Нощем Рой лежеше разсъблечен в леглото, изпълнен с образа на Джил, и размишляваше за младежката страст, която тя разпалваше в него. Определено вече не можеше да спи и губеше апетит. „Точно като влюбен юноша“ — казваше си с горчива забава.
Но той нямаше да се остави на тези чувства. Затова се мъчеше да ги потисне. Опитваше се да мисли за нея само служебно. Уреди си разговор с прекия й началник, без да му показва, че се интересува специално от нея. Успя да го накара да повярва, че проверява работата на Роджър Фелън като началник на Личен състав.
Прекият началник, който се казваше Нед Джойнър, му съобщи с известна гордост, че Джил е идеалната чиновничка. Тя не само че си вършеше работата, но и сама бе разрешила един труден пазарен проблем, свързан с фирмените пазари на Запад.
— Споменах й за него, но изобщо не съм й го възлагал — каза Нед. — Две седмици по-късно тя ми каза, че работела по въпроса през свободното си време и дори ми показа как го е разрешила. Всичко беше прегледно разчертано и подкрепено с цифри. Показах го на момчетата от горе и те веднага го приложиха — добави той с усмивка. — Дойде ни много добре, особено на нашия отдел! О, Джил е незаменима! Няма две мнения!
Рой го изслуша с интерес, но без да се зарадва. Той тайно се надяваше, че Джил Флеминг си има проблеми в работата или че поне не я бива особено. Надяваше се, че ще може някак си да я сплаши с конкуренцията в отдела и с несигурността на собствената й работа. Не смяташе, че по този начин упражнява тормоз над своя подчинена от позициите на полово неравенство — просто за него това бе последна възможност да я накара да омекне.
Но сега си даваше сметка, че и в работата, както и в личния си живот тя бе също тъй непоколебима и самоуверена. Можеше напълно основателно да се гордее с работата си, която съответстваше на твърдия й характер. С други думи, притежаваше всичко необходимо, за да бъде неуязвима и за властта, и за ласкателствата на Рой.
Рой премисля всички тези неща в продължение на нови две седмици. Това бяха две от най-мъчителните седмици през целия му живот. Никога не се бе стремил към нещо така отчаяно, както към това момиче. А тя не го искаше — това бе несъмнено — дори може би го мразеше.
Рой се разкъсваше отвътре и се бореше с ужасен демон, какъвто никога преди не беше срещал.
Каменното сърце, извело го дотук в живота, го изоставяше в критичен момент.
11
Чикаго
Лесли се превърна в местна звезда в „Огълви, Торп и Оуънс“.
От момента на триумфалния и изненадващ удар, нанесен с проекта й за „Орора Лайфстайлс“, всички на новото й работно място я гледаха като някакво чудо.
Успехът й донесе повишение в длъжност — помощник-отговорник по поръчките, порядъчно увеличение на заплатата и комбинация от уважение, завист и възхищение от страна на останалите административни рекламни деятели, които бяха изумени от творческото й виждане и инициативността й и същевременно раздразнени от младостта и красотата й.
Лесли с учудване и разочарование откри, че упоритият труд не й носи дружелюбно отношение от страна на останалите й колеги в администрацията. Повечето от по-възрастните се държаха доста студено и я отбягваха по коридорите на „Огълви, Торп“. Някои се отнасяха с нея с неприкрито снизхождение и само един-двама си направиха труда да я поздравят за успеха.
Някои от по-младите мъже започнаха да я канят на срещи. Тя прие няколко покани, но с погнуса откри, че изблиците им на възхищение от административните й способности водеха неизбежно до несръчни борби за надмощие от най-долен тип. Когато се убеди в това, тя твърдо реши да избягва каквито и да било контакти с колегите си извън работа. Случилото се по-скоро я забавляваше, отколкото да я наранява, но под приветливото й приятелско поведение започна да се крие непрестанно растяща самота.
Сега тя работеше по десет-дванайсет часа на ден. При всеки нов успех й възлагаха някоя нова поръчка. Компанията, силно впечатлена от способностите й, се опитваше да измъкне колкото може повече от нея и вероятно я предизвикваше да покаже и останалите си скрити заложби.
Понякога Лесли се изкушаваше да откаже извънредната работа и да протестира в лицето на Бъд Оуънс за това, че си позволява да я натоварва толкова. Но някак си подсъзнателно чувстваше, че Бъд само чака подобно оплакване от нейна страна. Затова тя умишлено мълчеше, работеше още по-упорито и носеше на агенцията успех след успех. Въпреки хладното отношение на големите началници, славата й на най-способната в „Огълви, Торп“ нарастваше с всеки изминал месец.
През тези първи месеци на усилена работа тя успя само веднъж да се върне вкъщи, за да види баща си, и то едва за един уикенд. Почивката и близостта с него й бяха приятни, но вече я обземаше особеното чувство, че миналото й някак постепенно избледнява и става по-маловажно за нея. Сякаш времето и собственото й развитие я отделяха от родния й град. Семейните приятели и съседите, с които се срещаше, й се струваха някак провинциални и потънали в ежедневието си, откъснати от външния действен и пълен с предизвикателства свят, на който тя сега принадлежеше.
Баща й виждаше това и ласкаво създаваше условия за нов тип отношения между тях, в които Лесли можеше да се чувства все по-независима и същевременно да продължава да разчита на подкрепата му. Даваше си сметка, че сега тя е много по-космополитна личност от него. Постиженията й вече далеч надминаваха всичко, което той бе направил или мечтал да направи в живота си. Но тя все още се нуждаеше от любов и разбиране и той инстинктивно й ги даваше. И така, двамата се опитаха да извлекат колкото могат повече от краткото си време заедно, а тя продължи да му телефонира от Чикаго поне веднъж седмично, като пълнеше ушите му с новини от работата си и му показваше, че цялото й минало, с всичките му радости и болки, е свързано с него.
Лесли се крепеше на ръба между миналото и бъдещето си. Упоритият й труд я водеше напред, към нови предизвикателства и нови победи. Това бе странно състояние, понеже самоличността й оставаше някъде назад. Ако не бяха енергията и интелектът, които й позволяваха да се справя с лекота с множеството нови и заплетени задачи, които й поставяха, тя щеше да се чувства опасно объркана. Затова поне за момента Лесли изцяло се бе отдала на работата си и чувството й за собствено „аз“ бе неразделно от служебните й постижения.
През един напрегнат понеделник в началото на октомври Лесли се бореше с необичайно натоварената си програма. Беше се срещнала сутринта с нов клиент и тъкмо излизаше с Бъд Оуънс и двама други големци от делови обяд, по време на който трябваше да представя сложна и скъпа рекламна кампания. Вече й ставаше ясно, че до късно вечерта ще трябва да работи над художественото оформление, което не бе успяла да довърши предната нощ. Седмицата се открояваше като доста тежка.
Тя бързаше към асансьора, погълната от мисли за предстоящия следобед, и неусетно се блъсна в някой, който тъкмо излизаше от него. Усети остра болка в челото. Куфарчето й падна на пода и се отвори. От него във всички посоки се разпръснаха бележки, планове и скици.
— Ужасно съжалявам! — разнесе се плътен мъжки глас. — Ударихте ли се?
Тя опипа челото си. Мястото я болеше, но явно нямаше нищо сериозно.
Мъжът вече се навеждаше, за да й помогне да събере разхвърляните книжа. Тя заподрежда набързо материалите си и не забеляза кога вратата на асансьора се затвори.
— Аз бях виновен — каза той. — Не гледах накъде вървя.
— Не, аз бях виновна — твърдо го поправи Лесли. — Бях закъсняла от обед и бързах. Много извинявайте…
Изправиха се почти едновременно. Ръцете им бяха пълни с книжа и скици. Мъжът бе висок, облечен в тъмен костюм. Лесли забеляза най-напред очите му. Бяха тъмни и много красиви. Гледаха я загрижено и с лека нотка на забава.
Следващото нещо, което забеляза, бе червенината на брадата му — там, където се бяха сблъскали. Слава богу, нямаше кръв, но ударът в челото й явно си го биваше.
После около проницателните очи и червенината добиха форма и останалите му черти. Веждите му бяха тъмни и леко закачливи, бузите — загорели, долната челюст — квадратна, вратът — много як. Беше висок поне метър и осемдесети пет и доста едър. Усмихваше й се с нескрито възхищение.
— Невъзможно е да сте виновна вие! Имате вид на дама, която е у дома си и знае къде отива. А аз тук съм чужденец.
Лесли не отвърна. Очите му я галеха някак прекалено вещо. Това й се стори доста самонадеяно, затова не отвърна на усмивката му.
— Е, след като установихме това, смятам, че мога да ви попитам за някои указания. Опитвам се да намеря стаята на Остин Бейли, но досега нямам много късмет.
— Остин Бейли? — повтори Лесли. — Той е във финансов отдел. Последният етаж, на края на коридора. Не съм сигурна в номера на стаята…
— Това ми е достатъчно — отвърна непознатият. — Благодаря ви. И извинявайте за злополуката.
— Да… извинявайте… — Лесли нетърпеливо натискаше копчето на асансьора. Искаше да се махне оттук и да си върши работата.
Докато чакаха асансьора, и двамата мълчаха. Лесли бързо пъхаше материалите в куфарчето си. Чувстваше как непознатият я оглежда със същото забавно пламъче в очите. Чувстваше се неудобно и с нетърпение очакваше да дойде асансьорът.
— Сигурна ли сте, че ви няма нищо? — попита той, очевидно доволен от принудителния им престой заедно.
— Да! — отвърна Лесли. — А вие?
— Както си бях и преди — каза той.
Най-после асансьорът пристигна и от него излязоха забързано пет-шест души. Лесли и непознатият влязоха. Лесли се протегна, за да натисне копчето на своя етаж, но неговата ръка я изпревари и за миг пръстите им се докоснаха.
— На кой етаж сте вие? — попита той и натисна „шести“ за себе си.
— Четвърти — отвърна тя. Още усещаше парването от докосването на ръката му.
Асансьорът сякаш пълзеше нагоре. Когато стигна до четвъртия етаж, Лесли погледна безизразно към непознатия и тръгна бързо към стаята си.