Момичето сякаш не обърна внимание на факта, че тя не му отговаря. Кабината спря на етажа му и то излезе. Джесика зърна мимоходом гъвкавото му тяло и меката му кестенява коса.
Не се сети повече за случката — всъщност напълно забрави за нея.
В края на следващата седмица, когато поведе расовия си жребец по една ездачна пътека в „Харкнес Клъб“, неочаквано попадна на произшествие.
Насред пътеката стоеше оседлан кон, но от ездача нямаше и следа. Джесика дръпна юздите и жребецът спря. Отнякъде се дочу тихо стенание. Тя слезе от коня. В шубраците встрани от пътя лежеше момиче.
— Какво ви има? — попита Джесика.
— Конят ме хвърли — отвърна момичето. — Кракът ми е навехнат.
Очевидно имаше силни болки. Джесика завърза двата коня и се наведе, за да й помогне. Имаше опит в конните злополуки и знаеше как се дава първа помощ. Погледна лицето й — цветът й беше нормален. После внимателно опипа ранения крак и отсъди:
— Няма счупено.
Когато опипваше коляното, момичето тихо изохка.
— Тук ли ви боли? — попита Джесика.
— Да. Изкълчих го, когато падах. Ходилото ми беше захванато в стремето.
Кракът й беше толкова крехък и нежен! Джесика я погледна в лицето. Стори й се познато отнякъде. Тя проговори:
— Изглежда доста е навехнато. Не мърдайте.
Момичето я гледаше.
— Аз ви познавам. Вие сте госпожа Хайтауър. Веднъж бяхме заедно в асансьора.
Джесика по природа беше студена жена и не отговори. Спомняше си случката много бегло. Ала невинността на момичето я забавляваше. В младото лице имаше нещо безпомощно, което я привличаше.
— Вие, разбира се, не си спомняте за мен. Но вас всички ви познават.
Джесика я погледна неопределено и смръщи вежди. Въпреки че известността в корпорацията й се нравеше, фактът, че други споменават за това, я дразнеше.
— Значи работите в „Хайтауър“.
Момичето кимна.
— От четири месеца. В отдел „Развой на продуктите“ като системен инженер.
Джесика я погледна с любопитство. Беше толкова малка и нежна — като момиченце. Съвсем нямаше вид на инженер. Особено сега, в това състояние, изглеждаше безпомощна като ранена кошута.
— Да видим можете ли да ходите — каза тя и й помогна да стане. Момичето трепна от болка, но не каза нищо и се опря на здравите ръце на Джесика.
Можеше да се придвижва куцукайки, но не и да ходи. За яздене не можеше да става и дума. Очите й неволно се насълзиха.
— Много съжалявам, че ви отнемам времето — каза тя с променен от болката глас.
— Стойте тук, ще повикам някого — каза Джесика.
И тя тръгна с двата коня към конюшните. Върна се с един от конярите и той откара момичето до канцеларията с колата си. Джесика ги следваше на коня.
Нещо накара Джесика да откара лично момичето в болницата. Беше събота и нямаше спешна работа. От години не беше изпадала в странната ситуация да помага на някой друг. Поради природата на работата си отдавна дори не беше разговаряла с някого като хората.
Докато чакаха резултатите от рентгена и в отделението за бърза помощ за превръзка на коляното на момичето — оказа се, че навяхването е доста сериозно. Джесика й зададе някои въпроси. Не била женена, имала висше образование и била отскоро в света на бизнеса.
Родителите й починали. Била сама на този свят. Завършила образованието си и постъпила в „Хайтауър Индъстрис“ без особени амбиции — главно да си изкарва прехраната.
Джесика я слушаше с едно ухо. Очите й се рееха из кабинката, чиято завеса ги отделяше от останалите пациенти в отделението за бърза помощ. Дочуваха се неясни стонове, въздишки от умора и от скука.
На стената в кабинката имаше огледало. В него се отразяваше голото тяло на момичето, едва прикрито в широката болнична роба, която сестрите му бяха дали. Коляното му беше вдигнато и откриваше стройния му крак. Ръцете му също бяха много фини. Беше толкова нежно и безпомощно, че напомняше на цвете. Лицето му още носеше белега на болката и неудобството, че създава грижи на другите, и въпреки това си личеше, че е необикновено красиво. Спокойно, замислено лице, още детинско и все пак изпълнено с дълбочина. Хубаво лице.
Джесика бе запленена. В цялата тази сцена имаше нещо много необичайно, много странно, което, неизвестно защо, я привличаше. Това момиче бе абсолютно само на света, както и самата Джесика. Въпреки че нямаше властта и положението на Джесика, уважаваше себе си. Не изпитваше самосъжаление. Самият този факт караше Джесика да се умилява от това, че в момента присъствието й е нужно.
Процедурите в отделението за бърза помощ отнеха повече от час и половина, голяма част от които преминаха в чакане. Лекарят даде на момичето лекарство за болките, от което главата му се позамая.
— Има ли кой да я закара до вкъщи? Тя не може да шофира. Трябва да минат поне дванайсет часа, докато дойде на себе си.
— Аз ще я взема със себе си.
Двете със сестрата я избутаха с количката до входа, където чакаше лимузината на Джесика.
— Бантън, карай у дома! — каза тя на шофьора.
— Моля ви, наистина не правете това! — възпротиви се вяло момичето. — Ще се оправя сама. Кракът ми е само навехнат. Може да ме оставите при конюшните, където е колата ми. Или просто вкъщи.
— Глупости! — отсече властно Джесика. — Ще дойдете с мен у дома, докато ефектът от лекарството премине. Бантън ще се погрижи за колата ви. Утре ще се чувствате по-добре. Тогава можете да си вървите.
Момичето вяло се усмихна.
— Много сте мила! Та вие изобщо не ме познавате! Само си създавате грижи!
— Вие сте една от подчинените ми — усмихна се Джесика. — Значи ви познавам, не е ли така?
Момичето се усмихна. Очите му бяха полузатворени — от болки, а и от лекарството.
Вече излизаха от гората и през прозорците на колата се виждаха натоварените градски улици. В този момент Джесика се сети, че дори не я е питала за името й. Тя понечи да заговори, но видя, че момичето се унася в сън.
Тогава забеляза найлоновата болнична гривна с името на пациента, закопчана около тънката китка на спящото момиче.
Джил Флеминг.
23
Всичко протече без особени сътресения, както повечето истински важни неща в този живот.
Джордан отново оглави новосъздадения си индустриален конгломерат, който му бе върнат непокътнат след женитбата с Барбара Консидайн. Измежду многото филиали на корпорацията фигурираше скромна фирма за химикали и лекарствени средства, преименувана „Л. К. Фармасютикал Инкорпорейтед“. В тази фирма Лио Камински ентусиазирано продължаваше осемгодишния си труд по новото лекарство.
Джордан стана член на борда на „Консидайн Индъстрис“. Барбара Консидайн-Лазаръс, без да се двоуми, постави на негово разположение финансовите ресурси на огромната корпорация.
Джордан вложи в работата цялото си умение и това, което сестра му Мег обичаше да нарича „виждане“. Откри възможности за закупуване от „Консидайн Индъстрис“ на дялове в рудодобива и корабостроенето, които Виктор Консидайн постоянно пренебрегваше, понеже признаваше единствено промишлеността. Барбара Консидайн се вслуша в съвета на съпруга си и пристъпи към перспективни сделки в тази област, сдобивайки се с нови и нови предприятия.
Междувременно Джордан заработи още по-бързо и по-гъвкаво със собствената си съживена корпорация. Реализира важни придобивки в сферата на индустрията за развлечения, като инвестира в хотели и казина, телевизионни мрежи, музикални и филмови компании. Джордан разбираше младежта и виждаше огромния потенциал, разкриващ се в областта на развлеченията.
Той направи вложения и в съобщенията и закупи компании в модерната компютърна и микропроцесорна промишленост. Прозря, че е имало забавяне от повече от цяло десетилетие в прилагането на полупроводниците в компютърната технология и създаде нова компания, която извърши пионерки проучвания по този въпрос.
И така, Джордан помагаше на Барбара да доизгражда „Консидайн Индъстрис“ на базата на консервативната логика, а поемаше по-големи рискове с „Лазаръс Интърнешънъл“. Жънеше успехи и на двата фронта.
И ето че през един ветровит есенен ден Лио Камински се обади на Джордан и му съобщи дългоочакваната новина. Дългогодишните мистификации, извършвани от Лио с неговите химикали, най-после се изплащаха. Усъвършенстваното лекарство можеше да се прилага и при хора, наричаше се Х-Спан и бе одобрено от федералната лекарствена асоциация за незабавно пускане на пазара по цялата територия на САЩ.
Кардиолозите и интернистите не се нуждаеха от убеждаване от страна на фармацевтичната компания на Джордан, за да започнат да предписват лекарството на пациентите си с хронични сърдечни заболявания и неблагоприятни сърдечни прогнози. Благодарение на Х-Спан атеросклерозата като хронично заболяване ставаше много по-малко опасна за живота в сравнение с преди и дори имаше надежди един ден да бъде забравена.
Продажбите на Х-Спан през първите шест месеца след пускането му на пазара реализираха печалби от над петдесет милиона долара. После се увеличиха. Появиха се и очакваните с нетърпение нови, по-мощни формули на лекарството, които реализираха още по-големи печалби. Конкурентни фармацевтични фирми трескаво разработваха свои разновидности на лекарството и също заплащаха на Джордан за ползване на патента.
Джордан си послужи с фантастичните печалби от Х-Спан, за да развие фармацевтичната си дейност и в Европа. Разшири европейските владения на „Лазаръс Интърнешънъл“ и в сферата на финансите, строителството и транспорта. Като странична дейност закупи дялове от минната и тежката промишленост в Южна Америка и Европа.
От този момент нататък империята на Джордан започна да нараства лавинообразно. Набираше скорост без негова помощ. С всеки изминал ден докладите на финансовите му съветници ставаха все по-бляскави. Успехите просто валяха.
Джордан не можеше да си поеме дъх от нови проекти и нямаше време да седне и спокойно да огледа общия прираст на богатството си.