Барбара се вледени. Стана й ясно какво иска от нея. Вече не ставаше дума за никакъв разговор.
Прииска й се да му зашлеви плесница, да изкрещи, да го накаже за насилието, да избяга от тая стая колкото й държат краката.
Но не помръдна.
Той разкопча ципа на роклята, разтвори я на раменете и я смъкна. Отдолу имаше и фуста. Ръцете му обгърнаха кръста й, разтеглиха ластика и свалиха и нея. Тя остана само по пликчета и сутиен.
— Колко си красива! Точно като в мечтите ми!
Вдигна я и я отнесе до леглото. Наведе се да угаси лампата и я целуна.
После застана до нея. Тялото му ясно се очертаваше на фона на уличното осветление зад тъмния прозорец. Той съблече сакото си, свали връзката си и погледна към нея. Тя сякаш почувства усмивката му.
После съблече и ризата си и пред очите й се откри силното му младо тяло, ъглестите му рамене, здравите мишци, дългите ръце, едрите длани с необичайно фините пръсти.
После с плавно движение той се събу. Пред очите й за миг се мярна очертанието на члена под слиповете. Накрая той махна и тях и коравият му пенис се оголи.
Барбара, не беше на себе си. Разтърсваше я неописуемо желание, но тялото й оставаше напълно безчувствено. Възбудата й срещаше в него непреодолима преграда от студенина.
Той коленичи, за да я целуне, и пъхна нежно език в устата й. После клекна и се надвеси над нея.
— Толкова отдавна ми бягаш! — шепнеше той.
Барбара не можеше да помръдне, за да го спре. Той в миг свали пликчетата и сутиена й и зацелува гърдите й, опипвайки с език меките зърна, докато те се вкоравиха от възбуда.
Сетивата й пламтяха, ала някаква студенина продължаваше да я сковава. Тя знаеше, че той усеща каква борба се разразява в нея — старата мома, опълчила се срещу дълго потисканата си чувственост. Беше готова на всичко, за да може да се освободи от самата себе си и да му се отдаде с наслада. Но тялото, което обитаваше, не й позволяваше да го направи. Нито пък животът, който бе водила през всичките тези години.
Той продължаваше бавно да я гали. Ръцете му се спуснаха под кръста й. Тялото му бе невероятно, знаеше и я даряваше с все по-силни тръпки дори когато нежно и внимателно разтваряше краката й, когато събуждаше плътта й за още по-силен копнеж и я подготвяше за това, което щеше да последва.
Тя беше на ръба на бездната, готова да се отдаде напълно, когато вътре в нея нещо се скъса.
— Не! — извика тя и се вкопчи в раменете му. От очите й неудържимо бликнаха сълзи.
Той спря и я погледна в очите. Ръцете й на раменете му го умоляваха. На лицето му се изписа озадаченост.
После осъзна безкрайното й отчаяние. Отдръпна се от нея и я прегърна като дете.
— Няма, няма… — зашепна той и зацелува обляното й в сълзи лице. — Няма нищо да ти правя, Барбара. Прости ми. Не можех да разбера…
После продължи да я гали и да я люлее в прегръдките си.
— Съсипали са те повече, отколкото си мислех — промълви той. — Съжалявам. Трябваше да го почувствам по-рано. Какъв глупак съм бил!
Утешителните му думи я караха да ридае още по-силно и тя се вкопчи в него с всички сили.
— Всичко ще мине — продължаваше той. — Искам да се чувстваш в безопасност с мен. Това е най-важно от всичко. Не бой се, Барбара, аз съм ти приятел.
Нежната му прегръдка излъчваше приспивна топлина. Малко по малко паниката й отшумя и тя започна да се чувства в безопасност, както той й бе казал. Чувствителността и разбирането му я привличаха дори повече от красивото му тяло.
— Хайде сега, почини си — продължаваше той. — Помъчи се да заспиш и всичко ще бъде наред.
Тя кимна с благодарност и обори глава на гърдите му. След малко наистина усети, че сънят я надвива. Казваше си, че трябва да стане и да се върне в стаята си, но сигурността, която й даваше прегръдката на Джордан Лазаръс, я правеше все по-сънлива. Направи последно усилие да се върне към реалността, но не успя.
Барбара заспа дълбоко.
Нощта й бе дълга, изпълнена с натрапчиви сънища. Когато се събуди, се чувстваше променена, въпреки че не можеше да каже защо.
Джордан бе до нея. Беше станал рано, за да я погледа, докато спи.
— Трябваше да ме събудиш! — каза тя. — Ще закъснея.
— Толкова си хубава заспала! — усмихна се той. — Сърце не ми даваше. Снощи изглеждаше много уморена.
Беше по халат. Докато тя ставаше, той поръча закуска. Неизвестно защо, не я беше срам да застане гола пред него. Чувстваше погледа му, изпълнен с нямо възхищение.
Тя започна да се облича, а той все я гледаше. Преди да си тръгне, тя пи кафе с него. Говориха малко, но в отношенията им имаше нещо топло и интимно, което ги свързваше, сякаш предната вечер наистина се бяха любили.
На вратата той я прегърна и я целуна.
— Надявам се, че снощи постъпих правилно. Сърдиш ли ми се, че не продължих? Или за това, че те поставих в такова положение, та трябваше да ме спреш?
— Не си направил нищо лошо — поклати глава тя.
Джордан я погледна сериозно. После каза:
— Важното е да правим това, което трябва, нали така?
После се усмихна.
— Ще ми липсва сутрешното ти събуждане. Беше много хубаво.
— Благодаря ти — каза тя и го целуна по бузата.
После прекрачи прага и огледа празния коридор. Образът му не я напускаше по пътя към асансьора. Представяше си усмивката му както при събуждането си. Защо не можеха всичките й дни да започват с тази красива, топла и окуражителна усмивка!
Тази мисъл я изпълни с копнеж. Когато прекрачваше прага на стаята си, радостното чувство от сутринта се бе превърнало в тъга.
Същата вечер Барбара се върна в Манхатън.
Когато си влезе вкъщи, беше близо девет часът. Баща й я чакаше.
— Къде, по дяволите, се губиш толкова време?
Беше по халат, с чаша бира в ръка и вестник под мишница. Гледаше я с раздразнение над очилата си за четене.
— В „Аламбра“, къде другаде — отвърна тя, опитвайки се да изглежда изморена и леко раздразнена. — Господин Фредерикс не дойде на обеда и трябваше да вечерям с него.
— Ако имаше среща с мен, нямаше да си позволи да закъснява — изръмжа баща й.
Барбара почервеня.
— Тогава следващия път иди ти! Ако ми нямаш доверие…
— Кой казва, че ти нямам доверие? Не извъртай думите ми, че ще съжаляваш!
Виктор Консидайн не я заплашваше наистина. Просто такъв му беше маниерът. По очите му личеше, че й се радва.
Тя се извърна.
— Отивам да взема душ. Съсипана съм.
— Добре, ще се видим след това — каза той.
Барбара бързо излезе. Знаеше какво означават думите му. Тази вечер той искаше да бъде с нея.
Окачи роклята си в шкафа, съблече бельото си и влезе в банята. Още чувстваше дъха на Джордан. Сутринта не се беше къпала. Ако не беше баща й, нямаше да се къпе цяла седмица, за да запази дъха му по кожата си.
Но трябваше да заличи следите от него. Не можеше да рискува, баща й да заподозре. Не можеше и да допусне скъпият й мирис на Джордан Лазаръс да се омърси от гнусния плътски контакт с баща й. Това бяха две различни неща и те трябваше да останат различни докато…
Докато какво?
Водата вече я обливаше, когато тя изведнъж прозря трудността на дилемата си.
Барбара бе нов човек. Случилото се предната нощ и същия ден бе сложило край на всякакви опити за съпротива на Джордан Лазаръс от нейна страна. Най-странното бе, че пощадявайки я, когато бе беззащитна в ръцете му, той бе пресякъл у нея всякакво желание да му отказва.
От друга страна, не можеше прекалено дълго да крие истината от баща си. Той бе твърде хитър. Нито пък можеше открито да го предаде.
Сякаш от това положение нямаше никакъв изход.
Но така или иначе, Барбара Консидайн бе дъщеря на баща си. Докато пръстите й с неохота отмиваха следите от целувките на Джордан Лазаръс, в ума й започна да назрява една смътна възможност.
Когато излезе от душа, в съседната стая отекна лаещият глас на баща й.
— Хайде, идваш ли? Цяла нощ ли да чакам?
Барбара се пресегна към нощницата си. В този момент в ума й нещо проблесна — възможността бе прераснала в решение.
18
Детройт
Беше вторник и имаше много работа. В Детройт беше паднал силен сняг. Джил Флеминг излезе от стаята си в отдела по маркетинг и тръгна към асансьора, за да се качи на шестия етаж.
Точно преди вратата да се затвори, вътре се шмугна Харли Шрейдър.
— Как я караш? — запита Харли с най-милата си делова усмивка.
— Добре — усмихна се Джил малко официално.
— А работата как е? — попита той.
— Добре — кимна Джил.
— Как е Рой? — продължи той.
Джил не отвърна и погледна настрани с неопределено изражение.
Харли многозначително се усмихна. После неочаквано се пресегна към стопа. Асансьорът спря между етажите. Бяха сами.
— Между нас не трябва да има тайни — започна Харли с по-сурова усмивка. — Само искам да знаеш, че всичко ми е ясно.
Джил вдигна вежди и попита с равен тон:
— Какво по-точно?
— Всичко — отвърна той. — Това, което целиш с Рой. Целият ти план. Познавам Рой много добре, разбираш ли? Приятели сме от двайсет години. Ясно ми е какво се опитваш да постигнеш.
Джил понечи да натисне копчето, но той хвана ръката й и се усмихна.
— Няма да успееш, малката. И знаеш ли защо? Защото аз няма да ти дам. Може и да не съм кой знае какво, но Рой Инглиш ми е приятел. И няма да допусна някоя като тебе да го върти на пръста си, за да му изсмуква парите.
Джил го погледна с ненавист. Красивото й лице бе странно преобразено. После хладно изрече:
— Пусни ръката ми. Нямам какво да говоря с теб.
Харли Шрейдър я остави, тя натисна копчето и асансьорът тръгна.
— Ако съм на твое място, ще си потърся друга работа — продължи той. — Преди да е станало късно.
Асансьорът спря на шестия етаж и Джил излезе с купчината папки, които носеше, без да се обръща назад.
— Пак ще се видим — извика той след нея.
Същата вечер Джил каза на Рой, че Харли я е закачал.