„Колко малко може да се отгатне по външността на едно дете!“ — мислеше Лесли. Спокойният и решителен характер, който й се струваше, че притежава, съвсем не отразяваше истинската й същност на човек със силни и всепоглъщащи чувства. Колко малко познаваше собствената си душа! Докато в живота й не влезе Тони Доранс.
Сега бе с Тони и му принадлежеше с цялата си душа. Как да се опитва да го обясни или да го разбере? Та тя чисто и просто го обичаше!
Лесли обърна последната страница на албума, където съхраняваше спомени от срещите си с Тони. Имаше няколко бележчици с времето и мястото на срещите им. Имаше няколко картички и листове за писма, събирани от хотелските стаи, за да й напомнят за невероятните часове на екстаз, прекарани там. Имаше и няколко нейни снимки, правени от Тони с неговия фотоапарат, както и няколко негови, които тя настоя да направи.
Струваше й се напълно естествено, че дебелият фотоалбум, документиращ собственото й минало, завършва с няколко ценни спомена за времето, прекарано с Тони. Понеже Тони продаваше на цялото й минало нова окраска, ново значение. Освен това Тони беше нейното бъдеще.
И ако тя чувстваше някъде дълбоко в сърцето си, че изпитвайки тези чувства, изневерява на миналото си на това, което е била, което е уважавала и за което се е борила през всичките тия години, то тези последни скрупули постепенно изчезваха, изпепелени от огъня, който я изгаряше отвътре.
Лесли затвори албума, сбогува се с бледия си, самотен силует от миналото и зачака Тони Доранс, който щеше да доизвае образа на новата Лесли Чембърлейн.
Оставаха й само няколко часа. После щеше да бъде негова. И всички банални тревоги и съмнения, мъчили я в миналото, щяха да бъдат забравени, както момиченцето от снимките — момиченцето, което вече от много години не съществуваше.
Лесли стана и за двайсети път отвори малкия куфар, в който бе приготвила нещата си за пътуването. В него имаше семпла, но изящна булчинска рокля, купена от един от най-скъпите магазини на Мичиган Авеню.
Утре щеше да я облече.
За най-голямо свое учудване Лесли спа през по-голямата част от нощта. Събуди се рано, оправи леглото си и подреди някои последни неща в апартамента. После закрачи напред-назад и зачака, поглеждайки от време на време към часовника си.
Издържа до седем и половина. След това се обади на летището, за да се увери, че полет 47 няма закъснение. С радост научи, че няма, и не можа повече да издържи. Заключи апартамента, пъхна куфара в багажника на колата и потегли към летище О’Хеър.
По пътя пресече шосето за центъра на града, което водеше към „Огълви, Торп“. Беше напълно спокойна за работата си в службата. Всичките й поръчки бяха в ред. Отне й доста време, понеже един добър работник в рекламата никога не прехвърля отговорността за творческите си задачи на другите.
Наложи се да изпипа всичко до най-малките подробности, така че творческото решение на трите основни поръчки беше налице. През следващите две седмици помощниците й безпроблемно щяха да ги движат.
Тя остави колата на паркинга на летището и отиде в зала „Пристигащи“. Намери номера на изхода за полет 47 и се запъти към него.
Оставаха още четирийсет и пет минути. Тя си купи едно списание и седна в чакалнята, прелиствайки страниците, без всъщност да ги вижда. Не беше яла нищо тази сутрин, но вълнението й бе толкова силно, че изобщо не чувстваше глад.
Постепенно чакалнята се изпълни — надойдоха роднини и близки на пристигащите. Лесли ги огледа. Имаше майки, успокояващи лудуващите си деца, младежи, застанали до родителите си със заучени пред огледалото небрежни пози, една неспокойна и смутена млада жена, която явно чакаше мъжа или годеника си.
Всички присъстващи изглеждаха външно спокойни, но зад привидното безразличие по лицата им Лесли отгатваше нетърпението, с което очакваха обичните си същества. И тя се почувства свързана с тях по собственото си, почти мъчително очакване на новия си живот.
Накрая самолетът се приземи. Струваше й се, че минава цяла вечност, докато стигне до ръкава, докато най-после вратите се отвориха убийствено бавно. Пътниците започнаха да се точат. Лицата на хората в чакалнята започнаха да се променят, озарени от радостта, че разпознават близките си и те пресрещаха пристигащите, за да ги прегърнат.
Всичко се развиваше ужасно бавно. Пътниците излизаха един по един — струваха й се поразително различни не само по външност, но най-вече понеже в нито един от тях не разпознаваше Тони.
Лесли продължаваше да чака. Потокът от хора се сгъсти и се превърна в бавно движеща се вълна. Коридорът се изпълни с пристигащи, натоварени с ръчен багаж, куфарчета и пликове с покупки. После тълпата постепенно изтъня. Сърцето на Лесли биеше до пръсване. „Тони навярно е вече на няколко крачки, на няколко секунди от тази врата!“
Но пристигащите се разреждаха все повече и повече, а посрещачите намаляваха и намаляваха. Накрая се появиха две стюардеси, които бутаха колички с пътническите си чанти. После излязоха и пилотите и отминаха покрай нея.
Лесли остана сама в чакалнята.
Трябваше да минат две мъчителни минути, за да осъзнае най-после, че Тони не е между пристигналите. За миг я обзе паника, после отшумя, тъй като здравият й разум започна да си задава логични въпроси: „Дали не е изпуснал полета? Дали не се е забавил поради работа? Дали не се е обадил вкъщи и не я е изпуснал, понеже подрани за летището?“.
Тя стана, тръгна делово към информацията на съответната авиокомпания и попита дали няма съобщение на нейно име. Такова нямаше.
Остана още известно време на терминала, мислейки, че съобщението може да пристигне всеки момент. Накрая реши да не чака повече. Върна се на паркинга, влезе в колата и си тръгна за вкъщи.
Куфарчето остана в багажника на колата, а тя влезе в апартамента, който й се видя необичайно безличен и запуснат, въпреки че го бе напуснала само преди два часа.
Седна до телефона. Набра номера на апартамента на Тони в Атланта. Никакъв отговор.
Тогава се сети за компанията, в която той работеше. Едва в този момент си даде сметка, че никога не й е давал служебен телефон. Казваше й, че било безсмислено да се опитва да го търси в компанията, понеже никога не бил там. Навремето това не я учуди. Сега обаче се налагаше да се обади в „Прайс Дейвис“.
Дадоха й номера от службата за междуградски услуги. Тя внимателно го набра, понеже бе напълно нов за нея.
Отговори й далечен глас.
— Прайс-Дейвис. Какво обичате?
— Моля ви, опитвам се да се свържа с господин Тони Доранс. Мисля, че е в дирекция Продажби. Съжалявам, но не мога да ви дам повече подробности. Бихте ли проверили в указателя си, за да ме свържете с него?
— Един момент.
Настъпи дълга пауза. Лесли нервно потупваше с крак и барабанеше по масата. Отново я обхващаше паника, но тя храбро се бореше с нея и мислеше за Тони и за любовта им.
Накрая гласът отново се обади.
— Ало?
— Да, слушам ви! — усмихна се нервно Лесли.
— За съжаление няма такъв, госпожице. Проверих целия вътрешен указател. Няма Тони Доранс. И все пак ми се струва, че човек с такова име работи в продажби известно време, може би година и половина, и миналата есен напусна. Вече не работи при нас.
Лесли изумено мълчеше. После попита:
— А… на каква длъжност беше?
— Не мога да ви кажа, госпожице. Мисля, че отговаряше за продажбите.
— Да, благодаря ви.
Лесли остави слушалката. Пръстите й трепереха. Вече знаеше, че нещо не е наред. Изведнъж започваше да вижда в нова, ужасна светлина лудите чувства, които я изпълваха от няколко месеца и гордо отказваха да се впишат в реалния живот. През цялото това време тя бе живяла като в транс. Сега изведнъж булото се вдигаше и грубата реалност се стоварваше върху нея с цялата си тежест.
Тя отново набра „Прайс-Дейвис“ и поиска началника на Личен състав, дирекция Продажби.
— Личен състав, какво обичате?
— Ало — започна Лесли, опитвайки се да звучи делово. — Тук е госпожица Уегърби от „Огълви, Торп“. Опитваме се да обработим документите на един кандидат за работа на име Тони Доранс, а още не сме получили досието му от вас.
— Доранс? — В гласа на мъжа се прокрадна нотка на нещо уклончиво, което не убягна на Лесли.
— Да, Антъни Доранс. Бихте ли ми казали например, защо договорът му е бил прекратен?
— Момент, моля.
Мина известно време.
— Ало? Документите са при мен — чу се отново мъжкият глас. — Казвате, че не сте получили екземпляр? Бихте ли ми дали адреса си?
Лесли даде собствения си служебен адрес. Любопитно й беше да види досието. После каза:
— Знаете ли, в момента доста бързаме. Имаме няколко кандидати за това място. Просто исках да знам дали става дума за обикновено прекратяване на договор, или е имало причина. Или може да ми прочетете по телефона мнението на вашия отдел. Това много ще ни улесни.
— Да ви кажа откровено, в досието няма мнение — отвърна той. — При създалите се обстоятелства решихме, че така ще направим услуга на Тони. Знаете ли, Тони имаше качества на добър търговски посредник, но същевременно беше много ненадежден. Връщаше се от командировки с по цели седмици закъснение, без да дава никакво обяснение. Понякога сключваше фантастични сделки. Друг път така подлудяваше клиентите, че те напълно прекъсваха връзките си с нас. Имаше също… как да ви кажа, на него изобщо не можеше да се разчита. Затова се наложи да го уволним.
По тона му Лесли отгатна, че има и нещо друго, което той премълчаваше. Но вероятно беше твърде деликатно за телефонен разговор. И явно тъкмо затова не беше и в досието. Може би ако на мястото на Лесли беше някой мъж, мъжът отсреща щеше да го каже.
— Много ви благодаря за откровеността — каза тя. — Значи ще ми изпратите досието.
— Ще го пусна със следобедната поща — отвърна той. — Съжалявам, че не можах да ви бъда по-полезен.
— Напротив — увери го Лесли. — Тъкмо от това имах нужда. Още веднъж благодаря.