до друг, нежно я милваше, а вечер я взимаше в обятията си и тя чувстваше как топлината му се разстила по цялото й тяло.
Често пъти той като дете облягаше глава на гърдите й, а тя го прегръщаше с майчинска нежност и го притегляше до сърцето си, въпреки че знаеше, че двамата никога няма да бъдат едно цяло.
Той не я обичаше. Бе й го казал открито. Но ако в сърцето му нямаше истинска любов, то имаше нещо друго, не по-малко красиво. Може би някаква форма на съпричастие. Сякаш в Барбара той виждаше огледалния образ на собствената си борба, на собствената си самота.
Тъкмо в тези нощни моменти на безмълвно общуване тя се чувстваше най-близка до него. И го притискаше до гърдите си, сякаш наистина взаимно си принадлежаха.
Не искаше повече. Страхуваше се да иска повече. Трябваше да го остави да се чувства свободен, да живее като мъж, комуто е приятно да бъде с нея, чието решение е продиктувано единствено от свободния му избор.
Бяха сключили сделка и тя също спазваше условията й. Предоставяше на Джордан пълен финансов контрол над собствената му империя и му помагаше да я развива с всички нейни ресурси. Тя му беше и помощник, и твърд поддръжник, и — чувстваше го добре — най-близък довереник.
Двамата говореха много. Обсъждаха работата си, общите си познати, семействата си — Барбара беше голяма приятелка с Мег и Луиз и им се обаждаше веднъж седмично. Говореха и за новините, клюките и политиката, които бяха част от живота в Манхатън. Всъщност говореха за всичко, освен за собствените си отношения. Това беше забранена тема.
На Джордан явно това му се нравеше. Получаваше каквото му трябва от Барбара, а й даваше в замяна това, което сметне за добре. Съвсем не си даваше сметка, че за Барбара този брак е смисълът на живота й, единственото нещо, което тя цени, нещо, за което би дала и живота си.
Барбара обаче знаеше, че цялото това щастие се крепи на едно условие: никога да не споделя с него тайната си — фактът, че го обича.
Навремето, когато му предлагаше да се оженят, му каза, че не го обича, че любовта е непознато чувство за нея, че като млада била нещастна и че любовта и сексът били изпепелени в нея. Тогава Джордан й бе повярвал.
И точно понеже й бе повярвал, тя се криеше от него. Искаше да поддържа интереса му към нея.
В този брак с топлота, но без любов имаше нещо странно. Бяха като двама непознати, които се съзерцават взаимно с помощта на огледало. Всеки един от тях поглеждаше в огледалото и виждаше и себе си и другия, а отношенията им се основаваха на някакво изкривяване, което и двамата не можеха много добре да разберат — изкривяване, което служеше на всеки един за собствените му цели. Странно наистина, но връзката им бе станала по-интересна именно поради факта, че е изкривена.
Барбара често се чудеше колко ще продължи всичко това. После си казваше, че докато той не знае за нейните чувства, може да продължи и цял живот. „В момента, когато узнае, ще избяга от мен, за да си върне свободата. Тогава съм изгубена“ — мислеше си тя.
Тя имаше и друга тайна от него — надяваше се, че един ден близостта им ще прерасне в сексуална. А след това, че ще има дете от него.
Струваше й се, че когато моментът настъпи, той ще се съгласи да се любят. Че ще го направи от обич и от съжаление. Колкото до децата, въпросът й се виждаше по-труден. Можеше дори да го излъже, да не вземе предпазни мерки, да го накара да повярва, че е безопасно. Можеше да му каже, че е станала грешка. Щеше го убеди, че детето не го обвързва към нея, че условията на сделката остават същите.
Но същевременно тя смееше да се надява, че когато дойде детето, то ще промени чувствата му към нея. Джордан бе самотен посвоему и вярваше в малко неща на този свят. Едно дете можеше и да го преобрази, да го накара да превъзмогне приятелското си съчувствие и да остане завинаги с нея.
Това бяха двете тайни ни Барбара — мислите й за миналото и мечтите й за бъдещето. Тя живееше между тях като въжеиграч. В реалния живот се опираше на Джордан, но не му откриваше нищо от душата си. Живееше с него, сякаш я очакваше сигурно щастливо бъдеще, което няма никога да се промени. Ала дълбоко в себе си лелееше надежди за по-друг живот до него. И никога не му го показваше.
Барбара живееше в лъжа, но не се срамуваше от това. Първите двайсет и осем години от живота й бяха минали в някакъв ад. После съдбата бе решила да й изпрати Джордан и да я дари с оръжие, с което да го задържи. Тя бе благодарна за това и бе готова да го приеме като обезщетение за погубената си младост. Това може би бе сделка с дявола, но тя бе в състояние да го понесе.
Единственото, което я плашеше, бе, че той може да я остави, преди да е осъществила плановете си. Че изпълненият с фалш договор може да му омръзне, че няма да издържи и ще си намери друга…
И така Барбара чакаше, обичаше и се страхуваше.
И по нейно нареждане всяка стъпка на Джордан се следеше.
След вечерята Джордан отведе Фиби вкъщи с такси. Отначало наистина изглеждаше трогнат от мъката й, но когато поръчаното вино бързо й подейства, започна да я гледа някак подозрително и като че почувства истината, която се криеше зад сълзите и предизвикателното й облекло.
Отведе я до входната врата на блока й. Тя се обърна и го погледна.
— Няма ли да се качиш да пийнем по нещо? Няма да те задържам много.
— Съжалявам, но наистина ме чакат. Вече съм закъснял.
— Просто не искам да бъда сама — настояваше тя. — Наистина не мога!
— Ще те придружа до вратата.
Той се качи с нея до горе и изчака, докато тя си отключи. Вратата се отвори. Апартаментът беше безвкусно мебелиран, със съскащи радиатори, десетина пласта мазилка по стените и тук-таме следи от плахи опити за създаване на женски уют. На ниската масичка бяха пръснати женски списания. Рафтовете на библиотеката бяха празни.
— Влез поне за минутка — примоли се тя.
Той влезе. Веднага щом затвори вратата, тя се озова в обятията му и го зацелува, а пищното й младо тяло започна да се кърши около неговото със сръчност, която далеч надминаваше и най-върховите й постижения в разговора. „Целият й ум е събран в това тяло!“ — каза си той със смесено чувство на симпатия и презрение.
— Извинявай! — проговори изведнъж тя неубедително. — Не знам какво ми стана.
Но въпреки това го зацелува с удвоена страст и още по-пламенно се запритиска в него. Той неволно изпита възбуда и тя го почувства. Тогава тялото й се заизвива сладострастно и тя започна да издава гърлени звуци.
— Хайде, защо се противиш? Знам, че ме харесваш…
Тя зарови пръсти в косата му и отчаяно прилепи гърди в него. Езикът й умело се движеше в устата му. Ръцете й започнаха да слизат надолу по гърба му. Гърлените звуци победоносно се засилваха.
Джордан невъзмутимо я отблъсна. Гледаше я с отвращение.
— Не ти ли е малко рано да разтваряш сергията? Преди половин час още плачеше за любовника си.
Тя срещна погледа му и се опита да влезе в старата си роля.
— Аз просто… просто не знам какво да правя… Извинявай.
— Не се извинявай. Ти си хубаво момиче. Когато утре се събудиш, ще започнеш нов живот. Скоро ще имаш и нов приятел. Просто съм сигурен в това.
Той се обърна и тръгна към вратата.
— Не ме оставяй! — извика тя. — Моля те! Нямам друг, освен теб!
Той поклати състрадателно глава.
— Не си репетирала достатъчно, Фиби. Тази реплика изисква специално внимание!
И излезе, без да каже повече дума.
Фиби се хвърли на дивана и дълго плака. Да държи в ръцете си прочутия Джордан Лазаръс, ей тук в апартамента си, и да го изпусне!
Тя си даваше сметка, че не й е достигнало умение, за да го задържи. Бе направила всичко, което бе по силите й. Той просто беше от друга класа.
— Ах, дявол да го вземе! — проклинаше се тя, докато пламъкът на желанието й постепенно изтляваше и се заместваше с чувство на безсилие. — Ах, дявол да го вземе!
Два часа по-късно Джордан се намираше в обятията на Барбара.
Върна се вкъщи малко по-късно от уговореното време и почти не докосна вечерята си. Но си поговориха приятно с Барбара. А когато минаха във всекидневната, той застана зад нея, прегърна я през раменете и опря лице в нейното.
— Чувствам се много самотен. Този ден излезе по-дълъг, отколкото очаквах. Ти ми липсваше.
Седнаха един до друг на дивана. Той прокарваше бавно ръце по гърба й, разтриваше я и напрежението от деня постепенно отминаваше в нея. Тя замърка от задоволство. В пръстите му сякаш се породи някакъв интерес към тялото й, после внезапно изчезна, пропъден от волята му и от нейното явно неудобство. Ала нещата вече не бяха толкова ясни, както преди. И Джордан, и Барбара го чувстваха, но не го споделяха открито.
Джордан прегръщаше жена си по-здраво и се питаше защо му беше толкова лесно да отблъсне Фиби Грейс. В крайна сметка тя изглеждаше много по-добре от Барбара. Определено бе и по-сексапилна.
А наистина ли беше така? Дълбочината на Барбара, умът й, дори нещастието й я правеха много по-интересна от Фиби.
Джордан бе узрял и знаеше повече за жените, Фиби беше проста като фасул. Барбара беше фина, сложна жена.
Тъкмо затова Джордан бе останал верен на Барбара през всичкото това време. Не я обичаше. Но не можеше и да й изневери с жена, която не обича. По някакъв неясен за него начин част от него принадлежете на Барбара. И той чувстваше, че точно понеже не може да си го обясни, тази част й принадлежи много здраво.
Барбара притегли лицето му към гърдите си.
— Ти си доброто ми момче.
Той с благодарност отпусна глава. Обхващаше го сладостна премала. Към устните му сякаш напираха думи. Но той не вярваше, че това са думите, които иска да й каже, затова ги потисна и те останаха неизказани. Затвори очи и почувства как бие сърцето му. Като хвалебствена песен, която му носеше почивка след тежкия ден.
Беше щастлив.
По-късно, когато вече бяха в спалнята и тя лежеше в обятията му, иззвъня телефонът. Беше личната й линия, от нейната страна на леглото.