вид, какъвто сияеше на майчиното й лице в този кратък момент на голямо щастие.
Изпитваше толкова странно усещане от това, че гледа себе си на осемнайсет месеца — игриво, едва прохождащо, още неоформено мъниче, застанало до жената, която смъртта щеше скоро да й отнеме, но на която след години щеше „вътрешно“ да заприлича. И от това, че от другата страна, зад фотоапарата, чувства погледа и любовта на баща си — младеж, изпълнен с трепет пред малкото си семейство и неподозиращ нищо за бедата, която щеше толкова скоро да го сполети…
— Щеше толкова да се гордее с теб! — говореше Том Чембърлейн.
По лицето му, разстроено от спомените, се четеше безнадеждна болка.
Лесли отново загледа снимката. Сълзите й бяха изчезнали. Вместо тях тя изпита благодарност за това, с което я бе дарила съдбата — бащината й любов.
— Гордея се с теб, татко — каза тя, затваряйки албума, и го целуна.
На третия ден след завръщането у дома на Лесли й се случи нещо неочаквано.
Беше забравила да си донесе достатъчно блузи за ваканцията и пазаруваше в града. Тъкмо излизаше от стария местен магазин за дрехи с плик в ръка, когато я спря плътен глас.
— Радвам се, че те срещам тук.
Тя се обърна и видя насреща си красиво лице, което някога й бе доста добре познато — Джеф Патерсън. Някогашният дългунест тийнейджър се бе превърнал във висок, мускулест млад мъж, който изглеждаше невероятно в елегантния костюм под искрящото обедно слънце.
— Много време мина — усмихна се Лесли и протегна ръка. — Чудно ми е, че си спомняш за мен, Джеф.
— Как бих могъл да забравя? — поде той. — Позволявам си да отбележа, че си станала чудно хубава млада жена. С какво се занимаваш в момента?
— Следвам в „Корнел“ — отвърна тя. — Журналистика и реклама. А ти?
Той сви рамене.
— Работя при баща си. И се чудя как да прекарам остатъка от живота си.
Тя замълча. Оглеждаше го набързо и преценяваше промените, настъпили и в него, и в нея след последната им среща, която й се струваше преди цяла вечност. Бе определено възмъжал и много се бе разхубавил. Но в очите му имаше някакъв копнеж, някаква неудовлетвореност, която някак си не отговаряше на преуспяващата му външност.
— Слушай — започна той, — не мога да те оставя да ми се изплъзнеш така след толкова години. Не искаш ли да обядваме заедно? — Той погледна часовника си. — Тъкмо се бях запътил към „Крандал“. Защо не дойдеш с мен?
„Крандал“ бе единственият местен ресторант, където на обяд сервираха топла храна с всякакви гарнитури. От години бе любимо място за събиране на еликотските бизнесмени, както и на градските дами, които обличаха най-хубавите си рокли за обедите в компания, придружени от ледено дайкири, клюки и борби за обществено надмощие.
Лесли се усмихна. Нямаше никаква работа, а и бе огладняла от ходене по магазините.
— Не съм сигурна дали съм подходящо облечена за „Крандал“ — каза, сочейки джинсите и блузката си.
Джеф я огледа с нескривано възхищение.
— А аз не съм сигурен дали „Крандал“ е достатъчно изискан за теб. Но нека опитаме. Искаш ли?
— С удоволствие — каза тя.
По време на обяда си разказваха взаимно как живеят. И на двамата им бе малко неловко, понеже в гимназията едва се познаваха, а сега обстоятелствата ги караха да се държат като стари приятели, каквито всъщност не бяха.
И въпреки това всеки от тях, макар и по различни причини, се интересуваше от другия и от всичко, което бе станало с него през последните няколко години.
Джеф Патерсън не можеше да откъсне очи от Лесли. Хубавкото, но неоформено девойче се бе превърнало в поразително красива млада жена. От гъстата й червеникаворуса коса и бляскавите й очи струеше лъчиста, неизчерпаема енергия. И все пак тая енергия бе примесена с някаква мечтателна нежност, която я правеше невероятно привлекателна. В нея имаше нещо и момичешко, и дамско, и младежки живо, и дълбоко женствено, което начаса омая Джеф. Той вече знаеше, че след като е видял това лице, няма никога да го забрави.
По негова покана тя поръча чаша бяло вино. Той си поръча бира. Докато тя му разказваше за развитието си в университета, умът и амбицията й го поразиха. Но това не бе всичко. В нея имаше нещо цялостно, което слагаше своя отпечатък върху всичко, за което говореше, и още повече подчертаваше привлекателността й.
Цялото това съчетание от изтънченост и простота, присъщо й дори когато докосваше чашата с вино, я правеше по-интересна от всички жени, които Джеф бе познавал. Тя бе като рядко цвете, разтворило се пред очите му, а фактът, че бе напуснала малкия свят на родния му град, а той не го бе направил, я правеше още по-екзотична. И все пак бе родом от това градче, затова му бе някак по домашному близка.