Благодарение на Лесли всичко придоби нов смисъл за Рос Уилър. Не само на работното място, където присъствието й сякаш с всяка изминала седмица внасяше нови изненади и разкриваше нови възможности, но и в помръкналия му от преумора и самота монотонен личен живот на вдовец на средна възраст.
Рос не спираше да търси загадката в миналото на Лесли Чембърлейн. Но той реши за себе си, че повече си заслужава да я има като приятел и колега, отколкото да знае тайни, които не го засягат.
Бъдещето му изглеждаше твърде светло, за да се рови в миналото.
22
Ню Йорк
Есента на 1975 г.
Хайтауърови бяха прочута фамилия.
Бащата, Колиър Хайтауър, железопътен и стоманен магнат от началото на века, бе създал семейната компания и я бе я превърнал в едно от страшилищата на Уолстрийт през двайсетте години, а по-късно — в една от най-могъщите финансови институции на страната. Жена му, по рождение Андреа Крокър, от промишлената династия Крокър, му бе донесла в зестра много милиони долари в брой и в сделки.
Колиър и жена му не бяха вече между живите. Синовете им, Форд Хайтауър и брат му Кеган, бяха и двамата сенатори на САЩ. Кеган представляваше републиканците от родния щат на фамилията — Пенсилвания, а Форд — републиканците от Делауеър, където се бе установил, за да се кандидатира за Сената.
И двамата бяха могъщи, популярни и интелигентни. И двамата бяха женени за високопоставени в обществото дами от много богати семейства. И двамата можеха да си позволят да харчат милиони за предизборни кампании. И двамата бяха завършили право в Харвард. И двамата бяха красиви, тъмнокоси, синеоки и с изсечени лица.
И двамата бяха в борда на директорите на „Хайтауър Корпорейшън“, една от двайсетте най-големи индустриални фирми в страната. Бяха толкова богати и финансовите им връзки се простираха толкова далеч, че политическите им опоненти често ги обвиняваха, че интересите им противоречат на тези на основните им политически поддръжници.
Нито едно от тези обвинения обаче не се оправдаваше, понеже финансовите въпроси в политическите кариери на братята се управляваха толкова изкусно, че и двамата бяха безукорни.
Нещо повече, същите тези политически кариери се планираха с тъй безпощадна и добре премерена далновидност, че противниците им нямаха никакъв шанс за успех. Когато Кеган се кандидатира за Конгреса, конкурентът му беше здраво стъпил на краката си титуляр с трийсетгодишен опит и стотици хиляди верни избиратели. По време на кампанията на Кеган обаче, неизвестно как се разкри, че опонентът му имал двайсетгодишна връзка със секретарката си и че веднъж взел пари от заемодателна финансова институция, собственост на брата на жена му. Кеган спечели изборите с малко мнозинство и след шест години продължи нагоре и спечели място в Сената на САЩ.
Брат му Форд имаше зад гърба си подобна кариера. След победите, удържани над силни противници в Камарата и Сената, благодарение на умело организирана и водена в продължение на повече от осем години много скъпа рекламна кампания, бе станал един от най-популярните сред избирателите личности в Сената.
Говореше се, че един ден двамата братя ще се кандидатират за президентските избори. Някои наблюдатели изказваха полушеговити предположения, че ако един от братята си смени партията, двамата могат лесно да се състезават за Белия дом.
Малцина политици в Съединените щати се радваха на популярността на братя Хайтауър. И двамата бяха редовни посетители в Белия дом, и двамата бяха председатели на важни комитети в Сената, и двамата се радваха на политическо влияние, далеч надхвърлящо ранга им. Снимките им почти всеки месец се появяваха по кориците на най-известните списания, документирайки живота им във висшето общество, красивите им къщи, успехите на децата им, красотата на жените им и разбира се, звездните им политически кариери.
Никой обаче не знаеше, че конците в семейство Хайтауър се дърпат задкулисно от друг член на семейството, който бяга от рекламата като от чума.
Това бе Джесика Хайтауър. Тя бе по-малка от Форд с две години, а от Кеган — с четири, й откакто Колиър Хайтауър бе починал, преди петнайсет години, изпълняваше ролята на същински глава на семейство.
Джесика открай време беше най-умна в семейството. На шестгодишна възраст коефициентът й на интелигентност беше Г 70. На петнайсет години беше завършила гимназия, а на осемнайсет — университет — Колумбийският, със специалност математика. Три години по-късно бе защитила едновременно докторска дисертация по политология и магистърска степен по бизнес и бе започнала високоотговорна работа в „Хайтауър“.
Колиър Хайтауър беше старомоден бизнесмен и нямаше високо мнение за жените. И все пак не можеше да отрече, че Джесика стои далеч по-високо и от двамата си братя по всички важни показатели. Братята й бяха обикновени фигуранти, невзрачни мъже, чиито постижения се дължаха по-скоро на името, отколкото на характерите им. Истинското бъдеще на Хайтауърови беше в Джесика.
— Ти си умницата на семейството — обичаше да й казва той, когато бяха насаме. — В теб има повече мозък и сила и от Форд, и от Кеган. От теб зависи дали семейството ще се реализира пълноценно. Всичко е в твоите ръце.
Колиър Хайтауър почина, когато Джесика беше двайсет и пет годишна. Избраха я с пълно единодушие за председател на борда и за главен изпълнителен секретар на „Хайтауър Индъстрис“. Всички членове на борда знаеха, че от този момент нататък цялата власт в „Хайтауър“ се съсредоточава в ръцете на Джесика. Онези, които не й оказваха доверие заради това, че е жена, бяха бързо принудени да се подчинят. Да й противоречиш, означаваше да вървиш към самоунищожение.
През първите две години Джесика проведе безмилостна чистка в корпорацията и се освободи от всички свои подчинени, облечени във власт, които можеха да тръгнат срещу нея било поради лични амбиции, било поради различия във вижданията за бъдещето на корпорацията.
Не друг, а Джесика подготви политическото издигане на братята си. Шефовете на кампаниите им се отчитаха директно на нея. Тя управляваше всички фондове и лично замисляше кампаниите. Тъкмо благодарение на тънкото й стратегическо чувство и на неуморния й стремеж към успех, братята й сразяваха силни противници в борбата за политическа власт и същевременно избягваха последствията от личните си грехове.
С течение на годините Джесика все повече и повече се откъсваше от светския живот. Името й рядко се споменаваше в пресата, освен в най-сухи финансови или делови текстове. Тя имаше много приятели в средствата за масова информация и упражняваше влиянието си не само за да брани името на братята си от клевети, но и за да крие самата себе си във възможно най-дълбока анонимност.
Джесика бе напета, висока и едра жена. Имаше кестенява коса и прозрачносини очи като братята си. Поддържаше се в идеална форма с яздене. Ходеше в личната си конюшня всеки ден, от пет до шест и половина сутринта. Хранеше се много малко, понеже нямаше никакво време за ядене, и тялото й бе стегнато, но някак сухо — липсваше му всякаква женственост. Въпреки голямото й богатство мъжете и не помисляха да я ухажват, понеже изпитваха такова страхопочитание от силата на характера й, че не можеха да си я представят в леглото.
И членовете на семейството, и приятелите й смятаха, че е родена, за да управлява, не за да обича. Никой не мислеше, че тя изобщо ще се ожени, освен ако не сключи стратегически съюз с представител от света на бизнеса. Но дори и това се подлагаше на съмнение, понеже гордостта на Джесика в семейство Хайтауър бе толкова силна, че изглеждаше малко вероятно тя да я дели с външни хора.
Тя живееше усамотено, посещаваше братята си и семействата им, работеше по десет часа дневно и дърпаше конците на огромната международна бизнес империя. Животът й се движеше в определени рамки и вероятно нямаше да се промени. Малцина смятаха, че е щастлива, но всички се страхуваха от желязната й воля. Самата тя нямаше време да разсъждава върху самотата си, понеже бе твърде погълната от устремния си полет към нови успехи и придобиването на все по-голяма власт, за каквато дори баща й не би могъл да мечтае.
През едно свежо октомврийско утро Джесика Хайтауър излезе от събрание и се запъти към служебния асансьор в централната сграда на „Хайтауър“.
Беше сама в кабината. Току-що бе скастрила членовете на борда и никой не смееше да я доближи. Беше се усъмнила в данните на всички основни доклади и бе изкарала авторите им некомпетентни.
Джесика обичаше работата си. Но не можеше да търпи посредствеността и продажността на подлизурковците във фирмата. Изпитваше жестоко удоволствие да им подрязва крилцата точно когато вече мислеха, че са я убедили в изпълнимостта на някой нов план, в необходимостта от нова придобивка или от намаляване на разходите. Обичаше да чака до последната минута, за да нанесе решителния удар и да им покаже, че през цялото време е била с едно рамо пред тях, че е проучила въпроса много по-добре от тях, че е знаела много преди тях кои са слабите точки в проектите им и какво е необходимо, за да се превъзмогнат.
Тя беше най-щастлива, когато побеждаваше мъжете на техен терен, понеже дори и зад страха им от нея можеше да почувства презрението им към жените и женския ум. За тях тя бе някакво странно създание, някакво изключение, някакъв по-умен и по-силен от тях хермафродит.
На Джесика й харесваше да бъде така. Никой не можеше да я разбере, следователно никой не можеше да чете мислите й. Това й даваше още по-голяма сила над останалите.
Вратите на асансьора се затвориха. Кабината ухаеше на орехово дърво и на пури. Тя се зачете в един от докладите от събранието. В това време асансьорът потегли надолу.
После спря и влезе някакво момиче. Джесика дори не го погледна. Беше погълната от мислите си.
— Днес времето е прекрасно! — каза момичето. — Как бих искала в този момент да съм навън, а не тук!
Джесика вдигна глава и видя едно необикновено миловидно лице, озарено от открита усмивка. Не отговори. Не беше свикнала подчинените й да я заговарят. Повечето от тях отдавна се страхуваха от нея и не смееха да си отворят устата. Когато тя се движеше из сградата, всички мълчаха.