Това беше непростим пропуск от нейна страна. Единственият пропуск в иначе безупречната й игра. Как само го накара да налапа стръвта и той се хвана! Тогава прибягна до шестото си чувство, за да разбере от самото начало какво иска той. Избираше най-подходящите дрехи, най-подходящото поведение, за да се впише във фантазиите му. Знаеше, че той се впечатлява от успехи в работата на подчинените си и се помъчи да се отличи, за да спечели уважението му. Отбягваше го до момента, в който той видимо изгуби интерес и точно тогава отново се появи в кабинета му с онова писмо, за да може той да я види и отново да се хване на въдичката. Колко обеди прекара с него, как използваше всеки нюанс от страстта му! А когато разбра, че я следи до вкъщи, накара един приятел ужким да я нападне, само за да го вкара в леглото си, без да му се стори прекалено лесна.
Всичко се развиваше като по поръчка. И предложението за женитба, и кандидатурата за президентското място — всичко беше почти в ръцете й, когато за зла участ Харли се намеси.
Трябваше по-рано да помисли как да го накара да мълчи. Знаеше, че двамата са приятели, и трябваше да се сети какво може да стане. Но заслепена от своята увереност във властта си над Рей, тя почти забрави за Харли. Там беше грешката й.
Какво пък, тя никога вече нямаше да допусне подобна грешка.
Колкото до Рой Инглиш, той бе чисто и просто плячка, която й се беше изплъзнала. Тя бе готова да му стане жена, дори да износи децата му. Сега й оставаше само да забрави за него и да потърси друг подходящ обект.
Но за Харли Шрейдър тя нямаше да забрави. Той щеше за цял живот да запомни Джил Флеминг и да съжалява за това, което е направил.
След уволнението на Джил Флеминг никой от приятелите и колегите на Рой Инглиш не го видя извън работното място. Движеше се главно сам из компанията и бе станал още по-мрачен и непроницаем.
Началниците, които подготвяха изкачването му на президентското място, все още се срещаха с него по събрания, обеди и на частни разговори във връзка с този въпрос. На вид той бе все така проницателен и съсредоточен в текущата работа.
Тогава настъпи всеобща изненада.
Шест месеца след уволнението на Джил Флеминг, точно когато се очакваше да заеме мястото на Боб Пъркинс и да стане президент, Рой ненадейно пое ръководството на фирма за комуникационни средства в Северна Каролина. Мястото беше добро, а и по-високо стъпало от поста му в „Континентал“.
Рой така и не обясни на никого от колегите си взетото решение. Сбогува се с всички сдържано, даде прощални подаръци на двете си приятелки, с които изобщо не се беше виждал през последните шест месеца, продаде блока, в който живееше, напусна града и никой повече не чу за него.
Известно време приятелите му се чудиха защо толкова се беше борил за президентското място, за да се откаже от него точно когато му го даваха на поднос. После, както става в света на бизнеса, престанаха да мислят за него, понеже бяха твърде заети с мисли за собственото си бъдеще.
Никой, нито дори Харли Шрейдър, който по ирония на съдбата след напускането на Рой остана в компанията (вероятно тъкмо благодарение на него), нито за миг не си помисли, че студеният и безмилостен Рой Инглиш може да е напуснал „Континентал Продъктс“, понеже просто не е могъл да понесе мисълта, че ще стои в сградата, където е срещнал Джил Флеминг. Мъката му бе твърде голяма.
В края на краищата Рой беше мъж като всички останали.
19
Чикаго, 21 февруари 1972 г.
„Мили Тони,
Нямам думи да изкажа колко е силна любовта ми към теб.
Много ми липсваше през последните седмици. Никога не съм мислила, че мога толкова да страдам.
Обичам те, скъпи! Обичам те и ми се иска да ти го казвам непрекъснато! Съзнанието ми е изпълнено единствено с теб.
Всяка нощ лежа будна и си мисля за теб — къде си, какво правиш, какво чувстваш. Образът ти кара сърцето ми да страда и същевременно да пее.
Цял живот чаках да дойде любовта и ето че ти се появи. Никога не съм вярвала, че мога да се отдам някому тъй цялостно! Но сега знам, понеже се случи. Знам, че те обичам и ще те обичам винаги.
Понякога ми се струва, че те познавам по-добре от самата себе си. Чувствам, че ме притежаваш и искам да бъде така. Аз вече не съм същата, а и не желая да бъда каквато бях преди. Не и без теб.
Когато си мисля за детето, което един ден ще имаме, чувствам такава празнота, такъв копнеж по теб! Не мога да дишам, когато те няма.
Винаги ще обичам, само теб. Никога няма да чувствам същото, както сега. Никога, никога, никога!
Не мога да дочакам да те видя отново. Без теб не съществувам. Мога единствено да мечтая за теб. Без теб съм като изгубена.
Моля те, ела бързо! Чувствам допира на тялото ти! Не ме карай да чакам!
Обичам те!“
Лесли четеше и не можеше да се начуди на романтичните си излияния. Сякаш всичко това бе написано от някой друг.
Беше го писала преди седмица и тогава реши да не го изпраща. Силата на любовта й я плашеше. Страхуваше се, че ако той го прочете, ще си каже, че е полудяла и няма да се отнася към нея както преди.
Но Лесли чувстваше, че наистина не е на себе си. Не беше виждала Тони от три седмици той бе заминал в дълга командировка и нямаше време да дойде да я види.
И все пак рано сутринта на следния ден щеше да долети при нея, за да я отведе в съвета и да сключат граждански брак. Всичко щеше да е много скромно. Меденият им месец в северен Висконсин щеше да започне още същата вечер. А тя щеше да се казва госпожа Антъни Доранс.
Той й се обаждаше всяка седмица, за да говорят за сватбата. Щяха да го направят тайно. И двамата смятаха, че традиционната церемония само ще опошли любовта им. Искаха да се врекат един на друг, преди да са казали на който и да било, че ще се женят.
Лесли изпитваше угризения от това, понеже чувстваше баща си много близък и й се искаше да му представи годеника си и да получи благословията му, преди да се ожени.
Предприемайки тази важна стъпка, без да сподели радостта си с него, тя сякаш извършваше предателство спрямо Том Чембърлейн. От друга страна, в любовта й към Тони имаше нещо тъй тайно, тъй романтично, че това й се струваше единственото правилно решение. През последните три месеца с Тони се срещаха на едно невероятно, приказно, неземно място. Тайнствеността на това приключение й допадаше и самият факт, че всичко се развива далеч от служебния и семейния й живот, я изпълваше с трепет.
Двамата с Тони с вълнение градяха планове за бъдещето. Тъй като живееха в различни, отдалечени на стотици километри градове, най-важният въпрос беше къде ще живеят. Тони смяташе, че трябва да се преместят в Ню Йорк, където Лесли можела да си намери работа в една от големите рекламни агенции.
„С тази диплома, с този опит и тия препоръки нямаш никакви проблеми — говореше й той. — Направо ще се изтрепят кой да те вземе.“
Колкото до самия Тони, той убеждаваше Лесли, че за него имало работа поне в десет компании. Работел в тази област от десет години и имал контакти буквално навсякъде.
Лесли бе расла в малко градче и мисълта за Ню Йорк донякъде я плашеше. Но Тони познавал града добре и вече бил намерил просторен апартамент в западната част на Сентрал Парк, където можели да се нанесат, когато поискат.
„Там е само за теб, малката — казваше той. — Повече от където и да е другаде. Ще видиш. В Чикаго е приятно, но тук не можеш да напреднеш. В Голямата ябълка наистина ще се почувстваш на мястото си.“
Лесли беше съгласна. Усещаше, че Ню Йорк ще е подходящ декор за живота й с този изключително интересен мъж. Откакто се влюби в него и му отдаде цялата си душа, за нея вече нямаше път назад. Беше готова да отиде с него и накрай света.
Тя отново зачете неизпратеното любовно писмо. Когато стигна до думите за детето, цялата се изчерви. Тъкмо това беше причината да не изпраща писмото и все пак да го пази и да го препрочита.
Двамата с Тони често говореха за деца. Тони подробно й описваше момченцето или момиченцето, което щяло да им се роди. Говореше й за имена, за характери, за детска ревност, за играчки и забавачници, за филии с фъстъчено масло и желе.
Но във всички тези разговори имаше нещо шеговито. В писмото думите за детето бяха толкова сериозни и пламенни, че на Лесли й се сториха прекалено силни. Не искаше Тони да мисли, че го чака бъдеще, пълно със задължения и отговорности. Искаше брачният им живот да бъде акт на добра воля и на свобода и за двамата.
Даваше си сметка, че не го е виждала твърде дълго и започна да губи самообладание. И тялото, и душата й лудо жадуваха за него. Тя вече дотолкова му принадлежеше, че всяка раздяла се превръщаше за нея в мъчение.
Тя сгъна писмото и го пъхна отзад в албума със снимки. Там имаше и други неизпратени писма до Тони. Тя изпитваше срам от това, но нещо я караше да ги пази и да не ги изхвърля.
После заразглежда албума отначало. Там бяха снимките на баща й, на майка й, нейни снимки с приятелки от училище.
Всички изглеждаха както и преди, с изключение на нея.
През призмата на любовта й към Тони и неимоверната промяна, настъпила в схващанията й за самата нея, тя гледаше на снимките си по нов начин.
От край време мислеше, че знае всичко за себе си — и за живото дете, понесло загубата на майка си, и за тихата, решителна девойка, грижеща се за баща си, и за умната студентка, успяла да се наложи в „Огълви, Торп“ и да започне блестяща кариера.
Сега ги гледаше и откриваше, че не е познавала себе си, че е била несъвършена, че е живяла живота, си повърхностно, без да разбира нещата в дълбочина.
Струваше й се също, че перспективата за бъдещия живот с Тони й помага по-добре да разбира миналото си. Гледаше някогашното момиченце и разкриваше нови тайни в очите му. Понеже в това момиченце се криеше не само бъдещият действен възрастен човек, но и любящата жена. В детското телце дремеше зряла жена и съдбата бе определила тя да се събуди и да заживее единствено за любовта си, подобно на излязла от пашкула си невероятна, ярка пеперуда.