И тя затвори.
Лесли седна на дивана и дълго остана така, загледана пред себе си. Минутите течаха. Тя дори не можеше да мисли. Мозъкът й се разяждаше от нещо дълбоко, което нито изкристализираше, нито допускаше появата на други мисли.
След още един час почувства глад. Цял ден не беше яла нищо, а беше почти обяд.
Отиде в кухнята и си направи сандвич. Поднесе го към устата си и почувства такова гадене, че й се зави свят. Тогава го хвърли в кофата за боклук. После си направи чаша чай, сложи я на масичката пред себе си и го загледа как изстива. Погледна кухненския часовник. Наближаваше един.
Следобедът се заточи мъчително бавно. Струваше й се безкраен. В апартамента беше тихо като в гробница.
Лесли поседя в кухнята, после се върна в дневната и накрая отиде в спалнята и легна на леглото си, вкусвайки от мъката на всеки миг, мъчейки се да осъзнае случилото се.
Една част от съзнанието й бе погълната от тягостното очакване, че всеки момент телефонът ще звънне, че на вратата ще се почука и целият този кошмар ще свърши, понеже Тони ще бъде до нея, готов да се ожени за нея и да премахне мъката й. Съпротивата на собствената й надежда направо я разкъсваше.
Но останалата част от съзнанието й знаеше истината.
Тя прекара целия ден в очакване. В полунощ заспа, както беше облечена, без да се завие. Не чувстваше абсолютно нищо. Мислите й направо не достигаха до нея. Единствената реалност бе самотата й.
Навън в колата се намираше багажът й — някои дрехи, тоалетни принадлежности, булчинската рокля и надеждите й.
В събота сутринта тя започна да мисли за належащи неща. Стана, взе душ и старателно се среса й гримира. Изяде купичка ядки с мляко, пет минути след това повърна всичко в тоалетната и изчака един час, след което се опита да яде отново. Този път бульонът остана в стомаха й.
Прекара целия уикенд в апартамента, потънала в мисли. С безкрайно търпение обмисли случилото се и последствията от него. Разгледа възможността да продължи живота си така, сякаш Тони никога не се е появявал. Можеше чисто и просто в понеделник да се върне на работа, да се заеме отново с основните поръчки и да се опита да забрави.
Но тя знаеше, че това е невъзможно. Промяната, настъпила в нея, нямаше да го позволи.
В понеделник сутринта, решението беше в главата й. Обади се на Бъд Оуънс в „Огълви, Торп“ и му каза, че напуска. Щяла да изпрати човек да прибере нещата й. Бъд беше изумен и не можеше да разбере. Тя спокойно му каза, че са й предложили друга работа.
Още преди обяд в понеделник каза на хазяина си, че напуска! Набързо уреди един съсед да купи мебелите й. Напълни два куфара с най-необходимите си лични вещи. Останалите си дрехи и притежания изхвърли.
В един от куфарите беше албумът със снимките. Най-отзад бяха неизпратеното писмо до Тони заедно с няколкото негови снимки и спомените от връзката им. В бързината да напусне града не й остана време да се сети да изхвърли малките, но красноречиви доказателства за голямата й любов.
В седем часа вечерта в понеделник седна в колата, дори без да вземе карта, и напусна Чикаго. Не знаеше къде отива. Но за пръв път от месеци, дори от години насам знаеше откъде се връща.
И най-важното, знаеше с какво е заплатила пътуването.
Лесли беше бременна.
20
Ню Йорк
На 15 март 1972 година се проведе отдавна отлаганото събрание на акционерите на „Лазаръс Интърнешънъл Инкорпорейтед“.
Джордан Лазаръс беше като на тръни. Беше направил всичко в рамките на човешките възможности, за да убеди собствениците да не приемат примамливата оферта на Виктор Консидайн. Разпращаше им писма, в които описваше голямото бъдеще, очакващо „Лазаръс Интърнешънъл“ като независима корпорация и неизбежните катастрофални резултати от поглъщането от „Консидайн Индъстрис“.
През тези последни трескави седмици той напразно очакваше някакъв знак, че фаталното събрание няма да се състои. Подобен сигнал можеше да дойде единствено от страна на Барбара Консидайн. Личното й влияние над баща й бе единственото нещо, което бе в състояние да предотврати загубата на империята, за създаването на която бе пожертвал над десет години от живота си.
Но Барбара не се обаждаше. Нито пък отговаряше на многочислените му обаждания. След нощта, която бяха прекарали заедно в стаята му в хотел „Аламбра“ в Уайт Плейнс, той все се надяваше, че Барбара ще застане на негова страна. Ала мълчанието й ясно показваше, че няма да му помогне.
Събранието се състоя в банкетната зала на хотел „Уолдорф-Астория“ в Ню Йорк. Прочетоха протокола от последната среща на акционерите. Раздадоха някои текущи материали. После в нажежената от очакване атмосфера председателят съобщи основната точка от дневния ред.
— На акционерите на „Лазаръс Интърнешънъл“ се предоставя оферта за закупуване на акциите им от „Консидайн Индъстрис Инк“, Ню Йорк, за сумата от седемдесет и пет долара на акция. Предлагам да пристъпим към преброяване на гласовете.
Преброяването на гласовете и пълномощните отне поне половин час. Но резултатът стана известен още през първите минути. Когато преброяването приключи, председателят стана. Изглеждаше изморен и обезкуражен.
— Господин президент, господа членове на борда на директорите, акционерни служители! Собствениците на дялов капитал на „Лазаръс Интърнешънъл“ гласуваха за приемане на офертата на „Консидайн Индъстрис“. И така, след настоящото събрание „Консидайн Индъстрис“ ще притежава шейсет и девет процента от основния капитал на „Лазаръс Интърнешънъл Инкорпорейтед“.
В залата се разнесоха въздишки на поражение и задоволство. Битката бе приключила. Джордан Лазаръс бе изгубил.
Джордан се обърна към личния си съветник, Сам Гадис. Очите на Сам бяха пълни със сълзи.
— Хапът е горчив — каза Сам. — А аз наистина си мислех, че някак може да се спасим.
Джордан сложи ръка на рамото на Сам и приятелски го прегърна. После каза:
— Направихме каквото можахме. Не го взимай много навътре. Бъдещето е пред нас.
Джордан остави Сам и отиде при председателя. Дойде ред на закриване на събранието. Започваше бавният процес на разграждане на „Лазаръс Интърнешънъл“.
Всичко бе приключило.
Или по-точно почти приключило.
Половин час след съдбовното гласуване множеството все още се тълпеше в банкетната зала, когато председателят удари звънеца.
— Дами и господа — започна той с приглушен глас. — Трябва да ви съобщя една тъжна новина. В девет часа тази вечер Виктор Консидайн е починал в дома си в Манхатън. Предполага се, че е получил инфаркт.
Множеството притихна. Всички бяха като стъписани.
Джордан Лазаръс се обърна и срещна въпросителния поглед на Сам. Сам недоумяваше какво може да означава това събитие за Джордан, за него самия, за „Лазаръс Интърнешънъл“.
Джордан извърна поглед. Той много добре разбираше, че смъртта на Виктор Консидайн не означава нищо, поне що се отнася до събранието и току-що приключилото гласуване, „Лазаръс Интърнешънъл“ вече се числеше към „Консидайн Индъстрис“. Нямаше значение в чии ръце ще мине управлението на „Консидайн“.
Но наистина ли беше така?
На фона на съкрушителните събития, настъпили през изминалия ден, Джордан вече съзираше нещо неясно, която придаваше на фактите нова окраска.
Той реши да се прибере вкъщи, за да бъде сам и да мисли.
Късно същата вечер Джордан се намираше в апартамента си, разположен в любимото си кресло и потънал в мисли за това, което бе загубил и за това, което го очакваше.
Даваше си сметка, че положението не е чак толкова безнадеждно. С него съвсем не беше свършено. Продажбата на собствения му дял от „Лазаръс Интърнешънъл“ щеше да му донесе значителна сума. Той чувстваше, че е способен да започне отначало и да създаде нова империя. Всъщност дори мисълта за това му се виждаше примамлива. Беше уверен в таланта си и творческите си възможности.
От друга страна, се чувстваше изморен, умствено и морално изхабен от усилията, които му бе коствало създаването на „Лазаръс Интърнешънъл“ и довеждането на компанията до сегашния й вид. Изхабен и от борбата с „Консидайн Индъстрис“, но най-вече от това, че бе дал толкова от себе си, дори цялата си душа за битка, чиято реална стойност му се струваше необичайно ниска.
„Защо правя всичко това?“ Той си задаваше този въпрос от години. Сякаш дълбоко в него имаше някакво противоречие между неуморното изкачване нагоре в живота му на бизнесмен и слабия, но все пак осезаем повик на същинското му „аз“. Отдавна бе привикнал с това противоречие, така добре изразявано от любимата му сестра Мег, но никога не бе успявал да го отстрани. Неизбежното му присъствие в живота му бе изтощително и някак покваряващо.
Тази вечер, както си седеше в апартамента и премисляше какво е спечелил и загубил от случилото се през деня, той за момент си каза, че това е може би възможност да се освободи от убийствената мелница, в която се намираше по своя воля от четиринайсет години, и да тръгне в напълно нова посока.
Та той беше достатъчно богат само от личната си печалба от „Лазаръс Интърнешънъл“. Офертата на „Консидайн“ за собствения му дялов капитал щеше да го направи мултимилионер.
„Защо не спра точно сега?
Вместо да водя тази безкрайна борба да принуждавам света да се преклони пред волята ми, защо не се опитам да открия какво наистина се крие зад тази воля?
В голямото богатство има нещо особено. Парите не правят човека по-ценен, по-щастлив, по-спокоен. Не носят разбиране или удовлетворение. Просто пораждат странното и неконтролируемо желание да трупаш още пари. Желание, което се подхранва от собственото си задоволяване, така че парите никога не стигат.
В светския успех има нещо фалшиво. Като златно наметало, пред което другите се възхищават, но огледаш ли се в огледалото, то изчезва точно като при новите дрехи на царя. Това е така, защото успехът не идва отвътре, от душата ти. Идва някъде отвън, от земните усилия на хората и ефекта, който те произвеждат върху другите.