иито идеи му се струваха прекалено безплодни и блудкави, за да помогнат на фирмата му. От негова гледна точка той бе гъвкав началник, открай време отворен към новото, а всички останали около него бяха тежки и инертни, неспособни да се освободят от старото мислене.
Лесли бързо го спечели на своя страна и двамата започнаха като баща и дъщеря да заговорничат и да планират представянето на проекта, с който тя всъщност трябваше да убеди другите — скептично настроените, а не самия Бартън Хатчър.
Когато големият ден настъпи, Хатчър и Лесли с тайна наслада се преструваха, че не се познават. Хатчър си умираше от удоволствие, когато гръмогласно караше да му повтарят името на Лесли.
Тази вечер той бе очарован не само от вълнуващите промени, които очакваха компанията му — самият той си признаваше, че е трябвало отдавна да ги направи — но също и от присъствието на красивата млада жена, която стопли старото му сърце и го убеди в стойността на проекта си.
Лесли много му напомняше за покойната му жена Клер, с която се бе свързал преди петдесет години в Минесота, когато тя бе пленително младо момиче и тъкмо навлизаше в обществото. Силната прилика го порази още при първото посещение на Лесли. Това веднага го предразположи към нея, въпреки че го изпълваше и с тъжен копнеж по обичаната толкова нежно жена.
Когато изгуби съпругата си, Бартън Хатчър не се ожени повторно. След смъртта си тя продължаваше да живее в спомените му и с течение на времето образът й на възрастна жена, каквато бе накрая, постепенно избледня, за да отстъпи на веселата и млада провинциална красавица, която бе ухажвал и за която се бе оженил преди толкова години. Спомените за любовта им от времето, когато я ухажваше, правеха собствения му отиващ си живот по-поносим и дори приятен.
В приемната си в „Орора“ той държеше портрет на Клер като млада в цял ръст и не искаше и да чуе да го смени с нещо друго, недотам лично. Почиташе паметта на жена си, понеже тя бе единственото човешко същество, на което бе вярвал и което сериозно бе уважавал. На портрета тя бе облечена с бледоморавата атлазена рокля, която той толкова харесваше, понеже цветът й хармонираше със зелените й очи.
Когато видя за първи път Лесли Чембърлейн, той сякаш съзря покойната си съпруга, излязла от гроба, как му се усмихва с бляскави очи и го очарова с провинциалната си чистота и острия си ум. Още повече че Лесли уважаваше предаността му към родната земя. Тя самата бе родом също от такова място. В нейно присъствие той чувстваше, че принадлежи повече от всякога на град Орора, щат Минесота, и не трябваше да го жертва, за да се състезава в модерния свят.
Сега той вдигна чаша в чест на Лесли.
— Нека го кажем открито, мила моя. Не ние. Ти им показа.
Лесли се усмихна. През изминалите седмици двамата с Бартън Хатчър необичайно се бяха сближили. Тя се чувстваше почти като негова дъщеря. Той наистина я харесваше, а резкият му тон и привързаността му към родното градче я изпълваха с истинска обич към него.
Тя си припомняше тези седмици и се чудеше коя от използваните тактики бе излязла най-успешна. Дали новото фирмено име? Или пък текстът? Или идеята й да се види лично с Хатчър?
Дали пък не бяха проучванията за личния му живот и за брака му, които направи преди срещата? Та нали затова, преди да се появи за първи път в кабинета му, специално се среса така, че да прилича на покойната му жена от любимия му портрет, и си облече бледоморава рокля?
Кой знае?
Когато се отдаваш стопроцентово на нещо, всяка подробност може да се окаже решаваща.
10
Детройт
Юли 1971 г.
Рои Инглиш бе голям началник, свикнал да става неговата воля.
Работеше в „Континентал Продъктс“ от десет години. Преди това бе работил като заместник-президент на фирма за строителство и вътрешна архитектура, собственост на бившия му тъст. Когато се разведе, Рой веднага напусна работа, понеже не искаше да говорят за него, че зависел от бащата на жена си.
Беше горд и работеше здраво. Още през първите си две години в „Континентал“ се прояви като незаменим сътрудник, като непрекъснато смайваше дирекционния съвет с десетки творчески предложения в най-различни области: маркетинг, нови продукти, финансиране и мениджмънт. Тогавашният президент, Хю Дилър, го направи свое протеже и когато се пенсионира и стана член на съвета, Рой се издигна като заместник-президент по финансовите въпроси и стана, по единодушното мнение на всички, най-силният човек във фирмата.
Рой бе предан на фирмата и безпощаден към колегите си. Затова новите му началници го направиха свое вярно куче. Когато нечия работоспособност застрашително намаляваше, когато нечий личен живот започваше да влияе на професионалните му интереси или пък имаше опасност от снижаване на продуктивността, така необходима за една конкурентоспособна фирма, шефовете пускаха в ход Рой Инглиш.
Тогава Рой се заемаше с проявите на набедената жертва, при необходимост започваше да шпионира личния й живот, написваше студен и безсърдечен доклад до съвета и накрая получаваше задачата да уволни злощастника. Последното не се нравеше особено на Рой. Но пък не му беше и неприятно. Той никога не уволняваше незаслужено. Отчаянието и умолителните погледи в очите на жертвите му го караха да изпитва радостната тръпка на властта, понеже знаеше, че самият той никога няма да пострада като тях. Винаги щеше да бъде на върха.
Приятелят му Харли Шрейдър бе дошъл заедно с него от старата фирма. Бяха близки още от следването и продължаваха да си споделят всичко и да играят заедно голф. Познаваха се толкова добре, че нямаха нищо скрито един от друг. Харли не беше амбициозен като Рой. Беше компетентен ръководител, но му липсваше оригиналност.
Рой свърза Харли с жена му Джин, с която навремето самият той бе ходил — факт, който Харли сякаш приемаше много добре, понеже от сватбата си насам непрекъснато се шегуваше незлобиво по този въпрос.
Харли от години многократно и безпардонно изневеряваше на Джин и Рой знаеше за това, понеже в името на компанията го държеше под око, точно както държеше под око всички останали.
И двамата си падаха по жените, но по различен начин. На Харли му харесваха евтините, леснодостъпни жени, компаньонки за весел живот, които с радост придружаваха бизнесмените по събрания и търговски срещи в далечни градове.
На Рой не му бяха по вкуса този тип жени — нарисувани, разпуснати и нагаждащи се към всеки партньор, без собствена стойност и личен живот.
Самият Рой бе високо морален и принципен мъж. Бе израсъл в набожно семейство и въпреки че отдавна се бе разделил с религията, притежаваше чувство за достойнство и отговорност, поради което държеше на работата си и осъждаше духовната и моралната разюзданост у другите.
Рой, разбира се, си беше взел своя дял от жените. Като ерген си беше отживял. Беше красавец, макар и с донякъде груби черти. Като студент плуваше, а след завършването се отдаде на вдигане на тежести. Имаше високо и мускулесто тяло, очите му бяха — сиви, лицето — непроницаемо, косата — тъмна, леко сивееща по слепоочията, тенът — загорял от слънцето и игрището за голф.
В любовта бе грижовен, всеотдаен и жесток. Жените го обожаваха заради това.
Беше изневерил на жена си само два пъти, и то с жени, които наистина харесваше. След развода отново започна да ходи, но не удостояваше с внимание винаги готовите секретарки и по-нисшестоящи колежки, които се опитваха да го впримчат. Познаваше ги толкова добре от дългите години в бизнеса, че още от пръв поглед му ставаха напълно ясни. Не искаше да се превръща в средство за препитание на която и да било жена.
Жените, с които се срещаше, бяха от други фирми; запознаваше се с тях по партита, понякога изобщо не ги познаваше. Падаше си по русите хубавици с дълги крака и предпочиташе стройните — дебеланите не му бяха по вкуса, понеже му се струваше, че дебелината е белег за безхарактерност.
В момента имаше две приятелки, които си поделяха мъжките му прелести — една хубава собственичка на ресторант в центъра на града и една закупчичка от фирма за инструменти в предградията. И двете бяха женени, и двете бяха луди за него.
Но той се отегчаваше все повече и от двете, отегчаваше се и от работата си. В бизнеса му бе скучно — не се случваше нищо ново. Рой бе разведен от десет години. Беше на четирийсет и четири, в разцвета на мъжеството и на блестящата си бизнес кариера, но се чувстваше неудовлетворен. Имаше неограничена власт в „Континентал“ и може би след някое и друго пенсиониране, уволнение или разместване в съвета, щеше да стане и президент.
Тази възможност обаче не блазнеше Рой Инглиш. Целият живот му се струваше блудкав. Всичко в „Континентал Продъктс“ му бе омръзнало, дори на самия себе си беше омръзнал.
Трябваше му ново предизвикателство.
Затова, когато предизвикателството се появи, той веднага го пое.
Един ден, по време на обичайната си обиколка, той забеляза новото момиче в отдела по маркетинг. Работеше на бюрото си и не го поглеждаше, затова той попита шефа на отдела за нея.
— Джил Флеминг. Тук е от месец. Засега се справя добре.
Шефът на отдела го погледна многозначително, сякаш искаше да каже, че момичето е готино, но няма сведения дали лесно бута.
Рой замълча. Мадамата си я биваше, но отдалеч не беше кой знае какво. Имаше червеникаворуса коса и млечнобяла кожа. Беше много слаба и някак крехка. Очите й не се виждаха, понеже бяха сведени към бюрото. Докато я гледаше, тя неочаквано погледна към него. Очите им се срещнаха и устните й се свиха в лека усмивка. Тя леко тръсна глава, за да отхвърли кичура коса от бузата си, и отново потъна в работа.
Рой не й обърна повече внимание. Излезе от отдела и се върна в кабинета си.
Седмица по-късно той вървеше от паркинга по посока към главната сграда. Изведнъж забеляза пред себе си привлекателна млада жена с куфарче. Косата й бе много руса и падаше на плавни вълни по крехките й рамене. Краката й чевръсто се движеха — бързаше за работа, но някъде нагоре в дългите й бедра се криеше нещо чувствено. Рой я догони, за да й държи вратата.