ахване за някого, докато се съвземе. И този човек беше той. Можеше да го получи с цената на няколко стотици милиона долара. За жена като нея, презираща богатството, това бе ниска цена. Тя буквално се бореше за живота си.
Джордан забрави за неотдавнашните си мисли да напусне завинаги света на бизнеса. Беше му мъчно за Барбара, но искаше и да си върне това, което му принадлежи. Женитбата с нея не беше чак толкова висока цена, щом получаваше в замяна всичко, за което бе хвърлил толкова труд.
Обземаше го странна смесица от чувства, в които имаше и състрадание, и амбиция.
— Добре. Ще се оженя за теб.
На лицето й се изписа тревожно облекчение. Тъгата изчезна. Тя застана до него и го прегърна. От очите й бликнаха сълзи.
— О, благодаря ти, Джордан. Благодаря ти — захлипа тя на гърдите му. — Знам, че не изпитваш чувства към мен. Не очаквам нещата да се променят. Но ти обещавам, че няма да съжаляваш.
— Наистина не изпитвам чувства към теб — каза той, докато я държеше в прегръдките си.
И казваше истината. Припомни си вечерта в „Аламбра“, когато прекара нощта с нея и сутринта я гледаше как се събужда. В съня си му приличаше на момиченце. И все пак зад спуснатите й клепачи имаше такава тъга, такава самота! Точно тази самота го привличаше в нея.
Той я прегърна. Целуна лицето й и усети вкуса на сълзите й. Прегръщаше я предпазливо, не много плътно. В този момент му се стори, че си заслужава да я дари с нежността, дори със състраданието си, стига това да й помогне да забрави ужасите от миналото си. Но нямаше смелост да й даде повече, отколкото наистина бе готов да даде. Не трябваше да я заблуждава.
Тялото й в обятията му излъчваше приятна топлина. Той я притегли към себе си и нежно започна да я гали. Тя отпусна глава на рамото му. Той не можеше да срещне погледа й, понеже тя гледаше някъде зад него, в стената на апартамента.
Този поглед излъчваше студена решителност.
Книга втораЧасовникът удари полунощ
21
Три и половина години по-късно
Джонсънвил, щата Лонг Айлънд
Рос Уилър имаше слабост към сладките неща.
На петдесет и една години теглото му беше над нормата и лекарят го предупреждаваше, че трябва да внимава. Ала Рос от сутрин до вечер се съсипваше от работа и му се струваше направо невъзможно да се лиши от парче сладкиш след вечеря, от шепа сухи сладки от хлебарския щанд в супермаркета или пък — още по-лошо — от две-три топки френски ванилов сладолед, посипан с орехи и лъжица карамел.
Рос притежаваше малка рекламна къща на име „Уилър Адвъртайзинг Инкорпорейтед“, в последствие преминала към националната верига „Модърн Имиджис“. Рос бе продал рекламната си къща преди две години, понеже не можеше да издържи на напрежението, че е единствен собственик и доходите му толкова зависят от колебанията на пазара. Имаше нужда от малко сигурност тъкмо в момента, когато дъщерите му следваха.
Струваше му се обаче, че след продажбата на фирмата работата му се е увеличила и по обем, и по време. Джонсънвил беше малък, четиринайсет хиляден град, който бързо се превръщаше в селище-общежитие поради неспирното разрастване на Лонг Айлънд към предградията. Центърът му оставаше незасегнат от прогреса, със старите църкви, дрогерията, универсалния магазин и банката, които си бяха същите, както и преди трийсет и пет години. Но имаше нови жилищни квартали, които неумолимо растяха навън от града, към магистралата, и скоро щяха да се слеят с кварталите, настъпващи от Ридсбърг, който отстоеше само на десет мили оттук.
Разрастването на предградията означаваше нови предприятия, пръснати из целия околен район. А новите предприятия означаваха нови клиенти в рекламата. На Рой му беше малко странно, че вече не е собственик на еднолична фирма, а директор на заплата, длъжен да изпълнява нареждания отгоре. А нарежданията гласяха да разширява полето си на действие, за да е в крак с времето. Което пък означаваше тежък труд и нови отговорности.
Това бе още една причина, поради която Рос не можеше да се лишава от напълно заслужените си десерти като завършек на самотните вечери след дългите работни.
Откакто прехвърли петдесетте, доктор Кумел все по-строго го предупреждаваше.
— Не искаш ли да живееш, за да видиш дъщерите си оженени, да се порадваш на внучета? — Така му каза при последния годишен преглед. — Не трябва да продължаваш по този начин, Рос. С такъв висок холестерол може всеки момент да го загазиш и тогава много неща ще се объркат. Сигурен съм, че не искаш това.
Рос наистина не го искаше. Но през последните години му беше толкова трудно, че той буквално не можеше да намери сили да започне спартанската диета, препоръчвана му от лекаря.
Бяха изминали десет години от смъртта на жена му. Рут внезапно заболя и си отиде така набързо, а той остана сам с две малки дъщери.
По това време момичетата, Дина и Нанси, бяха на осем и десет години. Оттогава Рос работеше извънредно, за да изкарва достатъчно за издръжката им, докато следват. Беше обещал и на двете, че няма да се наложи да ходят в държавния университет, а ще могат да си изберат колеж по свое желание.
И удържа на обещанието си. Нанси беше студентка втора година в Музикалната школа „Истман“ в Рочестър — слава богу, получи стипендия за следване, а Дина току-що беше започнала в университета в Индиана. И двете бяха доволни и изобщо не си даваха сметка, че баща им едва свързва двата края, за да ги изпрати да следват.
Така както стояха нещата, Рос съвсем не беше добре с парите. Едва успяваше да скърпва месечните вноски по ипотеката на къщата, да плаща сметките на момичетата и да си купува костюми и връзки за работа. Не му оставаше пукнат долар за разни допълнителни луксове. И двете му дъщери работеха през лятото — Дина в градската банка, а Нанси — в един детски лагер за момичета близо до Саутхамптън.
Животът му беше труден, а и имаше толкова работа в агенцията, че едва ли му оставаше време за каквито и да било забавления. Веднъж седмично играеше тенис с един стар приятел от квартала, а в неделя понякога вечеряше с роднини или с някое момиче от службата. В останалото време живееше сам, съсипан от работа, от парични проблеми и самота.
Какво чудно тогава, че си позволяваше да си угажда по малко след целодневния убийствен труд? Какво толкова имаше в едно парче сладкиш, в малко шоколадени бисквити с орехи или шепа сухи сладки? Поне не пиеше. Беше се отказал от мартинито в годината, когато Рут почина, давайки си сметка, че на сам мъж като него битовият алкохолизъм няма да се отрази много добре.
Рос съвсем не беше отблъскващ за възрастта си. Наистина коланът му се закопчаваше с една-две дупки по-нашироко отпреди. Но облечен със сако и с връзка, ставаше доста представителен. Имаше прошарена, малко поизтъняла на темето коса, светлокестеняви, пълни с хумор и нежност очи и румено лице, което му придаваше енергичен и мъжествен вид. Когато сутрин тръгваше за работа, изглеждаше свеж и бодър и ухаеше на любимия одеколон на Рут. Разбира се, в края на деня се прибираше изпомачкан и разрошен поради лошия навик да прокарва ръка през косата си, а одеколонът се примесваше с мирис на тютюн и пот. Но общо взето, Рос Уилър беше приятен на вид, дори привлекателен мъж. Ако и да имаше някои малки слабости, това беше грижа на доктора. Самият Рос си имаше други грижи.
Тъкмо слабостта му към сладките неща го срещна с Лесли.
От известно време всяка събота сутрин в Градската библиотека раздаваха безплатно понички и кафе по почина за поощряване на грамотността сред гражданите на Джонсънвил. Понички имаше от девет до единайсет и библиотекарите считаха, че който си хапне, няма да му е удобно да излезе от библиотеката, без да вземе някоя книга.
Рос от години не беше стъпвал в библиотеката. Както повечето работещи мъже, не му оставаше време за четене. Но отскоро бе придобил малко неловкия навик да влиза енергично и целенасочено в старата библиотечна сграда в центъра, да поглежда учудено и одобрително да възкликва:
— О, понички! Как сте се сетили, мили госпожи!
Госпожа Бабидж, главната библиотекарка, усмихнато се помайваше, докато Рос поглъщаше двете си понички — едната с глазура, другата с шоколад. После Рос се запътваше към стелажите и намираше нещо за четене — обикновено някой шпионски роман или някоя книга за Втората световна война. Рядко му се удаваше да прочете, която и да било книга в рамките на триседмичния срок, понеже след изморителния работен ден лесно му се доспиваше. Но се правеше, че чете и продължаваше да посещава библиотеката всяка събота сутрин, за да върне някои книги, да вземе други и да си изяде поничките.
Един ден забеляза, че има нова библиотекарка — не я беше виждал по-рано. Беше висока и много миловидна — с къдрава червеникава коса и бляскави очи с цвят на лешник. На вид не беше много по-голяма от дъщерите му.
Докато ядеше поничките, той я заговори. Казваше се Лесли. Едно време учила в нюйоркския държавен университет „Стоуни Брук“, но „временно“ прекъснала и работела тук, докато реши какво да прави по-нататък.
Беше весела и дружелюбна и Рос веднага я хареса. Лицето й беше млечнобяло, обсипано с нежни лунички, а изражението — живо и енергично. Но му се стори прекалено слаба. И също, когато веднъж я погледна, без тя да знае, че я наблюдават, красивите й черти сякаш бяха помрачени от умора и тъга, каквито не се забелязваха, когато говореше с клиентите или с другите библиотекари.
Той попита госпожа Бабидж откога Лесли работи в библиотеката.
— Нека помисля — сбърчи чело възрастната библиотекарка, която беше много точна във всичко. — Две години и пет месеца… Не, точно две години и половина. Джанис, предишното момиче, тъкмо беше напуснала. Бях окачила обява на таблото на площада, че търся помощник-библиотекар. Появи се Лесли, поговорих с нея и след пет минути тя започна работа.
Рос кимна.
— Много е сладка. Само е малко слабичка.