Лицето й светна.
— Наистина ли?
В този момент приличаше на малко момиченце.
— Наистина.
Той се усмихна и стана.
Стиснаха си ръцете. Нейната длан бе потна. Очевидно се притесняваше повече от това, което личеше по време на интервюто.
— Страшно съм ви благодарна — каза тя. — Наистина не мислех… точно така, струваше ми се, че няма голяма вероятност. Но няма да съжалявате. Обещавам ви.
— Прекрасно! — каза Роджър Фелън. — Тогава още днес следобед ще започна да обработвам документите ви. Радвам се, че ще работите с нас.
Тя тръгна към вратата и преди да излезе от кабинета, му се усмихна през рамо. Той не забеляза добре оформените бедра, които се движеха под полата, нито малките, добре очертани под блузката твърди гърди. Беше впечатлен от хубавкото й лице с невинно откровен израз, така пикантно подчертан от очилата, които сложи. Хубавите момичета нямаха никакъв ефект върху Роджър Фелън. Ала младежкият ентусиазъм, съчетан с явната й интелигентност, го бе предразположил към нея. Беше убеден, че ще стане добър работник.
Той се върна до бюрото си и седна. Загледа се за минутка през прозореца. По слабото му лице играеше изпълнена с копнеж усмивка.
Тя бе отново на паркинга. Дъждът продължаваше да вали, но чадърът я пазеше. Превъртя ключа и изчака колата да загрее. Огледа се в огледалцето. Очилата ги нямаше — бяха прибрани в чантата й.
Когато дойде, бе подготвена за най-различни възможности. Ала изразът в очите на шефа на Личен състав веднага й подсказа, че най-добра работа щяха да свършат очилата и невинният, объркан вид. Още в първите секунди забеляза, че той се хваща на въдицата и изигра ролята си съвършено и докрай.
Можеше да изиграе каквато си поиска роля в онзи кабинет в зависимост от това кой седи зад бюрото. Настъпилата, съблазнителна девица. Хитрата дъщеричка. Студената библиотекарка. Жадната за власт похитителка на мъже. Независимо какво. Трябваха й само няколко секунди, за да прецени противника си и оттам нататък можеше да го разиграва като царица.
Роджър Фелън не се поддаваше на външните женски прелести. Това се виждаше от самото начало. Той се гордееше със схващането си за добросъвестност. Имаше опит и бе студен. От пръв поглед усещаше амбицията и я отличаваше от обикновеното себелюбие. И тя му предложи това, което търсеше — откровеност.
Наистина й провървя.
Но тук ставаше дума само за началния етап. Роджър Фелън бе едва първото стъпало. За да постигне истинската си цел, тя трябваше да го прекрачи.
Погледна списанието на акционерите на компанията, което бе взела в колата. По страниците имаше снимки на по-големите началници. Започна бавно да ги разлиства, заслушана в шума на двигателя. Задържа се над снимката на възпълен, червендалест мъж на средна възраст, чиято широка усмивка прикриваше безволева брадичка.
Отдолу пишеше: „Харли Шрейдър, регионален директор по продажбите“.
Тя разлистваше бавно страниците и оглеждаше лицата на началниците — повечето озарени от типично американски усмивки, зад които всъщност се криеха истинските им характери. Когато стигна до снимката на хубав, четирийсет и няколко годишен мъж с волева брадичка и донякъде жестоко лице, отново спря. Текстът под снимката гласеше: „Рой Инглиш, заместник-президент по финансовите въпроси“.
Тя с учудване разгледа очите му. Изглеждаха умни. По-умни от тези на Роджър Фелън, понеже Рой Инглиш работеше на много по-високо ниво. Навярно виждаше много неща.
Същото важеше и за останалите директори от неговия ранг. Бяха умни, безмилостни хора — иначе нямаше да се издигнат до това високо положение. Сигурно бяха минали през доста трупове по пътя към успеха си.
Ала тя не се плашеше от тях. Напротив — виждаха й се като механични кукли от стрелбище, репчещи се срещу пушката, насочена към тях, за да ги събори. Ако безмилостността им ги правеше опасни, то гордостта им бе ахилесовата пета, която ги правеше тъй уязвими в очите й.
Тя знаеше какво да прави. Въпросът бе откъде да започне.
С тази мисъл наум Джил Флеминг се запъти към дома си — малко апартаментче в скромен квартал, на няколко мили от компанията, и хубаво се наспа, подготвяйки се за първия си работен ден.
8
Чикаго, 23 юни 1971 г.
Ърл Оуънс, когото всички наричаха Бъд, седеше зад директорското бюро в кабинета си в „Огълви, Торп и Оуънс“, една от най-големите и най-успешни рекламни агенции в Чикаго.
Бъд Оуънс бе рекламен магнат от старата школа. Имаше диплом по бизнес отпреди двайсет години и преди да се издигне, бе започнал като обикновен простосмъртен. Бе работил графично оформление и копиране на всички нива — от най-долното до най-престижното и както времената го изискваха, се бе специализирал в демография и Пазарни проучвания.
Бъд Оуънс се бе изкачил до върха бавно, без приятели, без влиятелни и високопоставени познати. Трябваха му дванайсет години, за да получи висок пост в „Огълви и Торп“, а съдружник стана едва след като робският му труд по няколко ключови поръчки донесе на фирмата петнайсет милиона долара.
Той се гордееше с постиженията си, ала не можеше да забрави горчивината от тежките години на черна работа. Възмущаваше се от новите „деветдесетдневни чудеса“, които университетите и колежите бълваха — новоизлюпени журналисти и бизнесмени, които никога не бяха пипвали истинска поръчка, но се считаха за експерти по най-новите теории по маркетинг, мениджмънт и продажби. Беше ги виждал с дузини как идват и си отиват от тая агенция и с радост ги изхвърляше, когато се издънваха.
Днес Бъд Оуънс имаше работа с още една персона от тоя род, тоя път кандидатка за работа. Казваше се Лесли Чембърлейн и тъкмо си беше получила отличната диплома от „Корнел“ факултетният й наставник, професор Джеймс Незбит, беше състудент на Бъд и някогашен колега от занаята.
Бъд Оуънс отмести поглед от привлекателната млада жена срещу него към папката пред себе си. После затвори папката и се облегна назад.
— Казах ви, че ще ви приема лично, понеже ценя Джим Незбит и съм работил с него. Той е опитен и си знае работата. Твърди, че от години не е срещал по-талантлив човек от вас. И аз му вярвам.
Лицето му стана по-сериозно.
— Но аз ще бъда откровен, госпожице Чембърлейн. Не обичам университетските таланти. Откакто съм тук, много като вас са идвали и са си отивали. Студентите по университетите си мислят, че рекламата е шега работа. Когато видят колко е тежко, се отказват и тръгват да си търсят друго.
Лесли не му отвръщаше. Просто го гледаше с откритите си умни очи.
— И още нещо — добави той с открита враждебност. — Нямам много доверие на представителките на вашия пол. Поне що се отнася до тая професия. Колкото и да са усърдни и компетентни, един ден се влюбват и не могат да работят както трябва. И без това рано или късно любовта слага край на работата — женитба, деца, напускане и така нататък. Рекламата е нещо, което изисква сто процента от времето на човек, трябва изцяло да й се посветиш. Не можеш да се издигнеш току-тъй. За всичко трябва да плащаш. Трябват години. За аматьори тук място няма.
Лесли продължаваше да мълчи. Гледаше безизразно, сякаш отказваше да се хване на въдицата, която той й хвърляше.
— Е? — запита той раздразнено. — Чухте ли всичко, което ви казах?
— Да, господине — каза тя. — Чух всичко.
— Вие какво ще кажете по този въпрос?
— Ако искате от мен това, ще ви го дам. Ако работата ми не ви задоволява, просто ми го кажете. Това е всичко, което мога да ви обещая, и то е всичко, което имам.
Бъд Оуънс не знаеше какво да прави. Още от минутата, в която това момиче влезе в стаята му с младото си лице, хубавото тяло и страхотното университетско досие, той бе настроен да не я хареса, дори да я ненавиди. Но смелостта, с която го слушаше, без дори да се опита да парира основателното му недоверие, силно го впечатли. Освен това зад тези странни очи явно имаше мозък. Не можеше да го отрече.
— Това може да не е достатъчно — започна той подозрително.
Тя продължаваше да го гледа право в очите. После добави:
— Що се отнася до това, че съм жена, страхувам се, че в рамките на едно интервю, не мога да приведа кой знае какви доводи, за да намаля опасенията ви. Ако имате такова отношение към жените, може би ще е най-добре е да вземете някой мъж. Ако трябва, ще си потърся работа другаде.
Тя млъкна. Той намръщено я огледа — внимателните очи, стройното тяло под изрядния делови костюм. Беше честна, амбициозна и надарена. Неизвестно защо, това ужасно го дразнеше. Бъд имаше опит с хората и чувстваше, че тя може да се окаже полезна за фирмата. Но никак не искаше да върви срещу собствените си предразсъдъци. Времето и извоюваните с труд успехи го бяха направили такъв.
Той отново я огледа. После стана, отиде до големия шкаф зад бюрото си, извади една дебела папка и я сложи пред нея.
— Я вижте това.
Лесли отвори папката. Вътре имаше поредица от печатни реклами за голяма компания за кухненско оборудване на име „Орора Аплайънс Корп“.
— Известно ли ви е това име? — попита Бъд Оуънс.
— Разбира се — кимна Лесли. — Компанията съществува отдавна. Доколкото знам, продуктите им са солидни и издръжливи. Баща ми има хладилник „Орора“ и откакто се помня, все си е там.
Бъд Оуънс се засмя и посочи към една от рекламите.
— Точно както се казва тук.
Лесли погледна към папката. Най-горната реклама й беше позната. „Орора Аплайънс Корпорейшън“ си служеше с нея поне от двайсет-трийсет години. Една съпруга-домакиня с престилка, застанала насред кухнята, подаваше на децата си пликчета със сандвичи за обяд. Лицето й бе озарено от любяща усмивка. От цялата реклама навяваше нещо старомодно.
В долната част се четеше следният текст:
„Орора Аплайънс Корпорейшън, където надеждността е традиция“.
— Какво ще кажете за това? — попита Бъд Оуънс.
— Много е старомодно — намръщи се Лесли. — Мисля, че откакто съм се родила, не са променяли нито художественото оформление, нито текста. Това е стара компания.