— Значи в девет и половина — отвърна тя рязко. — Чакай ме.
— Ще те чакам.
Той затвори телефона и прекара остатъка от вечерта в стаята си в трескаво очакване.
В уреченото време Джеф пристигна с колата си на мястото край езерото, където бяха идвали с Лесли предната вечер. Наоколо нямаше жива душа. Вероятно понеже бе делник. Или пък учениците си бяха намерили друго място за натискане.
Той изключи мотора и зачака.
След десет минути нещо го накара да излезе от колата и той се загледа към езерото, изпълнен с романтични мисли. Луната грееше над водната повърхност точно на същото място, както и предната вечер. Тъмните дълбини го изпълваха с чувство за неизвестност и сладка омая.
Зад гърба му листата тихо прошумоляха, но той бе така потънал в мечта, че нищо не чу.
Ненадейно отзад се протегнаха две меки длани и закриха очите му. Чу се шепот:
— Познай кой е!
Дланите загалиха лицето му. Нещо го проряза дълбоко в слабините. Обзе го неудържима възбуда. Моментът, който толкова отдавна очакваше, бе настъпил.
Той бързо се обърна, сграбчи я и я запритиска с всички сили. Зацелува я страстно — езикът му проникваше дълбоко в устата й. Ръцете му се плъзгаха по гърба й, към меките кълба под тънкия й кръст, и я притегляха здраво към него.
— О, Лесли! — изстена той. — Трябва да ми кажеш „да“! Не казвай „не“! Моля те!
И пъхна в ръката й годежния пръстен, който бе извадил от джоба си. После отново я запрегръща.
— Умолявам те! Стани моя жена!
При тези думи изведнъж му се стори, че тялото в прегръдките му не му е тъй непознато, както си мислеше отначало. Нито целувките й бяха екзотични като снощните. Той се отдръпна, за да я види по-добре на лунната светлина.
И изведнъж занемя.
В обятията му бе Джуди Бетанкорт.
Ясната луна добре осветяваше израза на лицето й. В този ужасен момент той започна да осъзнава какво бе станало. Двете го бяха намислили заедно…
— Благодаря! — каза Джуди. — Впрочем не заслужаваш никаква благодарност, женкар такъв!
И с рязко движение тя запрати годежния пръстен в езерото. При досега му с водната повърхност се чу приглушено пльокване.
Джуди обърна гръб и си тръгна.
Джеф Патерсън дълго стоя загледан в езерото, погълнало пръстена, и в крайбрежните дървета, накъдето бе тръгнала Джуди. После се качи в колата и отиде у Лесли.
Баща й го посрещна любезно и му каза, че в шест и трийсет следобед Лесли е отпътувала с влака за Корнел.
7
Детройт
Пролетта на 1971 в.
Улиците бягаха назад покрай окъпаното в дъжд предно стъкло на колата. Чистачките се плъзгаха почти безшумно напред-назад и мудно се бореха с топлите дъждовни капки.
Ръцете на кормилото бяха нежни, но целеустремени. На празното място до шофьорската седалка имаше разтворена карта. Очите се стрелкаха между отминаващите един по един улични надписи и имената, обозначени на картата.
Младата жена зад кормилото не познаваше това място. Но много добре знаеше къде отива. Беше предвидила всичко.
На основата на кормилото имаше регистрационна табелка с името Джил Флеминг и адрес в Охайо.
На един светофар тя изчака майка с малко момченце, които пресичаха на пешеходната пътека. Момченцето ненадейно спря и задърпа ръката на майка си — питаше я нещо. Тя го накара да побърза към отсрещния тротоар, като през цялото време нежно му се усмихваше.
Когато светна зелено, отнякъде изскочи някаква кола с мъж зад волана и преди да я задмине, застана до нея. През този кратък миг мъжът забеляза младото й лице и дългата й коса и настойчиво я загледа. Очите му излъчваха нещо неопределено. После изчезна.
Тя продължи нататък. Погледна набързо указанията, които бе записала на един лист, после отново към картата на седалката. Шофираше с лекота и нито равномерното дишане, нито изразът на лицето й издаваха несигурност от непознатото място или притеснение от интервюто, което й предстоеше.
Отдавна се бе научила да потиска подобни мисли и така да насочва цялото си внимание към непосредствената задача, че всякакви странични емоции изчезваха.
Отново наближи червен светофар. Този път тя се загледа в една лимузина, в която пътуваше цяло семейство. Зад кормилото бе седнал млад мъж — явно бащата. На задната седалка имаше две момченца. Майката държеше в скута си бебе. Бащата се обърна назад, за да каже нещо на момченцата и крадешком погледна към привлекателната жена в колата до него.
Тя не отвърна на погледа му. Само набързо й мина мисълта, че навярно е хубаво да имаш семейство, което обичаш. Подобно нещо не й се бе случвало до този момент. Никога не бе имала близко човешко същество до себе си. Това си имаше предимства — държеше я на известно разстояние от хората и й помагаше да бъде по-обективна към тях, нещо, което — тя го знаеше — хората, които обичаха семействата си, не притежаваха, затова понякога същите тези семейства ги използваха жестоко.
Бе сама на света. Така бе, откакто се помнеше, и сигурно така щеше да си остане.
Пристигна на местоназначението пет минути по-рано от предвиденото. Зад портите се виждаше надпис: „Континентал Продъктс“. Тя съобщи на пазача причината на посещението си, той й отвори портите и й каза къде да паркира.
Когато намери място на паркинга, тя изключи двигателя и завъртя огледалцето за обратно виждане, за да огледа лицето си. Очите й бяха сини, с променлив кристален оттенък, и да се взираш в тях прекалено дълго бе опасно. Страните й бяха млечнобели, въпреки че лесно загаряше от слънцето. Скулите й бяха леко изпъкнали, понеже внимаваше да поддържа стройна фигура. Веждите й бяха естествено тънки, носът й — правилен, устните — въздържано и понякога по детски чувствени.
Лицето й пазеше козовете си. Не се знаеше точно какво крие. Затова, когато бе спокойно, то излъчваше тиха тайнственост. Това караше непознатите да обръщат глави след нея и принуждаваше тези, които я познаваха, да мислят за нея повече, отколкото бе добре за тях.
Тя отстрани от бузата си един паднал кичур руса коса. Погледна отново в огледалцето, върна го обратно на мястото му, излезе от колата и под настойчивия поглед на пазача на паркинга се запъти, без да бърза, към главната сграда.
Интервюто й бе насрочено с човек на име Роджър Фелън. Той работеше в „Континентъл Продъктс“ от дванайсет години и още на петата бе оглавил отдел „Личен състав“. Не беше амбициозен. Беше дребен чиновник и си го знаеше.
И все пак добре преценяваше хората. Имаше остър нюх за несериозните характери, за вродената нечестност, разграничаваше тези, които със сигурност щяха да се провалят, от добрите служители. Умееше да съзре сполучливото съчетание на здрав егоизъм и добра воля, необходими за един честен и ефективен работник. Може би тъкмо собствената му липса на амбиция го правеше толкова прозорлив, когато ставаше дума за амбициите на другите. Беше женен за млада повлекана, имаше две малки деца — на седем и девет години, и живееше в малка къща в скромен квартал на две мили от работното си място. На работа ходеше пеша — и на отиване, и на връщане, независимо от времето. Беше трийсет и осем годишен, висок, с очила.
На вратата се почука. Той вдигна глава от папките и погледна към младата жена, която влизаше в стаята. Беше около двайсетгодишна и хубава. Той го отбеляза напълно обективно. Беше виждал много хубави момичета в тоя кабинет. Някои от тях назначаваше, други отпращаше. Не беше трудно да се разпознаят онези, на които липсваха способности и които разчитаха на външния си вид, за да се наложат и дори да изкарат някоя любов с началника, където стане. Роджър Фелън четеше мислите им незабавно.
— Госпожице Флеминг — започна той с официална усмивка. — Имах възможност да прегледам вашите документи. Препоръките ви ми се струват прекрасни. Какво ви привлече към „Континентал Продъктс“?
Момичето го погледна бегло и незаангажиращо, после се усмихна.
— Извинете, мога ли да си сложа очилата?
Той кимна. Тя извади от чантата си чифт очила и си ги сложи. През това време чантата й падна на земята. Тя се протегна, за да я вдигне, и прибра две-три изпаднали дреболии. Когато отново го погледна, лицето й бе забележимо променено. Изглеждаше смутена, невинна и много интелигентна.
— Моля да ме извините — каза. — Нищо не виждам без очилата. Не се харесвам с тях, но трябваше да ги сложа, понеже не ви виждах добре.
Той кимна, все още пообъркан от промяната, която очилата бяха внесли във вида й. Беше кръстосала крака. Изглеждаше миловидно честна и дори малко разхвърляна.
— Четох за „Континентал“ в бизнес пресата — каза тя. — Интересувам се от мениджмънт на междинно ниво. Не съм много творческа натура, но съм… да кажем, задълбочена. И на мен може да се разчита, ако мога да се изразя така за себе си. Чух, че „Континентал“ е отворена компания и че тук има справедливо отношение към жените. Смятам, че бих могла да се издигна до ниво ръководител и… всъщност това е всичко.
Усмихваше се неуверено. Думите й впечатлиха Роджър Фелън. Явно бе искрена. Изглеждаше му неспособна да се преструва. И въпреки това уважаваше себе си и не й липсваше амбиция. Умът й ясно се виждаше в сините очи зад очилата. Имаше вид на сериозен работник, дори на роден ръководител.
— Нека ви поясня някои неща за „Континентал“ — каза той.
И започна обичайния си, безброй пъти повтарян разказ за компанията, за нуждите й, миналите й успехи и бъдещата й ориентация. От време на време тя го прекъсваше и му задаваше по някой въпрос. Въпросите бяха смислени и показваха, че добре се е подготвила. По време на разговора той поглеждаше към документите й. Средният успех от гимназията бе 1140 точки, успехът от следването — 92. Наистина беше много умна.
На петнайсетата минута от разговора той взе решение.
— Е, госпожице Флеминг! Смятам, че мога от името на цялото предприятие да заявя, че ще се радваме ако работите с нас, разбира се стига интересите ни да съвпадат. Имаме една възможност в отдела по маркетинг, за помощник-специалист по анализ на продажбите. Заплатата е добра. Ще има някои формалности, ще трябва да се срещнете с някои хора. Но бих искал да започнете утре, ако, разбира се, това ви интересува.