Незабелязано за самия себе си той се превърна в един от най-богатите мъже в Америка. Дори почти не забеляза как името му се е появило в справочника „Кой кой е“. Даваше интервюта за „Форчън“, „Таим“, „Уолстрийт Джърнъл“ и четеше статиите за себе си със снизходителна усмивка.
А когато на 15 април 1975 година на трийсет и три годишна възраст официално го провъзгласиха за най-богатия бизнесмен в Америка, новината му дойде като гръм от ясно небе. Никога не беше и сънувал, че изпълненият му с труд живот може да доведе до такива невероятни резултати.
Неочакваната новина стана повод за шеговити закачки от страна на най-приближените му сътрудници. Поднесоха му торта във формата на огромен доларов знак и всички в службата заедно я изядоха и пиха шампанско в картонени чаши, за да полеят победата.
Той отпразнува събитието и с Барбара — заведе я на вечеря в „Лютес“, а след това танцуваха в „Уолдорф“. Стояха до два сутринта, което бе необичайно късен час за него.
На следната сутрин той отново бе на бюрото си, затънал в работа, както и преди.
Дори нямаше идея, че се е превърнал в жива легенда.
Джордан бе така потънал в работа през изминалите няколко години, че на практика бе забравил всичко извън належащите си служебни задачи. Това се отразяваше идеално на преките му занимания, но го правеше някак нехаен по отношение на някои аспекти от личния му живот. Тук влизаха чувствата на жена му и на останалите жени, с които се пресичаше житейският му път.
Една от тези жени бе хубавката, но посредствена чиновничка на име Фиби Грейс. Сляпото й увлечение по Джордан и личната й съдба щяха да останат негласно вписани в необикновената история на Джордан Лазаръс.
Фиби Грейс беше секретарка в Манхатън — една от двестате служители, които се трудеха в един от отделите на огромна застрахователна компания. Прекарваше дните си в попълване на машина на все едни и същи формуляри и в писане на все едни и същи писма.
Беше двайсет и пет годишна и изглеждаше много добре. Още в училище беше ходила с доста момчета, чийто брой след постъпването й на работа се бе увеличил. Беше спала с трима от шефовете си. Единият от тях все още беше луд за нея, плащаше наема на апартамента й и й купуваше дрехи — най-вече бельо за тайните им любовни срещи.
Но Фиби не беше доволна. Макар и да не беше много умна, в нея се криеха коварство и романтични, стремежи към нещо по-добро. Образът й в огледалото по нищо не отстъпваше на ония бляскави жени от филмите и телевизионния екран. Имаше стройно тяло с развити, стегнати гърди, тънка талия и женствени бедра. Краката й бяха много дълги и изящни. А между тях се криеше едно тайно богатство, едно невероятно оръжие, с което тя можеше много добре да си служи, за да измъква от мъжете това, което иска.
Фиби осъзнаваше достатъчно добре собствената си посредственост, за да си дава ясна сметка, че характерът и способностите й няма да й донесат това, което иска от живота. Тя виждаше, че силата й е в нейното тяло, че то е единственият й реален шанс да постигне нещо. Затова въпросът за един точно определен тип мъж с определен тип власт и определен тип вкусове открай време заемаше основно място в мислите й.
Един ден този мъж се появи — или поне така си помисли Фиби.
Срещнато съвсем случайно, по-точно буквално се сблъска с него на Шесто Авеню, пред една сграда, в която, както тя по-късно научи, се помещавала собствената му корпорация. Той едва не я събори на земята, после вежливо й помогна да се изправи, без да покаже какъвто и да било интерес към нея. Беше строен и млад, и невероятно красив — като принц.
По-късно тя научи, че имал навик всяка сутрин да излиза към единайсет и половина и да върви пеша и нагласи нещата така, че да го срещне отново. Накрая започнаха да си кимат и да си разменят усмивки — като служителите, които по едно и също време излизат за работа и редовно се разминават в метрото или на улицата.
Тя упорито го следеше и разбра, че той понякога си носи обяда със себе си, за да избягва колегите си в служебната трапезария. Забеляза също, че когато времето е хубаво, той сяда на някоя пейка в Сентрал Парк и се храни като останалите хора в обедната почивка.
Един ден и тя си донесе обяда, седна до него и го заговори. Той не й каза името си.
Тя започна да го ухажва — държеше се малко глуповато, като неопитно девойче. Явно му беше интересна, но тя все пак чувстваше, че никога няма да й обърне сериозно внимание.
Срещите им зачестиха. Водеха шеговити разговори за общи неща. Тя си знаеше, че не може да го впечатли с ума си, но прибягваше към евтини трикове, държеше се мило и приятелски с него и й се струваше, че го забавлява, като нещо по-свежо и различно от сериозните жени, с които той обикновено контактуваше.
Веднъж, когато той каза нещо особено смешно, тя закачливо го целуна.
— Я го виж ти! Подиграва се на едно бедно, беззащитно момиче, което с мъка си изкарва хляба!
Намекът й беше повече от явен, но той не клъвна. Дори сякаш се отдръпна от нея. Когато се сбогуваха, очите му бяха някак студени.
Чак тогава тя научи с кого си има работа.
Най-неочаквано видя снимката му в едно бизнес списание в службата. Името му, разбира се, й беше познато. Всички бяха чували за Джордан Лазаръс. Но й се струваше направо невероятно, че тя, Фиби Грейс, се среща и говори с такъв прочут човек. Чувстваше се като Пепеляшка.
Това я накара да се замисли по-сериозно за него.
Тя зачака благоприятния случай, посвещавайки, както и преди, три нощи седмично на влюбения в нея шеф. Ала мислите й все повече и повече бягаха към Джордан Лазаръс. Казваше си, че ако правилно си изиграе картите, има големи шансове да го вкара в леглото си. А ако пък той наистина я харесаше, пред нея се разкриваха неограничени възможности. В края на краищата толкова момичета, които стояха много по-долу от нея, ставаха любовници на прочути мъже!
Един ден тя реши да заложи всичко и да рискува. Облече си най-хубавите дрехи — къса пола и блузка с набори, които подчертаваха прелестите й — дотолкова, доколкото това бе допустимо в делничен ден. Успя да се срещне с Лазаръс на пейката в парка. Приближи се и застана до него с необичайно сериозно изражение.
— Да не се е случило нещо? — попита я той. — Изглеждаш ужасно.
Тя избухна в сълзи, зарови лице на гърдите му и захлипа.
— Приятелят ми… Заряза ме най-неочаквано, просто така! А щяхме да се женим… Още не мога да го осъзная!
Джордан Лазаръс я погали утешително по рамото и тихо заговори:
— Това ли било! Колко още приятели ще си намериш! Та ти си толкова хубава! Ще се надпреварват кой да те спечели!
— Не, край на всичко… на всичко! — изплака тя. — Не искам повече да съм сама! Мразя работата си, мразя хората, с които работя! Той щеше да ме измъкне от всичко това. Не мога да повярвам! В какво съм сбъркала?
Лазаръс я гледаше със съчувствие.
— Хайде довечера да вечеряме заедно. Тогава ще ми разкажеш всичко.
Тя светна.
— Наистина ли?
— Разбира се. Ще се срещнем тук, след работа. В пет и половина. Ще вечеряме рано.
Тя избърса сълзите си.
— Толкова си мил!
— Нали сме приятели? — отвърна той с усмивка.
Тя помоли да я освободят от работа и прекара следобеда в приготовления. Гримира се и се среса с извънредно внимание. Облече си най-сексапилните дрехи, които имаше — къса, дълбоко изрязана рокля от бледосин сатен с тънки презрамки, които откриваха целите й рамене. Огледа се внимателно в огледалото — беше направо пленителна.
Облече шлифера си, за да скрие официалното облекло и зачака на обичайното място. Точно в пет и половина Джордан Лазаръс се зададе по тротоара срещу нея.
— О, виждам, че си преживяла следобеда. Това може би означава, че нещата се оправят.
— Постарах се заради теб — усмихна се тя.
Той й подаде букетче в малка бяла кутийка.
— Желая ти щастливо бъдеще.
— О, благодаря ти! — възкликна тя и го хвана под ръка.
Той повика такси и поръча на шофьора да кара към малък, много скъп ресторант в Гринич Вилидж. Фиби стискаше палци. Беше сигурна, че още същата вечер ще заплени Джордан Лазаръс. А дори и от всичко това да не излезеше нищо, поне до края на живота си щеше да има какво да разказва на приятелките си.
Докато Джордан вечеряше насаме с Фиби Грейс, жена му Барбара се разхождаше из двуетажния им апартамент на Сътън Плейс и го чакаше.
Беше й се обадил от службата, за да й каже, че ще закъснее с около час. Имал събрание, но бил сигурен, че ще мине бързо. Щял да се върне преди седем и половина, навреме за вечеря.
Барбара взе топла вана и дълго остана в нея — цял ден бе работила здравата в „Консидайн“ и имаше нужда да се поосвежи. Лежеше в топлата вода, заслушана в нервното, тихо пукане на сапунените мехури и мислеше за Джордан.
Откакто се бяха оженили, Джордан спазваше условията на сделката. Беше я направил щастлива по нов за нея начин. Беше го направил, без да я обича, но фактът си беше факт.
Сега тя се чувстваше променена. Съвсем не бе същата както след смъртта на баща си. Не само че беше по-самоуверена, но и по-спокойна, по-щастлива. Животът вече не й се струваше като мъчително изтезание, а й беше приятен с многообразните възможности, които й предлагаше. И всичко това благодарение на Джордан. В края на краищата, когато една жена знае, че Джордан Лазаръс ще се върне от работа и ще я целуне по устата, обикновеният ден приема далеч по-приятна окраска.
Преди да влезе във ваната, тя погледна тялото си в огледалото и отсъди, че изглежда по-добре — по-слаба и по-женствена отпреди. Озаряваше я някакъв вътрешен блясък, който се раждаше в тъмните й очи и обливаше голата й плът, гърдите и корема й — все още плосък, като на нераждала жена, но и благодарение на упражненията — после дългите й крака. Не беше красавица, това бе ясно. Но щастието я правеше по-женствена, по-привлекателна.
А на Джордан сякаш наистина му беше приятно да живее с нея. Щом се върнеше от работа, я целуваше. Понякога, когато седяха един