Тя му кимна в знак на благодарност. Той я позна — беше новата от отдела по маркетинг. Отблизо изглеждаше много млада, като ученичка. В нея имаше нещо свежо и мило, което сякаш не подхождаше на тая обстановка.
Тя не го заговори. Той тръгна след нея към асансьорите и отново се загледа в стройните й, момичешки крака и в заоблените бедра под полата й. Влезе в асансьора заедно с нея. Ухаеше му на нещо фино и естествено, не на парфюм. Стегнатите й младежки гърди нежно се открояваха под блузката.
След тази втора среща Рой на три-четири пъти се сещаше за нея, после я забрави. Късно вечерта, когато си беше легнал, се улови, че мисли за нея точно преди да заспи. После му се стори, че я е сънувал, въпреки че не можеше да се сети точно как.
Но почти съзнателно не отиваше в отдела по маркетинг.
На следната неделя се състоя служебният излет. Рой както обикновено бе там, играеше на топка и се поздравяваше с колегите си и семействата им.
Една група по-млади колеги играеха фризби на поляната в парка. Сред тях се открояваше млада жена по шорти и фланелка с презрамки. Отдавна не беше виждал по-изящно тяло от нейното. Тънките й китки и глезени, стройният й врат, гърбът, ханшът й бяха като на девойче. Играеше с приятелите си и прелестно се усмихваше.
Когато свършиха, тя мина близо до него. Беше момичето от отдела по маркетинг — Джил Флеминг. През изминалата седмица си направи труда да провери името й в служебния указател.
— Здравейте! — обади се той.
— Здравейте! — отвърна тя с мила усмивка. Държеше се любезно, но не и фамилиарно. Не даваше вид, че го е познала.
След този ден той започна да мисли за нея. В образа, за който си спомняше, по шорти, имаше нещо непристойно невинно. Пред очите му непрестанно изникваха буйната червеникава коса, разлюшкана по раменете й, когато мяташе фризбито, стройните забързани крака, когато тичаше, за да го хване.
Тя изглеждаше като богиня на младостта сред другите жени. С гримираните си лица, с баналните си физиономии, с дебелите си крака и провисналите си бузи те бяха несравнимо тежки и тромави до тази фина и въздушна фея.
В понеделника след излета Рой си намери повод да слезе до отдела по маркетинг. Заговори с началник-отдела за някои подробности, свързани с текущата работа, но през цялото време се опитваше да гледа към Джил. Тя работеше на бюрото си, сведена над някакви папки, и не погледна към него. Косата й падаше напред по раменете. Нещо в усърдната й стойка, в бистрите сини очи с дългите, сведени мигли, му се струваше покъртително невинно.
Докато слушаше дърдоренето на началник-отдела и поглеждаше крадешком към новото момиче, чийто образ в шорти и презрамки не излизаше от съзнанието му, Рой изведнъж реши какво да прави.
Същия ден следобед я изчака след работа и я спря на коридора.
— Струва ми се, че не се познаваме с вас — започна. — Аз съм Рой Инглиш. Нед ми каза за вас онзи ден, когато бях в отдела. Добре дошла в компанията.
— Благодаря — усмихна се тя. Гласът й бе естествен и мелодичен. — Приятно ми е да се запознаем.
Рой реши, че е чувала за него и се страхува. Всички в компанията се страхуваха от Рой Инглиш. И все пак му струваше много да превъзмогне обичайната си надменност и да я покани на среща.
— Какво ще кажете да вечеряме някога заедно? Бих искал да ви опозная по-добре.
Изрече обичайната фраза бързо, сякаш искаше да приключи, преди да се е изпарила смелостта му. Докато говореше, я гледаше в лицето. Очите им се срещнаха:
— Не, благодаря — отвърна тя. — Все пак много ви благодаря за поканата. Радвам се, че се запознахме.
И живо се обърна и се отдалечи.
Рой остана като замаян не толкова от отказа, колкото от тембъра на гласа й и погледа. В гласа й се чувстваше непоколебимост, съчетана с моминска игривост и всичко това неудържимо се наслагваше върху бленувания образ. В очите й имаше кристална прямота и чувство за достойнство. Беше млада, невинна и силна. Отказа му като възпитано момиче, научено от майка си как да отблъсква хищните мъже. А сега вървеше към асансьора и тези тънки глезени, тези изящни крака стрелкаха изпод полата смъртоносните си удари и се забиваха в сърцето му.
Докато вратата се затваряше, тя се обърна и големите сини очи го погледнаха отново, съвсем равнодушно.
Нямаше я.
Рой Инглиш стоеше като поразен от гръм.
След седмица я покани отново. Точно в деня след важното директорско съвещание, когато трябваше да изнася доклад върху реорганизацията на високо ниво, проведена под негово ръководство. Този ден снимката му беше на фирменото циркулярно писмо. Той знаеше, че Джил Флеминг, както и всички останали, не може да не е чула за него през тази седмица.
Успя да направи така, че да се срещнат на паркинга след работа.
— Здравейте отново! — каза.
— Здравейте.
Гледаше го със същото небрежно изражение. В очите й имаше нещо мило, но предназначено за другите, за нея самата — не за Рой Инглиш. Чувството, че в нея съществува цял един друг живот, пълен с усмивки, обич, може би смях, живот, от който го държаха настрана, изпълваше Рой със странен копнеж.
— Надявам се, че онзи ден не съм създал погрешно впечатление у вас — продължи той. — Просто исках…
— Съвсем не — отвърна тя. — Аз просто смятам, че работата и удоволствията не бива да се смесват.
— Тогава нека бъде делова вечеря! Няма да ви питам нищо лично. Ще говорим само за пазари! — опита се да се усмихне чаровно той.
— Много съм поласкана, но не мога да приема.
И отново му обърна гръб и се отдалечи. Непоколебимата й воля не го допускаше близо до нея, а същевременно красивото й младо тяло сякаш му се усмихваше.
Рой се прибра вкъщи и изпи две силни мартинита. Поне от петнайсет години насам никой не го беше отрязвал така. Властта и положението му принуждаваха дори жените, които не го харесваха, да се отнасят с уважение към него.
Питието го изпълни с някаква смесица от сексуално желание и омраза. Той се обади на една от двете си приятелки, определи й среща в един мотел и се отдаде на груб, неудовлетворителен секс.
— Днес си като разярен тигър — каза му тя, възпламенена от страстта му. — Какво ти става?
Нямаше как да й каже истината. Бе прекалено унизително за него.
В продължение на нови десет дни той премисля положението си. Чудеше се дали причината да се пречупи пред това мило момиче не бе задънената улица, в която се намираше животът му, или тя чисто и просто го съблазняваше с прямотата си. А може би с отказите си? Сигурно всички тези предизвикателства, изпречени на пътя му, разпалваха кръвта му.
Но когато се мъчеше да си обясни всичко свързано с нея, пред очите му изникваха единствено нежното й тяло, малките гърди, заобленият ханш, красивите стройни бедра, криещи се под полата й и водещи до чудното тайнствено място, което му бе забранено.
Рой Инглиш не беше на себе си. Никоя жена не беше поглъщала мислите му от години насам — може би от времето, когато ухажваше жена си. Жените значеха много малко за него — просто плът за задоволяване на мъжката му похот.
Но сърцето му се бе събудило за младата Джил Флеминг. И заедно със сърцето му се бе събудило някакво желание, което той не можеше нито да разбере, нито да контролира. Противно на онова, което му диктуваше разумът, той се запъти към отдела й, за да й предложи за трети път да излязат заедно.
Когато го видяха, останалите в стаята както обикновено се засвиваха от страх. Само Джил го посрещна мило.
— Радвам се, че ви виждам. Какво ви носи насам?
— Бих искал да поговорим за момент.
И той я изведе в коридора.
— Все си мисля за това, което ми казахте. Разбирам позицията ви. И смятам, че сте права. Но аз трябва да знам: на мен ли отказвахте или на началника си?
Тя сякаш се замисли.
— Смятам, че се изразих ясно миналата седмица.
— Слушайте! — настоя той. — Нека просто излезем веднъж на вечеря. Не ви карам да се компрометирате по някакъв начин. Харесвам ви. Обожавам ви. Не може ли просто да вечеряме заедно?
Тя дълго го гледа с непроницаемите си очи. После каза:
— Не, благодаря.
Очите й бляскаха като скъпоценни камъни на флуоресцентното осветление. Лицето й сякаш бе побледняло. Нещо в него рухна. Едва се сдържаше да не я разцелува насред коридора.
— Моля ви! — Думите го нараниха повече от всичко, което бе казвал на жена от години насам. Собствената му слабост го поразяваше.
Тя погледна към вратата на стаята си.
— Трябва да тръгвам. Наистина съм много поласкана. Довиждане.
Тръгна си странишком край стената, сякаш за да избегне застрашителното му присъствие. Тялото й му се струваше още по-крехко. Напомняше му на клакьорка от спортно състезание, на скаутка, на нечия дъщеря, на Питър Пан от женски род — изпълнена с непорочна сексуалност и свежа като пролетта.
И докато я гледаше как се отдалечава от него, Рой имаше чувството, че заедно с нея му се изплъзва нещо скъпоценно, без което не може да продължи да живее.
След третия отказ Рой не я покани повече. Гордостта не му го позволяваше. Ала не спираше да мисли за нея. Умствено предъвкваше няколкото думи, които му бе казвала, а очите й и тялото й не излизаха от главата му.
Нещо в нея го връщаше към юношеските години, когато неопитността му го караше да мечтае за момичетата почти целомъдрено. В ония дни си позволяваше да мисли за полите им, за меките им чанти, за голите ръце, които се криеха под ръкавите на блузките им. Тогава сякаш този чист, външен образ на момичетата го влудяваше повече, отколкото пикантните фантазии за тайните части от телата им.
В ония времена младежкият интерес все още надделяваше над знанието, а тайнствеността на другия пол не бе помрачена от опита, набран с възрастта. Тогава той можеше да покани някоя приятелка на среща, да съзерцава усмихнатото й лице на предната седалка на колата си и да предвкусва удоволствието, че след малко ще я целуне или ще се опита да я целуне. В ония дни за него момичетата бяха обкръжени с някакъв ореол, създаден от собствената му младост и от пламенно-романтичните му мечти. Това ги правеше приказни. По-късно, когато жените започнаха да му отдават телата си тъй делнично, обикновено очаквайки в отговор някаква облага, тази приказност на женствеността се стопи.