Госпожа Бабидж вдигна рамене.
— Точно това й казвах и аз, когато я назначих. Тогава беше дори по-зле. Направо изглеждаше болна. Казах й да отиде на лекар, но тя не искаше и да чуе. Открай време си била така — страда си от обмяната на веществата. Колко пъти съм я канила на вечеря у дома, но тя все намира извинение да не дойде. Да ви кажа право, тия понички започнаха от нея. Всяка седмица носех по една кутия, за да си хапва и да понапълнее, но нищо не излезе. В замяна на това й дойде идеята да привличаме с тях посетители. Иначе Лесли е много умна. Нямаше и седмица, откакто започна при нас, и предложи някои неща по подреждането на книгите и каталозите, които много подобриха работата в библиотеката. Умът й сече като бръснач!
Рос се чудеше как такова интелигентно момиче не е успяло да завърши „Стоуни Брук“ и е стигнало до работа в градската библиотека. Той деликатно повдигна въпроса пред госпожа Бабидж, внимавайки да не засегне честта на заведението й.
— И аз десетки пъти съм си задавала същия въпрос — отвърна библиотекарката. — Да ви кажа право, дори съм я питала. Но не можах да науча нищо от нея. Казва, че тук й харесвало. Че животът й бил пред нея и не бързала за никъде.
Тя се наведе заговорнически напред.
— Ще ви кажа какво мисля аз. Мисля, че тук е замесен някакъв мъж. Затова се е махнала и е дошла в това затънтено място. Аз дори не вярвам, че не й е вървяло следването. Може в нещо да не й е провървяло, но тя е образована и е много умна. Мястото й е другаде. Но е много затворена и не мога нищо да изкопча от нея.
Този разговор заинтригува Рос Уилър и той започна да гледа на Лесли с други очи. Тя вече беше за него не обикновеното слабичко и дружелюбно момиче, а способна и интересна млада жена със своя тайна.
Той се опита да проникне в затворената й черупка. Помоли я да му препоръча някои книги. Тя му предложи няколко романа, за които каза, че била чела по време на неуспялата си студентска кариера. Рос ги взе и ги изчете от кора до кора. Вечер си лягаше все по-късно и по-късно. В събота сутрин или през седмицата, в дните, когато знаеше, че Лесли ще е там, ходеше наново в библиотеката и ги обсъждаше с нея. Интелигентността й силно го впечатляваше, но в нея имаше и нещо топло и женствено, което му припомняше за тайната й мъка.
Разказа й за съветите на лекаря си и я покани да играят тенис. Когато тя отказа, той продължи да настоява, като шеговито изтъкваше здравните си проблеми и я упрекваше, че не иска да му помогне. Накрая тя се съгласи и една събота се срещнаха на кортовете зад старата гимназия. Той донесе ракети и за двамата. На нея даде старата ракета, с която Дина играеше в гимназиалния отбор по тенис.
Лесли беше начинаеща, но играеше с енергия. Беше направо удоволствие да гледаш как слабичкото й телце се разгрява.
Чак след третата им среща на тенис корта успя да я склони да обядват заедно в едно близко кафене. Както можеше да се очаква, тя яде само салата, но не го упрекна за хамбургера със сирене и пържените картофки, които той си поръча, и сякаш апетитът му я радваше.
— Ако ме види докторът, ще ми каже, че тази салата е за мен — обади се Рос виновно. — Все ми се кара за килограмите. Да ти кажа право, Лесли, мога да се обзаложа, че на теб ще препоръча хамбургери и картофки. Винаги ли си била толкова слаба?
— Невинаги — усмихна се тя неопределено. — Но това не ме тревожи чак толкова. Никога не съм имала голям апетит.
Нещо в очите й накара Рос да смени темата. Във веселото, приветливо създание от библиотеката се криеше някаква мъка.
Рос престана да се опитва да се сближи с Лесли. Но продължи да мисли за нея още по-настойчиво.
Игрите им на тенис станаха почти редовни. Срещаха се през седмица, в неделя. Рос започна да кани Лесли на обяд и през седмицата — или си взимаха сандвичи в парка на площада, или сядаха набързо в кафенето — и тя не му отказваше. Той се държеше бащински-покровителствено и това сякаш й харесваше.
Нещо му говореше, че тя няма истински приятели в града, дори няма и връзка с мъж. Чудеше се защо. Тя беше за него цяла загадка. Такава хубава, умна млада жена, а без видими амбиции и толкова затворена в себе си. Рос се питаше дали не го е допуснала до себе си, понеже вече не издържа на самотата, в която се затваря.
Тя говореше с лекота на всякакви теми, но не казваше нищо за миналото си. Само споменаваше, че имала баща, който живеел в Средния запад и го посещавала два пъти в годината. Майка й била починала преди много години. Нямала нито братя, нито сестри.
Това беше всичко, което Рос успя да научи за нея. Ала колкото повече разговаряха, толкова повече го изумяваха умът и уравновесеността й, толерантността и чувството за хумор, с които се отнасяше към околните. Определено нямаше тежък характер, а бе по природа весела. Но беше толкова слабичка и така самотна!
Рос й разказа всичко за живота си с Рут, за смъртта й и й показа снимки на дъщерите си. Тя внимателно го изслуша и му отвърна с такава искрена симпатия, че Рос се привърза още по-силно към нея.
С течение на времето Рос Уилър започна да държи на Лесли като на ценен приятел и довереник. Въпреки че не му разкриваше тайната си, тя знаеше почти всичко за личните му стремежи и разочарования и за начина, по който се справя с неотложните си житейски нужди. И всички тези лични неща срещаха в нея разбиране, което далеч не отговаряше на възрастта й. Освен това нещо подсказваше на Рос, че тя никога няма да каже никому и дума за това, което знае.
Може би част от душата на Лесли оставаше скрита, но в замяна на това тя разкриваше пред Рос друга част, която бе честна и чаровна. Въпреки че не можеше да проникне в сърцето й, стигаше му и това, което тя му даваше, понеже то бе тъй мило, тъй женствено и защо да го отрича — тъй красиво.
Откакто я познаваше, светът бе станал нов и по-вълнуващ за него. Дори не му трябваше да я вижда всеки ден — духовните сили, които получаваше от нея, го подхранваха. Веднъж или два пъти седмично му стигаха. Но той някак чувстваше, че нещата ще се развият към по-добро. За него, а може би и за самата нея.
Рос не знаеше, че шансът му да установи по-близък контакт с Лесли чука на вратата.
В един слънчев ден в началото на октомври имаха среща на площада, за да обядват заедно. Той имаше тревожен вид.
На въпроса й той отговори, че най-добрата му служителка го напускала. Лесли я познаваше бегло. Беше стара мома, пожертвала двайсет години от живота си за Рос и фирмата, вършейки едновременно работата на момче за всичко, доверено лице и шеф на поръчките. Казваше се Юнис. Най-неочаквано срещнала мечтания принц и се оженила. Съпругът й бил лекар от Атланта и бил в Лонг Айлънд на гости при роднини.
— След медения месец ще отиде при него в Атланта — каза Рос. — Ще ми е много трудно да се оправям без нея. Тя знаеше и най-малките подробности от работата, познаваше всички клиенти.
Рос млъкна и погледна към Лесли. След известно време попита:
— Как вървят нещата в библиотеката?
Лесли се разсмя.
— Можеше да го кажеш и по-направо.
Рос се усмихна на собствената си несръчност. После продължи:
— Какво ще кажеш, наистина? Мястото ти и без това не е в тази библиотека. Направо се похабяваш. Толкова съм ти говорил за работата, че доста неща вече са ти ясни. Аз те познавам и ти имам доверие. Ти си точно човекът, който ми трябва. Защо поне не опиташ за няколко дни? Нека само ти покажа всичко и ти ще си решиш.
Лесли го погледна. На лицето й бе изписана познатата му усмивка. През последните месеци се беше сближила с Рос и се чувстваше добре с него — така, както не се бе чувствала много отдавна. Перспективата да работи с него всеки ден й се струваше примамлива.
— Добре, но само за няколко дни — усмихна се тя.
— Само за няколко дни — съгласи се той.
Седмица по-късно Лесли напусна градската библиотека и постъпи на работа в „Уилър Адвъртайзинг“ на длъжност помощник-отговорник по поръчките със скромна, но перспективна заплата и всички полагащи се надбавки.
Не беше минал и час от постъпването й и Рос Уилър си даде сметка, че не се е излъгал в нея. Тя се разбираше с останалите момичета, преливаше от неподозирана енергия и внасяше младост и красота в, за жалост, мрачната по-рано работна обстановка.
Освен това показваше необичайни познания в областта на рекламната дейност, които не можеха да убегнат на Рос, въпреки усилията й да ги прикрива и да се прави на начинаеща. Още щом постъпи, тя започна да предлага решения, които основно подобриха постиженията на агенцията по основните поръчки. В работата й имаше професионализъм, какъвто една неуспяла студентка трудно може да притежава.
Рос Уилър подозираше, че Лесли Чембърлейн е работила в рекламата и това го накара да порови в годишниците на националния справочник на специалистите по реклама. Така той научи за службата й в „Огълви, Торп“ в Чикаго.
Обади се в „Огълви, Торп“ и поговори със самия Бъд Оуънс — бившият шеф на Лесли. Не можеше да повярва на ушите си, когато Бъд му заразказва за новаторските й идеи по „Орора Лайфстайлс“ и за по-нататъшната й блестяща работа по десетина други основни национални поръчки. Бъд не можеше да нахвали необикновените способности на Лесли и все още се чудеше на неочакваното й напускане.
Рос не каза никому за разкритието си. Не искаше Лесли да си мисли, че я шпионира. Ала разговорът с Бъд Оуънс го изпълни с любопитство. Нещо бе прекъснало многообещаващата кариера на Лесли в „Огълви, Торп“ и я бе довело до положението на проста библиотекарка на хиляда мили разстояние от предишния й дом. Трудовата й биография с целия си блясък не издаваше нищо по този въпрос.
Каквато и тайна да забулваше миналото на Лесли, Рос чувстваше, че е направил страхотен удар, като я е взел на работа при него. Откакто бе дошла, „Уилър Адвъртайзинг“ кипеше от нова енергия и оригинални идеи. Загубата на незаменимата Юнис дори не се забелязваше при безупречната работа на Лесли.
Лесли сякаш разцъфваше с всеки изминал ден в топлата атмосфера, създавана от бащинската обич на Рос и вярата му в способностите й. Тя бързо се сприятели с колежките си, а когато дъщерите на Рос си идваха във ваканция, се запозна и с тях. Дори започна по малко да напълнява. А най-вече самият Рос с радост откри, че е отслабнал с някой и друг килограм, и сметна, че навярно Лесли му е дала назаем от нейната „обмяна на веществата“.