— Ало?
Известно време тя слуша мълчаливо. Ръката й остана в ръката на Джордан. Накрая каза:
— Добре. Действайте. И благодаря.
Джордан гледаше към нея.
— Нещо важно ли беше?
— Нищо важно — отвърна Барбара и го прегърна. — Абсолютно нищо важно.
На другия край на линията един мъж в тъмен костюм със сурово лице остави слушалката. Намираше се в спалнята на Фиби Грейс. Двама други мъже притискаха към леглото съпротивляващата се Фиби. Носът й беше счупен. Челюстта също.
Мъжът бръкна в джоба си и извади малка стъклена бутилка. Покри предпазливо ръката си с носната си кърпичка и внимателно я отвори.
— Окей, пазете се! — обърна се той към съучастниците си.
— Сигурен ли си, че трябва да правим това? — обади се единият от мъжете. — Та носът й вече е счупен, за бога! Обезобразена е за цял живот. Защо не я оставиш?
— Заповедта си е заповед — отвърна мъжът в черно, припомняйки си инструкциите на Барбара. — Ако ти е мил животът, затваряй си устата!
Очите на Фиби Грейс бяха пълни с ужас.
Той наклони бутилката към окървавеното й лице и се усмихна жестоко.
— Не се плаши, гълъбче! Изобщо няма да боли!
После с бързо движение изсипа киселината.
Писъците й разцепиха тишината като пожарна сирена.
Наложи се да затискат лицето й с възглавница, докато издъхне, за да я накарат да мълчи.
24
От есента Джесика Хайтауър си имаше нова приятелка.
Джил Флеминг излекува навехнатия си крак в къщата на Джесика Хайтауър, на Парк Авеню. Донесоха всичките й лични вещи от малкия апартамент в града. Приготвиха й стая в имението — на втория етаж, до спалнята на самата Джесика.
Преместиха я от отдел Развой на продуктите на нова длъжност: изпълнителен помощник на президента на корпорацията. Тя стана очи и уши на Джесика — най-довереният й съветник.
Когато настъпи зимата, отговорните служители в „Хайтауър Индъстрис“ вече бяха свикнали да изпитват страхопочитание към Джил и да я уважават. Джил проявяваше изключителна проницателност и находчивост в подхода си към най-наболелите въпроси на всяка дирекция. Където и да се намираше, сякаш умът и безскрупулната амбиция на Джесика Хайтауър неизменно бяха с нея. Началник-отделите се чувстваха безпомощни пред Джил. Никой от тях не бе в състояние да скрие от острия й поглед загуби, нехайство или ниска производителност. Тя тихо докладваше на Джесика и там, където бе необходимо, незабавно се взимаха бързи и жестоки мерки. Въз основа на докладите на Джил до Джесика и на разговорите между двете жени висши служители по всички нива се подлагаха на дисциплинарни мероприятия, прехвърляха се на друго място или просто се уволняваха.
Всички в „Хайтауър“ вече познаваха Джил. Обграждаше я ореолът на властта. В това имаше някаква ирония, понеже тя се движеше из коридорите на централната сграда на огромната корпорация някак неуверено и свенливо, облечена в скромни, с нищо не издаващи силата й дрехи. Беше странна личност — нежна и женствена, със спокойно поведение и приятелски настроена към всички. Но колкото по-непосредствено и естествено се държеше, толкова повече хората се страхуваха от нея, понеже знаеха, че Джесика Хайтауър я слуша и й вярва — винаги и по всички въпроси — дори най-деликатните.
Такива бяха професионалните отношения между Джил Флеминг и новата й работодателка. Частните им отношения бяха много по-сложни.
Бяха много близки. Закусваха заедно вкъщи, понякога още по нощници или по пижами. Когато бяха на работа, при първа възможност се срещаха, за да обядват набързо. Непременно вечеряха заедно, като често предпочитаха да си готвят сами и освобождаваха готвача на Джесика.
Понякога късно следобед ходеха заедно да плуват в басейна в приземието на „Хайтауър“. Всяка събота и неделя яздеха — пак заедно.
След вечеря Джесика говореше по телефона и четеше. От известно време вече поверяваше част от работата си на Джил, чийто ум и изпълнителност, съчетани с надеждния й характер, я правеха незаменим заместник. Джесика бе разбрала, че може да действа на базата на препоръките на Джил, понеже Джил никога не бъркаше. С течение на времето Джил дори започна да копира някои от умствените качества на Джесика — например инстинктивното й недоверие към по-нискостоящите и острото й око за развитието на определени пазари. Сякаш част от същността на Джесика се пропиваше в Джил и тя се превръщаше в нещо като нейно второ интелектуално „аз“.
Около десет часа вечерта двете излизаха от стаите си, сравняваха някои бележки по това, което бяха свършили, после сядаха заедно в кабинета на Джесика. Джил пускаше тихо музика или телевизора с намален звук и разтриваше гърба на Джесика. Нежните ръце по гърба и раменете й даряваха на Джесика прелестно физическо разтоварване и тя се чувстваше така, както не се бе чувствала от години.
Коляното на Джил се бе оправило напълно, но когато Джесика я опозна по-добре, се разбра, че Джил страда от хронична анемия, че понякога се чувства много слаба и има нужда от лечение, а дори, при редки случаи, и от преливане на кръв.
Въпреки всичко обаче Джил беше много енергична винаги когато се налагаше и не беше симулантка. Просто беше много нежна, много крехка и Джесика никога не забравяше за това.
Понякога Джил страдаше от ужасно, парализиращо главоболие. Не помагаха никакви лекарства. Джил много храбро понасяше болките и понякога, когато следобед или вечер й се налагаше да легне, се шегуваше, че отивала „да ги приспи“. Тогава Джесика разтриваше слепоочията й — по три четвърти час, дори понякога по цял час. Много добре виждаше, че Джил страда повече, отколкото показва. Това я караше да изпитва прекрасното чувство, че е нужна и че помага на приятелката си.
В Джил се криеше някаква тиха гордост, която не й позволяваше да говори за сиротното си детство, за емоционалните си страдания и за физическите си болки. Джесика много добре разбираше самотата на Джил, понеже самата тя бе живяла самотно в прочутото си семейство. Майка й бе затворена, а по-големите й братя никога не й обръщаха много внимание. Дори баща й, който толкова й се възхищаваше, не я обичаше истински. По-скоро му бяха скъпи способностите й, отколкото самата Джесика.
Джесика изпитваше огромна нужда да се грижи за Джил, да й бъде като майка и да я възпитава. Всичко бе започнало, когато й оказа помощ на ездачната пътека в „Харкнес Клъб“. Сега, когато Джил се намираше под нейно покровителство, продължаваше.
С течение на времето Джил, която иначе бе искрена и открита с Джесика, започна да говори все по-малко за себе си и основната част от разговорите се водеше от Джесика. В тези разговори Джесика разкриваше все повече и повече мислите и чувствата си. Някакво ново, по-дълбоко измерение от същността й търсеше съпричастие в Джил. А Джил умееше прекрасно да изслушва, бе тактична и изпълнена с разбиране.
Скоро ролите им се размениха. Джесика от майка-пазителка се превърна в благодарствен приемник на съчувствието на Джил. А Джил, по-слабата, стана довереница на Джесика и неин основен крепител — физическата близост на двете жени прие почти духовни измерения. Интимността им ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Те сякаш взаимно се разбираха й идеално си допадаха като приятелки и другарки. Във всяко едно отношение мекотата на Джил, отстъпчивата й, податлива същност се допълваха от практичния и независим характер на Джесика. И постепенно под влиянието на Джил самата Джесика започна да омеква и се научи как да бъде по-женствена и по-уязвима. Джесика започна да пуска косата си. За първи път в самотния си живот се чувстваше като жена.
Близостта им бе толкова голяма, че когато вечер настъпваше време за лягане и за укрепителен сън пред тежкия работен ден, Джесика се чувстваше изпълнена с копнеж и блаженство, каквито никога преди не бе изпитвала. Целият й предишен живот, изминал в постигането на безлични цели, й се струваше несъстоятелен в сравнение с прелестната близост на тази сродна душа, на това сърце, с което я свързваха невидими нишки.
Тя съзерцаваше Джил във вечерния мрак и цяла преливаше от смесени чувства на самота и облекчение. Някъде долу пулсираше далечният шум на града. Тогава Джил се приближаваше към нея, хващаха се за ръце, лампите угасваха и те се разотиваха по стаите си.
В една от тези тихи вечери Джил разказа на Джесика един тъжен епизод от живота си.
Работела в една корпорация в Детройт, на име „Континентал Продъктс“.
Джесика вече знаеше затова.
— Как реши да напуснеш? — попита тя небрежно.
Джил сякаш се смути.
— Сигурна ли си, че искаш да знаеш? Темата не е много приятна.
— Разбира се, че искам да знам — усмихна се Джесика. — Ние с теб нямаме тайни една от друга, не е ли така?
Джил с неудоволствие й разказа историята си.
Един от началниците в „Континентал Продъктс“, Харли Шрейдър, я поканил да излязат. Казал й, че щели да говорят нещо важно във връзка с работата. Тя излязла с него, въпреки че имала едно наум, понеже той й обещавал повишение, ако се съгласяла да се запознае с някои важни служебни въпроси. Понеже била амбициозна и текущата работа й била омръзнала, Джил решила да се възползва.
Шрейдър я налял с алкохол и най-грубо и недодялано започнал да я сваля. За свое нещастие поради крехката си физика Джил припаднала на дивана в гостната му.
На следната сутрин се събудила с ужасното чувство, че са я изнасилили. Напуснала апартамента на Шрейдър, без да се сбогува, и бързо се прибрала. Направо не била на себе си. Веднага взела горещ душ и започнала усърдно да се мие. Опитала се да забрави всичко. Шрейдър отново я канил с похотливи намерения, но тя му отказвала.
В продължение на една седмица се занимавала с работата си в компанията, сякаш нищо не се било случвало. Тогава за най-голям свой ужас установила, че Шрейдър се е хвалил с победата си пред други в компанията и твърдял, че всичко било станало със съгласието на Джил. По това време тя вече излизала с един друг симпатичен младеж от същата компания, който я оставил, когато чул за хвалбите на Шрейдър.