Вдъхновен от задачата да създаде нещо голямо в полза на приятеля си, Лио се хвърли да работи с невиждан ентусиазъм.
А Джордан Лазаръс стоеше неотлъчно до него и го подкрепяше. Ходеше в лабораторията поне веднъж седмично, понякога запретваше ръкави и му помагаше в самите опити. Отклони над два милиона долара от други компании и вложения и ги внесе в проекта на Лио.
И мислено пресмяташе милионите, дори милиардите, които би донесло, на която и да е компания патентоването на лекарство, способно да предотвратява сърдечни заболявания при хората.
Към края на първата година упорита работа проектът наистина даде невероятни резултати. Лио постигна изумително прецизен сравнителен анализ на кръвния състав при хора и добитък и бе на път да синтезира специална лекарствена формула, даваща възможност за идентични и дори още по-добри резултати при хора.
Джордан вложи цялата си душа в това начинание и надмина себе си във финансово отношение, като осигури на Лио всичко необходимо за научната му работа. Посвети голяма част от времето си на изучаването на всички правни и процедурни въпроси около подобна експериментална програма, включваща човешки същества. Предстоеше им много работа. Освен това случаят изискваше както експериментален контрол, така и строг правен контрол. Въпреки всичко, с малко късмет Джордан и Лио скоро щяха да могат да подадат заявка за патентоване на най-революционното лекарство за сърдечно болни от дигиталина насам.
Но преди още Джордан да стигне до вълнуващия финален етап на проекта, от най-неочаквана посока го връхлетяха неприятности.
Бяха изминали четири години от първата среща на Джордан с Лио Камински и почти две години, откакто Лио бе започнал работа по строго секретния проект. През един мразовит четвъртък в началото на ноември при Джордан дойдоха двама представители на „Консидайн Индъстрис“ — една от най-големите американски корпорации, с филиали в четирийсет страни из целия свят. Единият посетител беше адвокат, а другият — административен началник. И двамата бяха на средна възраст и имаха вид на преуспели хора.
— Имаме сведения, че научният ви отдел се занимава с нещо много интересно — започна администраторът.
Джордан го погледна изпитателно.
— Как разбрахте за това?
— Хората говорят — отвърна администраторът. — Както и да е, господин Консидайн лично се интересува от научни разработки в областта на сърдечните заболявания, понеже самият той страда от сърце. Разбира се, в лека форма — добави той предпазливо.
— Ние работим по много неща — започна Джордан. — Но правим опити само с животни. Много ни трябва още, преди да постигнем нещо, което може да се прилага на хора.
Казвайки това, той вече мислеше как да утрои охраната около работата на Лио.
— Бихме искали да ви направим едно предложение и смятаме, че ще ви заинтересува — намеси се адвокатът. — „Консидайн Индъстрис“ е готов да ви отпусне всички средства, за да ускорите разработката на този продукт. В замяна на това „Консидайн“ ще участва в патентоването на продукта, разбира се, на етапа, когато това стане възможно.
Джордан погледна към двамата мъже. Наложи си вид на силно изненадан и изпълнен със страхопочитание пред могъществото на „Консидайн“.
— Много интересно предложение — започна. — Бихте ли го изготвили в писмена форма? Правният ми отдел ще го разгледа.
— Разбира се, с най-голямо удоволствие.
И посетителите му стиснаха ръка и си тръгнаха с усмивки.
След седмица юрисконсултите на Джордан получиха подробна оферта. Както Джордан и предполагаше, в нея имаше уловка. Патентът за продукта, разработен от Лио, какъвто и да бе той, щеше изцяло да принадлежи на „Консидайн Индъстрис“. „Лазаръс Интърнешънъл“ нямаше да получи нито признание за изобретението, нито огромните печалби от бъдещите продажби. Единствената награда на Джордан за това, че изцяло е разработил продукта, щеше да бъде малък „благодарствен“ хонорар.
Джордан нареди на юрисконсултите си да отговорят с формален отказ, като същевременно взе мерки за най-строго засекретяване на всичко, свързано с Лио Камински. Никой нямаше да може да се доближава до Лио и до работата му без специален пропуск, издаден от специално натоварени длъжностни лица.
Джордан реши, че с това въпросът е приключен. Престана да мисли за „Консидайн Индъстрис“ и отново насочи цялото си внимание към Лио и експериментите му.
Седмица по-късно обаче му стана ясно, че не е толкова лесно да се отърве от „Консидайн Индъстрис“.
В понеделник се получиха телеграми от компанията му за пластмаси в Албърта, от приборостроителната му фирма в Скрантън и търговската му верига за стоки на дребно във Флорида, в които се казваше, че всичките банки — заемодатели ги заплашват с прекратяване на договорите.
Във вторник се получи съобщение, че конкуренцията тотално е подбила цените на фирмата за превоз на стоки в Ню Джърси. Същото бе станало с фирмите за фина механика във Вирджиния и за електронни елементи в Ню Мексико.
В четвъртък се разбра, че в няколко от заводите му на Запад се готвят профсъюзни вълнения.
В течение на една-единствена седмица повечето от ключовите предприятия на Джордан Лазаръс бяха подложени на невиждан дотогава финансов натиск. И както го потвърдиха съвещанията с юрисконсултите, във всеки един от случаите натискът бе от страна на банки или други обекти, директно или индиректно подчинени на „Консидайн Индъстрис“.
Джордан проведе дълъг разговор с адвокатите си, които го посъветваха да сключи с „Консидайн“ по-приемлив договор. Времената не бяха добри за финансови борби с толкова мощен противник. Неотдавнашната петролна криза бе поразила и по-малки компании в цялата страна, а младата бизнес империя на Джордан и без това бе отслабнала поради милионите, вложени в експерименталната работа на Лио Камински.
Но Джордан реши да не отстъпва.
— Да правят каквото щат. Не могат да ме уплашат толкова лесно.
Сякаш самият Виктор Консидайн бе чул предизвикателството, произнесено от Джордан. През следната седмица натискът се засили по нов, още по-застрашителен начин.
Цените на акциите на „Лазаръс Интърнешънъл“ на Уолстрийт изведнъж започнаха да се движат хаотично. В продължение на няколко дни бурно се колебаха, после изведнъж скочиха и се задържаха на твърде необичайно ниво — 51,82 долара.
Три дни по-късно в „Уолстрийт Джърнъл“ се появи на цяла страница рекламна оферта за изкупуване на акциите на „Лазаръс“ на стойност 75 долара на акция. „Консидайн Индъстрис“ или филиалите му бяха съумели да придобият 32 процента от акциите на „Лазаръс Интърнешънъл“ и се мъчеха да достигнат мнозинство от 51 процента.
— Как е положението? — попита Джордан главния си специалист по акционерните въпроси.
— Тежко е — отвърна му той. — Ще ни погълнат.
— Как ще го направят?
— Законът им дава възможност да предложат на акционерите ти каквато си искат цена. Ако нямаш финансов гръб, за да се бориш с тях, не ти остава никакъв изход. Могат да придобият контролния пакет и да станат собственици на компанията ти. От този момент твоите хора ще станат техни подчинени.
„И изобретенията ни ще им принадлежат“ — каза си Джордан и попита:
— Няма ли някакъв начин да им попречим?
— Би могъл да потърсиш помощ от друг промишлен конгломерат, готов да се пребори с „Консидайн“ — отвърна специалистът. — Някой „спасител“, както ги наричат в наши дни. Но тогава „спасителят“ ще си извоюва място в управителния ти съвет, а аз мисля, че това няма да ти е приятно.
— Нещо друго? — попита Джордан.
— Има някои стратегии, към които би могъл да прибегнеш, за да създадеш финансови пречки на враговете си.
И специалистът му описа разните законни и полузаконни начини, които само няколко години по-късно щяха да получат названията „обгорена земя“, „отровен хап“, „минно поле“ и „бомба със закъснител“. Всички те бяха печелещи популярност мерки за възпиране на заграбването на чужди имоти, но в същността си се базираха на пари. А Джордан вече си даваше сметка, че Виктор Консидайн е заложил всичко на картата „Лазаръс Интърнешънъл“.
— Мисля, че това няма да ни свърши работа. Нещо друго?
— Може да се опиташ да убедиш акционерите да не продават. Но това ще е тежка задача, като се има предвид, че Консидайн предлага по седемдесет и пет долара за акции, които в момента струват най-много по петдесет. Цената е твърде добра, за да й се устои. Но въпреки всичко можеш да отложиш събранието на акционерите, доколкото е възможно, като междувременно се опиташ да измислиш някаква причина, нещо, което ще ги накара да задържат акциите си.
Джордан усилено премисляше. Най-после попита:
— Какво нещо?
Специалистът сви рамене.
— Ами например да опиташ да усъвършенстваш онова лекарство и да го пуснеш на пазара преди събранието на акционерите през март. Или поне да убедиш акционерите, че лекарството е пред пускане на пазара и че е в техен интерес да задържат акциите си, а не да ги продават.
При тези думи Джордан изправи гръб. Точно така щеше да направи. След като цялата тая бъркотия се дължеше на Лио Камински, може би тъкмо Лио щеше да я изведе до успешен край.
Същата вечер Джордан и Лио дълго се съвещаваха. Без много да обременява отнесения и погълнат в работа Лио с парични проблеми, Джордан просто му каза, че ако не успее да създаде в най-скоро време формула, годна за патентоване, има опасност цялата му корпорация да премине в други ръце.
Когато Лио осъзна, че всичко това означава той самият да работи за други хора и да изгуби Джордан като приятел и близък съдружник, веднага обеща да удвои усилията си. Но за да може „Лазаръс Интърнешънъл“ да получи разрешение от Дирекцията по храните и лекарствата за започване на опити с препарата на Лио върху хора, трябваше съответната дирекция да е одобрила експериментите, а следователно и самата формула за препарата.
Нямаше да има време. Джордан просто го чувстваше. Той също разбираше, че Консидайн разчита тъкмо на това. След като „Лазаръс Интърнешънъл“ още нямаше готовност да патентова експерименталния си продукт, единственият начин да се контролира продуктът беше като се придобие изпяло „Лазаръс Интърнешънъл“. И тъкмо това правеше Консидайн.