— Пак се обадиха от „Дънлоп“ — каза тя. — Много са доволни и искат ние да… Както и да е. Какво искаше да ми кажеш?
— Искаш ли да вечеряме заедно довечера? — попита той.
Тя го погледна учудено — не толкова затова, че я кани, но поради нервния му вид. Често вечеряха заедно.
После лицето й се озари от безгрижна усмивка.
— Не мога да откажа на такъв красавец като теб.
— В седем и половина?
— Добре. Между другото има ли някакъв повод? — попита тя с любопитство.
Той се усмихна.
— Обяснение в любов. Предложение за женитба.
— Щом е така, ще се облека подобаващо — пошегува се тя.
Рос излезе. Не можеше да си прости, че изтърси такава глупост. Сега тя никога нямаше да го вземе на сериозно. Дори и да й предложи наистина.
Вечеряха в най-добрия ресторант в града. Без да го прави нарочно, Рос насочи разговора към сериозни, лични теми. Заговори за смъртта на жена си, за дъщерите си, за самотата си. Опита се да накара Лесли да му разкаже за живота си. Тя му каза за починалата си майка, за привързаността си към баща си. Но както винаги признанията й едва-едва разбулваха тайната на личния й живот.
— Ти си цяла загадка за мен — каза Рос, въртейки нервно чашата с вино в ръка. — Толкова си фина, Лесли! Толкова си женствена и същевременно тъй млада! Възхищавам ти се, но не мога да кажа, че те разбирам.
— А защо трябва да ме разбираш, след като и аз самата не се разбирам? — усмихна се тя. — Може би още не съм пораснала достатъчно, за да знам коя съм. Понякога ми се струва, че е безсмислено да се опитвам да разбера каквото и да било. Когато му дойде времето, всичко ще си дойде на мястото.
Рос не искаше да чуе точно това, но все пак се усмихна.
Пиха кафе, после коняк и все не ставаха. На Рос му се струваше, че и на нея не й се тръгва. Но разговорът им премина към незначителни теми, което още повече го извади от релси.
Най-после той се принуди да плати и си тръгнаха.
В колата неловко мълча. Някакъв вътрешен глас му говореше, че между тях има нещо неизречено, че тя отгатва мислите му и очаква той да започне. Ала същият този глас жестоко му нашепваше, че за нея това е само една приятна вечер и нищо повече, че ако сподели чувствата си, ще предизвика у нея гняв и недоумение.
Бяха на половината път, когато той най-после изрече:
— Искаш ли да пийнем по нещо у нас?
— А съседите? — усмихна се тя.
Той отново изпита ужасното чувство, че тя разбира чувствата му, примесено с увереността, че жестоко се лъже.
Но все пак се възползва от съгласието й и я поведе към къщи. Беше тъмно. Той отвори вратата и я пусна пред себе си. Тя бе идвала и преди. Веднъж бе поканил всички от службата и заедно си готвиха спагети. Друг път покани само Лесли, за да я запознае с Нанси и Дина, когато си бяха във ваканция. И двете, разбира се, веднага я харесаха.
Сега тя разглеждаше снимките им на перваза на камината.
— Голям късметлия си, Рос. Имаш много хубави дъщери.
Той не отвърна. Само си каза, че Лесли е несравнимо по-хубава от дъщерите му. Как ли ще се почувстват, ако Лесли им стане втора майка? Самата мисъл за това го изпълваше с ужас. Той сбърчи чело. Каква лудост!
Пое палтото на Лесли и го закачи в шкафа. В дневната бе прашно. От това му стана неприятно. Жената за чистене, госпожа Мерит, явно вече недовиждаше. А може би просто не го взимаше на сериозно.
— Тук е доста запуснато — обади се той.
— Явно има нужда от женска ръка! — усмихна се Лесли, все още загледана в снимките, с гръб към него.
Той й наля чаша и я остави на камината пред нея. Тя стоеше с гръб към него. Огънят, който го изгаряше, се разрастваше неудържимо. Не можеше да издържи, още малко и щеше да се пръсне.
— Лесли! — започна той.
Тя се обърна. Той бе все още с костюм и връзка.
— Колко си красив! Като те гледам така, започвам да се плаша от себе си!
— Лесли, аз…
Преди да е изрекъл нещо друго, той хвана ръцете й и я притегли към себе си. Отдавна мечтаните устни бяха толкова близо! Ухаеше на нещо естествено, здраво, неустоимо, което го обливаше цял.
Но тя се опря в гърдите му и леко го отблъсна — достатъчно, за да го накара да отстъпи.
— О, боже! — заговори той и се отдръпна от нея. — Не знам какво ми стана. Сигурно си мислиш, че съм полудял.
Отиде до дивана и седна.
Тя дойде при него.
— Ще ми кажеш ли какво си намислил? — гледаше го изпитателно.
Той извърна очи. Търсеше думите, които толкова отдавна бе намислил. Вместо това отчаяно изрече:
— Бих могъл да ти бъда баща.
Тя не отвърна. Но стисна ръката му.
Той се осмели да си въобрази, че тя му дава кураж.
— Лесли, ще се ожениш ли за мен?
Не смееше да я погледне. Когато най-после го направи, с отчаяние забеляза в очите й израза на учудване, от който толкова се опасяваше. Бе изненадана. Явно бе съвсем неочаквано за нея.
Но ръката й все още стискаше нежно неговата.
— Знам колко невероятно звучи, но аз те обичам — продължи Рос. — Луд съм за теб. Още откакто те видях, аз… аз…
Запъваше се като някакъв нещастник. Цялата му смелост се бе изпарила от този неин поглед. Чувстваше се като жалък старец, който най-нелепо се обяснява в любов на жена, която няма начин да го харесва.
— Толкова съжалявам… Опитвах се да го прикривам, доколкото мога. Просто кажи „не“ и аз ще разбера. До уши съм влюбен в теб, Лесли! Никога не съм се чувствал така. Никога!
Тя сложи ръка на рамото му и леко го потупа. После го целуна по бузата.
— Рос, ти си прекрасен човек. Ти просто ме спаси. Дари ме с нов живот.
Рос тъжно се усмихна.
— Отказваш ми, нали? Кажи ми го направо. Не трябваше да те питам.
Тя мълчеше. Най-после каза:
— Ще трябва да помисля.
Той се оживи.
— Наистина ли?
— Би ли имал малко търпение? — каза тя вместо отговор. — През последните няколко години животът ми неочаквано се промени. Все още се опитвам да се съвзема.
Той взе ръцете й.
— Ще чакам колкото поискаш. Достатъчно ми е да знам, че си съгласна да помислиш.
Тя наистина приемаше предложението му сериозно. И все пак в нея се бореха много сили — сили, които оставаха невидими за него. Той знаеше, че тя го обича, но подозираше, че това не е същата обич, която той изпитва към нея.
Но и това му бе достатъчно като залог за щастие, за каквото преди дори не бе мечтал.
Затова държеше ръцете й в очакване да започне да се учи как да се задоволява с това, което получава от нея, и се надяваше на небесата да свършат останалото.
И някак си в този момент, когато се чувстваше тъй далеч от нея и същевременно свързан с нея с крехка надежда, той я обичаше повече от всякога.
26
През пролетта на 1976 година се случи нещо, което щеше да предизвика неочаквана промяна в подредения живот на Джордан Лазаръс.
Европейският конгломерат „АМЗ“, който през последното десетилетие бе придобил огромни авоари в капитали и фирми в Съединените щати, изведнъж се оказа в положението на жертва на стремежите на друга, още по-голяма многонационална корпорация, базирана в Южна Африка, да го погълне.
Опитвайки се да се измъкне от ситуацията, „АМЗ“ започна да търси „спасител“ — приятелски настроена корпорация, готова да го купи при по-добри финансови условия от предлаганите от южноафриканския хищник.
Оказа се, че „спасителят“ е не друг, а „Лазаръс Интърнешънъл“. Специалистите на Джордан Лазаръс по тези въпроси го съветваха да приеме предложението, тъй като с печелившите си предприятия в САЩ „АМЗ“ бе много изгодна сделка за „Лазаръс Интърнешънъл“, който в момента и без това разполагаше с предостатъчно налични капитали и можеше спокойно да си позволи такава голяма покупка.
На 1 март „АМЗ“ стана част от корпорационното семейство „Лазаръс“. Акционерите на „АМЗ“ бяха доволни, понеже знаеха, че ще имат разбрани и напредничави ръководители. Акционерите на самия Джордан Лазаръс бяха доволни, понеже сливането покачваше цените на акциите им. Всъщност всички бяха доволни, с изключение на южноафриканския хищник, който бе изгубил шансовете си и трябваше да си търси жертва другаде.
Джордан и банкерите му бяха прекалено заети с голямата игра, за да си дават сметка, че някъде в плетеницата от американски компании, придобити от „АМЗ“ през последните десет години, бе и националната верига от малки рекламни агенции, обединени под името „Модърн Имиджис“.
А една от тези агенции, превърнала се в миниатюрно винтче в многонационалната машина на „Лазаръс Интърнешънъл“, бе „Уилър Адвъртайзинг“ от Джонсънвил, Лонг Айлънд.
На 25 март в хотел „Хилтън“ в Бостън се откри работно съвещание за „добре дошли“ на представителите на множеството филиали на „Модърн Имиджис“ в голямото семейство от компании на „Лазаръс“. По време на същото съвещание щяха да им бъдат представени мениджърската политика и процедурите, развити от специалистите на Лазаръс относно новопридобитата корпорация.
Джордан Лазаръс лично се появи в деня на откриването на съвещанието. Негово правило бе да се среща лично със служителите на всяка новопридобита корпорация, за да разсейва безпокойството им и да ги уверява в намеренията на новото ръководство относно сигурността на работата им. Никой не знаеше по-добре от Джордан колко деморализиращо се отразяват сливанията по финансови причини на служителите на новопридобити компании. Той чувстваше, че това съсипва производителността, затова правеше всичко по силите си, за да ги накара да почувстват, че „Лазаръс“ е техен дом, че трудът им ще бъде оценен и добре възнаграден.
Следобедната реч на Джордан пред представителите на „Модърн Имиджис“, събрани в банкетната зала на хотела, се прие възторжено от присъстващите. Той вече се готвеше да тръгне към летището, за да се качи на частния си самолет и да отлети обратно към Ню Йорк. Имаше някои важни срещи, насрочени за рано сутринта в главната квартира на фирмата, а същата вечер се налагаше да направи някои отдавна отлагани телефонни обаждания.