Джил веднага напуснала работа — била неспособна да понесе това унижение. Но преди да напусне, направила оплакване за случилото се пред началника на Личен състав. Той бил приятел на Шрейдър и презрително й заявил, че ако не можела да се справя с личния си живот, това си било неин проблем. Направо се подиграл с чувствата й.
Унила и обезверена, Джил почти цяла година се движила без посока, работила като секретарка, като детегледачка, като наставничка в детски лагер. Правела всичко възможно, за да забрави за случилото се.
— Тогава реших да се взема в ръце, да не допускам всичко това да провали живота ми. Върнах се към учението, получих магистърска степен по Бизнес и администрация и подадох молба за мястото в „Хайтауър“. Знаеш останалото — заключи тя и се усмихна на приятелката си.
Джесика я гледаше със смесица от съжаление и справедлив гняв.
— Как каза, че е името на този тип?
— Шрейдър — отвърна Джил разсеяно. — Харли Шрейдър. Докато съм жива, няма да забравя това име.
„Нито пък аз — каза си Джесика. — Нито пък аз, Джил.“
Една седмица след нощния разговор на Джесика Хайтауър с Джил Флеминг Харли Шрейдър бе внезапно уволнен от отговорната длъжност, която заемаше в „Континенти Продъктс“.
Приятелите му недоумяваха каква е причината за уволнението. Единствено председателят на борда и изпълнителният секретар знаеха, но никому не казваха.
Отсъствието на Харли не се почувства особено, понеже той така и така никога не бе играл голяма роля в компанията. През първите две седмици задълженията му се поделяха между няколко други началници, а след това един от по-младшите началник-отдели бе повишен в длъжност и зае поста му.
На петдесет и три годишна възраст на Харли никак не му беше лесно. И без това беше трудно за прехвърлил четирийсет и петте висш чиновник да си намери нова работа. Както всеки останал в неговото положение, Харли изписа стотици молби за назначение. Обади се на всички възможни познати, с каквито разполагаше в света на бизнеса, и зачака.
Когато всичко се оказа безрезултатно, той помоли адвоката си да поиска копие от характеристиката, написана от шефовете му при уволнението. За негово най-голямо изумление, характеристиката бе напълно положителна и определяше работата му в корпорацията като безупречна. Бил освободен единствено поради организационни проблеми и съкращения на разходите в компанията.
Харли продължи да подава молби за работа. Никой не му отговаряше. Борбата продължи две дълги години. През този период той увеличи пиенето. Започна да изневерява на жена си с най-различни евтини момичета — открай време си падаше по тънката част. Започна да залага каквото бе останало от спестяванията му. Жена му поиска развод и се ожени за някакъв финансов съветник от съседен град.
В края на втората година Харли си намери работа като продавач в мебелен магазин. Износваше протърканите си стари костюми, ходеше с продупчени обувки и се разливаше от учтивост пред клиентите си — прости работници, след които се влачеха бременните им жени и хленчещите им дечурлига. Не можеше да разбере какво е станало с живота му и къде е сбъркал.
Харли така и не разбра, че цялото му бъдеще е било предрешено още в деня, когато подцени младата Джил Флеминг с хубавото тяло, предизвикателния белег и изтънчените креватни маниери. Отделяйки я завинаги от Рой Инглиш, той си мислеше, че с един удар убива два заека — прави услуга на Рой и съсипва Джил. Вместо това той бе подписал собствената си присъда, влязла в сила при запознанството на Джил с Джесика Хайтауър.
Така необозримото бъдеще по неписани закони се свързва с отдавна забравеното минало и разваля дори най-сигурните планове на хората.
25
Джонсънвил, щата Лонг Айлънд
Месеците неумолимо следваха естествения си ход. Лонг Айлънд бе скован в необичайно снежна и дълбока зима, но служителите в „Уилър Адвъртайзинг“, чието работно ежедневие протичаше бодро и щастливо, почти не забелязваха това.
Благодарение на Лесли агенцията жънеше все нови и нови успехи и се открояваше сред съперниците си на пазара на Лонг Айлънд, както и сред другите подобни агенции в рамките на голямото семейство на „Модърн Имиджис“. Блестящите идеи, революционизирали старите поръчки на „Уилър Адвъртайзинг“, се дължаха на Лесли. Чарът и интелектът й пък привличаха нови клиенти. Но темпото се поддържаше най-вече от младежката й енергия и явно безграничните й способности да работи неуморно.
Нещата в „Уилър Адвъртайзинг“ вървяха все по-добре и по-добре, както никога досега. Не бяха необходими никакви особени усилия — всичко вече се движеше от само себе си. Успехите просто валяха.
И все пак Рос Уилър не беше напълно щастлив. Понеже на фона на общото развитие на „Уилър Адвъртайзинг“ душевното му състояние търпеше дълбоки и тревожни промени.
Рос боготвореше Лесли както никоя жена до този момент. И се гордееше с това, което бе направил за нея. Видът й вече нямаше нищо общо със слабичката, отрудена библиотекарка, която бе срещнал преди осем месеца. Тя бе разцъфтяла в самоуверена и щастлива млада жена.
Рос знаеше, че това превъплъщение до голяма степен се дължеше на безграничното му доверие към Лесли. Той се бе отнесъл към нея с бащинско търпение, бе й помогнал да излезе от черупката си и да възвърне равновесието си. Каквато и да бе мъката, причинила тригодишното й бягство от живота, Рос, приятелското му отношение и малката му агенция я бяха спасили.
Рос от месеци живееше така, изпълнен с бащинска загриженост. Откакто дъщерите му го бяха напуснали, той се чувстваше самотен и бе доволен, че е поне донякъде необходим на това мило момиче, което изглеждаше така объркано при първата им среща.
Но за него Лесли бе повече от дъщеря. Споменът за мъката в очите й при първата им среща не оставаше никакво съмнение, че е преживяла много — не само професионално, но и в личния си живот. Въпреки че бе само няколко години по-голяма от дъщерите му, тя не бе дете, а истинска жена.
Тази зряла женственост, примесена с младежки чар, я правеше още по-привлекателна за Рос. Не само че го караше да я уважава, но и го изпълваше със странен копнеж и объркващи мисли.
Рос с всички сили се бореше с тези чувства. По възраст Лесли спокойно можеше да му бъде дъщеря. Нямаше да мине много и тя щеше да започне да се среща с млади мъже, може би дори щеше да се сгоди. Животът й беше пред нея.
И все пак Рос не можеше да скрие от себе си чувствата си. Колкото повече си казваше, че Лесли не е за него, че това, което изпитва към нея, е греховно и невъзможно, толкова по-неудържими ставаха те. Сякаш, навлизайки в живота му, Лесли бе спряла времето за него и му даваше нова възможност да срещне жената на мечтите си и да бъде щастлив в любовта.
След дългите работни дни той лежеше нощем в леглото и се опитваше да я забрави. Ала спасителният сън, неизбежният другар, който го спохождаше всяка вечер в единайсет часа, не идваше.
Не беше в състояние да пропъди образа й от съзнанието си. Представяше си я, спретнато облечена с рокля или костюмче, натоварена с чертежи или фактури. Спомняше си я как съсредоточено поправя разваления сифон за вода, стиснала кламерче в устните си, как настоява да прегледа делкото на колата му и не му дава да я закара на монтьора, как сутрин пристига забързано на работа, поруменяла от снежната утрин, и сипе шеги по адрес на лошото време.
Цялата тази смесица от младост, красота и съзидателност, съставляваща Лесли — момичето, навлязло в живота му случайно и донесло такова объркване в него, му се струваше непоносима. Рос бе изгубен и много добре го разбираше.
„О, Боже, та аз я обичам“ — мислеше той. Бе сам в леглото. Бе сам в цялата къща.
Оставаше да реши какво ще прави.
Той реши да не предприема нищо. Макар и да не можеше да контролира чувствата си, прекрасно си даваше сметка, че не трябва да допуска Лесли да разбере.
Когато я виждаше на работа, забелязваше колко е весела и си казваше, че всичко това се дължи на доверието й към него, на нежното му, бащинско отношение, измъкнало я от състоянието й на потиснатост — нищо повече.
Самото й доверие, безгрижният й хумор и покровителственото й отношение към него — всичко това сочеше, че тя се чувства в безопасност като негова приятелка, но съвсем не гледа на него като на мъж и не изпитва нищо към него. Това бе естествено. Така и трябваше да бъде.
Но имаше някои дребни неща, които разклащаха сигурността на Рос в отношението му към Лесли и намаляваха твърдото му решение да следва предишното си поведение.
Веднъж бяха заедно в обедна почивка и ядяха сандвичите си в задната стая. За момент настъпи мълчание. И двамата бяха потънали в мисли. Тогава изведнъж очите им се срещнаха и тя му се усмихна, някак неловко, като момиченце. Тази усмивка направо го извади от релси.
Друг път се готвеха да затварят и той й държеше палтото. Мигът, в който ръцете му докоснаха раменете й, внезапно го изпълни с напрежение. Тя не гледаше към него, но той зърна общото им отражение в голямото огледало отсреща. Така, сложил ръце на раменете й, приличаше по-скоро на любовник, отколкото на баща. А в нейната поза му са стори, че съзира нещо, което не можеше да назове, нещо, което му даваше надежда.
Трети път й помагаше да излезе от колата и тя пое ръката му и го погледна някак особено. Очите й блестяха. Той се помъчи да си каже, че това не означава нищо, но споменът за този поглед го държа буден през по-голямата част от нощта.
Накрая вълната, с която Рос се бореше, неудържимо го повлече.
Беше петък по обед. Тя седеше на бюрото си. Той тръгна за нещо при нея. Тя му се усмихна. Той тъкмо щеше да я заговори, когато телефонът иззвъня. Беше един от важните й клиенти и тя трябваше да отговори. Рос й направи знак, че ще дойде отново, и се върна в стаята си. Седна зад бюрото, загледан безпомощно в обрамчените снимки на Нанси и Дина и се заслуша в приятния, мелодичен глас, който долиташе от съседната стая. Разговорът сякаш нямаше край. Когато Лесли най-сетне затвори, той бързо отиде при нея.