Той го погледна по-отблизо. На фона на млечнобялата й гола кожа петънцето напомняше на миниатюрен плод — нещо като ябълка, ягода или малина. Беше много нежно, дори посвоему красиво.
— Не ти ли харесва? — попита тя.
— Разбира се, че ми харесва — отвърна той.
Не го казваше, за да я успокои. В белега имаше нещо и хубаво, и предизвикателно. Така както беше разположен, току до онова хубаво и топло място, той се открояваше сред голата й кожа като символ на забранения плод, очакващ го тъй наблизо. В малкия дефект се криеше нещо гальовно, което караше сърцето му да се разтапя.
Той бавно се наведе и го целуна. Докато устните му се докосваха до него, той усети дъха и на другото, което бе тъй наблизо. Прокара пръст по пъпа й и леко погали петънцето.
То сякаш му се усмихваше и го приканваше. Той усети как се възбужда, целият се напрегна и запулсира.
— Колко е хубаво — започна. — Колко е…
По лицето й се изписа усмивка.
— Целуни ме, глупчо.
Той се подчини. Миг по-късно вече бе разтворил краката й и отново влизаше в нея. Този път знаеше, че петънцето се притиска до неговата кожа, че цялото е овлажняло от любенето им. Тази мисъл го доведе до оргазъм толкова бързо, че не можа да се сдържи.
След този ден много пъти, когато тя лежеше до него, отмаляла от ласки, очите му търсеха миниатюрния белег. Сякаш нещо в него тайнствено привличаше ръката му и тя го милваше. Тогава той чувстваше влагата от любенето им по кожата й. Щом докоснеше мистичния символ на нейния чар, желанието до болка го изпълваше. И той се навеждаше и го целуваше като подлудял. Колкото по-близки ставаха, толкова по-непозната му се струваше тя. Това го омайваше, понеже другите жени винаги му бяха до болка познати. Сякаш между тях съществуваше нещо неуловимо, някаква граница, зад която нейната същност се криеше и никога не смееше да я пристъпи, а същевременно протягаше невидими пипала, навлизаше дълбоко в него и преобръщаше целия му живот. Всичко това предизвикваше у Рой върховни изживявания, които го правеха слаб и безволев, изцяло подчинен на чувствата си.
Веднъж след успешната реализация на нейна идея, която бе допринесла за отдела, публикуваха снимката й в едно циркулярно писмо на компанията и той си даде сметка, че видът й е като на най-обикновено двайсетгодишно момиче. Това го учуди, понеже в неговото въображение тя отдавна бе приела образа на единствената и несравнимата, на тайнствена нимфа, пред която всички останали бледнееха.
По същия начин, когато веднъж я гледаше, както бе застанала до своя колежка, то й откри за най-голяма своя изненада, че е доста висока — към метър и седемдесет. Това отново го учуди, понеже, когато си мислеше за нея, винаги го очароваха тъкмо крехкостта й и нежната миниатюрност на тялото й.
Тогава той престана да се мъчи да разгадае несъответствието между Джил, която обичаше, и обикновеното момиче от плът и кръв, каквото тя бе за всички останали. Създанието, което владееше сърцето му, идваше от друг свят и съществуваше само за него и за неговото желание.
Някъде беше чел, че по някаква странна ирония на съдбата човек не притежава физически нищо. Тази мисъл бе изключително вярна в случая с Джил. Колкото повече получаваше от нея, толкова повече я искаше. Желанието му се подхранваше от собственото му удовлетворение и с всяка изминала седмица ставаше все по-прекрасно и по-неконтролируемо. В края на краищата той достигна до състояние на непрестанно опиянение, направо беше като в транс.
Тъкмо поради тази неяснота около Джил, поради тайнствеността, която забулваше всичко около нея дори и в най-интимните им моменти, Рой скоро започна да мисли да се ожени за нея.
Имаше нещо обаче в тази нейна потайност, което му пречеше да поиска ръката й. Джил задържаше толкова в себе си, че му оставаше напълно чужда. Той имаше чувството, че всъщност не я познава. Страхуваше се, че ако й направи предложение, всичко ще пропадне.
И все пак не можеше да живее без нея. Нито можеше да рискува да я остави сама на тоя свят, понеже само при мисълта, че я докосва друг мъж, направо подлудяваше от ревност. Тя беше неговото момиче, неговото дете, неговата жена. Никога нямаше да бъде в състояние да я дели с другиго.
Самата мисъл, че може да е водила полов живот, преди да го срещне — мисъл, която сама по себе си бе напълно естествена — го изпълваше с такава мъка, че всеки път, когато му дойдеше наум, той я пропъждаше. Не се и осмеляваше да срещне очи в очи тази проста реалност, понеже тя бе като отрова, пагубна за любовта му, дори и за разума му. Рой се бори със себе си в продължение на няколко седмици, преди да събере смелост. Тогава купи скъп диамантен годежен пръстен, даде го на Джил в нейния апартамент и поиска ръката й.
Когато тя му каза, че й трябва време, му стана тежко, но не се изненада много.
— Това е важно решение. Няма да бъде честно нито спрямо теб, нито спрямо мен, ако го взема набързо — каза тя.
Заболя го от това, че не прие веднага, и все пак тази нова проява на самоуважение от нейна страна то изпълни с гордост.
Тя усети, че отказът й го е обидил и в очите й блесна малко пламъче. После прошепна:
— Хайде да отидем… знаеш къде.
Половин час по-късно Рой прегръщаше голото й тяло. Беше благодарен и на това, което тя му даваше, и си казваше, че трябва да бъде търпелив и да чака.
Някъде по това време Джил започна да му подхвърля, че в компанията го прекарват.
Още преди пет години той имаше възможност да подаде кандидатурата си за президент, но тогава реши да изчака от страх, че внезапните действия могат да настроят някои от членовете на съвета срещу него. Искаше, преди да пристъпи към каквото и да било, компанията наистина да почувства, че й е необходим. Но Джил му изтъкваше, и то напълно уместно, че е затънал в ролята на надзирател, че се занимава само с оправяне на неприятни проблеми, докато други, и то много по-малко способни от него, взимат ключовите решения и прибират големите заплати. Рой стоеше далеч по-високо от всички тези мъже и по въображение, и по способности, но по отношение на амбицията беше доста изостанал. Беше време нещата да си дойдат на мястото.
Рой трябваше да се съгласи, че тя е права. Даваше си сметка, че през последните няколко години животът му е затънал в много аспекти. Брачният период бе само един спомен, нямаше деца, жените му бяха омръзнали, а амбицията му съвсем бе замряла.
Но сега всичко се бе променило. Беше срещнал Джил. Щеше съвсем скоро да се ожени за нея. Чувстваше се като нов човек, способен на неописуеми дела, вълнуващи и нови като чувствата, които изпитваше, откакто Джил споделяше живота му.
Той реши да послуша съветите й. Когато есента премина в мразовита детройтска зима, той започна да изпраща сигнали където трябва, че настоява на следващото събрание на съвета президентското място да се преразгледа. Тогавашният президент Боб Пъркинс нямаше никакво влияние и всички го знаеха. Заместникът му Бърд Галъуей беше безгласна буква. Истинската силна фигура в компанията беше Рой.
Първите резултати не закъсняха. Боб Пъркинс започна да сондира положението в други фирми, понеже усещаше как действията на Рой разклащат властта му. Колкото до Бърд Галъуей, той правеше всичко възможно, за да си осигури съюзници в съвета, но си даваше сметка, че никога не е бил така необходим на компанията, както Рой. Резултатът от каквото и да било съперничество за властта бе предрешен. Затова Бърд също започна да тества познанствата си в други компании. Рой безпристрастно наблюдаваше това развитие на нещата. Вълнението от мисълта, че ще поеме компанията в свои ръце, не можеше и да се сравнява с чувството, което изпитваше при друга мисъл — че Джил ще стане негова жена, че ще живее завинаги под един покрив с нея, че ще я изолира от злия свят на мъжете, че ще се наслаждава на прелестите й до края на живота си. Рой бе до такава степен замаян от чувствата си, че нито веднъж не му дойде наум, че между отлагането на отговора на Джил и идеята й той да стане президент, има нещо общо.
В определени моменти и под влиянието на определени жени дори и най-ловките и коварни мъже като Рой Инглиш могат да останат слепи за онова, което ги очаква.
15
Ню Йорк
Виктор Консидайн закусваше в къщата си на Пето Авеню.
Въпреки че редовно играеше голф, Консидайн беше дебел, понеже обичаше да яде много.
Дъщеря му сложи пред него поднос с пържени яйца, бекон, варени картофи и печени филийки. До портокаловия сок, в малка порцеланова купичка беше лекарството му.
— Лекарят каза, че не трябва да ядеш толкова яйца — каза дъщеря му. — Вредно е за здравето ти.
— Глупости — отвърна той презрително. — Бекон с яйца е най-здравословната храна на света. Майка ми, откакто се е родила, яде всеки ден бекон с яйца и е на деветдесет и пет години. — После погледна дъщеря си и добави по-остро: — Вземи си и ти.
Тя донесе и за себе си чиния с бекон и яйца. Изяде ги без апетит. Той беше погълнат в четене на „Уолстрийт Джърнъл“ и не й обръщаше внимание. Когато свърши, погледна строго към чинията й — беше почти празна.
— Браво, момичето ми.
Виктор Консидайн смяташе, че човек трябва да се храни по три пъти на ден, и то солидно. И това важеше както за самия него, така и за жена му, докато беше жива, и за дъщеря му.
Свикнал да мисли ограничено, както повечето мъже, облечени във власт, Консидайн не виждаше никаква връзка между наследената от прадедите си месно-картофена диета, на която се подлагаше, и сърдечното си страдание. За него сърдечните болести бяха чисто и просто липса на късмет или най-много вродено страдание. Той не изпитваше никакво угризение на съвестта, когато ядеше калоричната си, мазна храна и поемаше дневните си количества мартини и бира. Тези удоволствия му се полагаха и му се струваше абсолютно невероятно да са вредни за здравето му. Лекарите твърдяха обратното, но той мъдро отсъждаше, че лекарите не разбирали нищо. Та той можеше да ги купи и да ги продаде с натрупаните благодарение на упорития си труд милиони — и тях, и много други като тях.