Тя кимна.
— Да, благодаря. Наистина не трябваше.
— Шофьорът дойде ли, за да ви докара? — попита той с известно безпокойство.
Тя кимна отново.
— Да, беше много мил.
— Радвам се — каза той. — Понякога опитваш да уредиш нещо, а все нещо се обърква.
Тя не отвърна. Гледаше го приятелски, но определено предпазливо.
— Искате ли да обядваме заедно? — попита той.
Очите й се изпълниха с напрежение.
— Няма да мога. Съжалявам, но съм заета.
Той не скри разочарованието си.
— Още не мога да си простя това, което стана с колата. Сигурно ви е дошло наистина много след тежкия ден, след толкова съвещания. Довечера свободна ли сте за вечеря?
Тя отново се усмихна, но поклати отрицателно глава.
— Съжалявам, но имам уговорена среща.
С всяка друга жена Джордан би се държал по-настойчиво. Тя явно вече знаеше кой е. Никоя друга среща не можеше да бъде по-важна от среща със самия Джордан Лазаръс. Но да си служи пред нея с факта, че е толкова високопоставен, за да я склони, бе най-недодяланото нещо, което можеше да направи. Не можеше да се принуди да го направи.
— Е, тогава друг път. Впрочем аз още не съм ви се представил. Джордан Лазаръс.
Тя стисна ръката му.
— Известно ми е кой сте.
Той почувства, че е изтълкувала представянето му като опит да я впечатли с името си. Това го накара бързо да даде заден ход.
— Радвам се, че сте доволна от съвещанието. Съобщете ми, ако имате други проблеми с колата си.
Тя просто се усмихна.
— Довиждане. И още веднъж благодаря за цветята. Много беше мило от ваша страна.
За Джордан започна едно от най-мъчителните денонощия в живота му.
Беше събота по обяд. Конференцията щеше да приключи по същото време на следния ден. Джордан имаше цяла дузина важни срещи в Ню Йорк за събота. Много добре знаеше, че жена му с нетърпение го очаква да се върне още същата вечер.
Върна се в стаята си, обади се на главния си сътрудник в Ню Йорк и му каза, че още не може да се прибере. В Бостън имал проблеми, които трябвало да разреши. Имало шанс да се върне късно следобед. Щял да го държи в течение. Помоли го да се обади веднага на Барбара и да й съобщи за новото забавяне. Джордан също щял да й се обади по-късно.
Когато остави слушалката, Джордан нервно хапеше устни. Нямаше да му е лесно да се обясни с Барбара.
После тръгна из коридорите и залите на хотела, ръкувайки се с гости и организатори на конференцията. Всички го гледаха със страхопочитание. В техните очи той бе нещо повече от обикновен човек — истински принц в света на бизнеса. Но Джордан се чувстваше като покосен от любов младеж, тръгнал по дирите на хубаво момиче, в което е безнадеждно влюбен — момиче, което нехае за съществуването му.
Пътят му неумолимо го отведе до конферентната зала, където се намираше Лесли Чембърлейн. Беше научил личната й програма от секретарката и не можеше да стои настрана от местата, където знаеше, че ще бъде тя.
Междувременно размишляваше над незабравимите спомени от двете му срещи с Лесли. Сякаш всяка нейна чертица се бе врязала в паметта му. Памучното костюмче, с което бе облечена на паркинга вчера следобед и пастелните пола и блуза, които носеше сутринта, буйните къдрици на паркинга и по-пригладената, прибрана прическа от следната сутрин. Изразът на изненада и тревога в очите й веднага след произшествието и благодарния поглед, съчетан с нарочна предпазливост, когато я срещна отново.
И той си спомняше всичките й усмивки и нежната, особена стойка на красивото й тяло, когато разговаряше с него. Дори в сдържаността й имаше някакъв необикновен финес, някаква женственост, които още повече го очароваха.
Следобед я срещна на три пъти. Първите два пъти успя да се сдържи и я поздрави от разстояние, след което продължи пътя си. Третия път си даде сметка, че времето неумолимо изтича, и се доближи до нея.
— Всичко наред ли е? Все още ли сте доволни от съвещанието?
— Всичко е наред — отвърна тя с усмивка и отхвърли едно кичурче коса от очите си.
— Дали няма да ви остане време за чашка с мен по-късно вечерта? След края на заседанията.
— Благодаря, но трябва да си легна рано. Утре тръгвам веднага след сутрешните заседания и ме чака дълъг път.
— Закъде пътувате? — попита той.
— Лонг Айлънд. Джонсънвил — едно малко градче до Саутхамптън.
— Наистина пътят е дълъг — каза Джордан. — Разбирам ви.
Той отчаяно се мъчеше да каже още нещо, но му липсваха думи. Тя промърмори нещо тактично за довиждане и изчезна в тълпата от хора в коридора. Джордан се чувстваше като смазан.
През остатъка от следобеда се движи без посока, мислейки за усилията, които помощниците му полагат, за да пренасрочат срещите, които в момента пропуска. Но не можеше да се откъсне оттук. Въпреки че Лесли Чембърлейн не се съгласяваше да вечеря или да пие нещо с него, той просто трябваше да я види отново. Не можеше да понесе мисълта, че толкова скоро ще я изгуби.
В четири часа чувството му за служебна отговорност най-после надделя над разтърсващата го буря от чувства. Беше време да се откаже и да се върне вкъщи.
Той се обади от стаята си в Ню Йорк и съобщи, че след двайсет минути тръгва за летището. Щял да уреди някои сделки по телефона от самолета и от къщи по-късно вечерта.
Тръгна към фоайето на хотела с ръчния си багаж. Чувстваше се отчаян и победен. Постоя нерешително за миг в коридора, събирайки кураж. После реши да се обади на Барбара от някоя от телефонните кабини. Трябваше да я чуе и да й каже, че след няколко часа ще бъде при нея.
Слушалката беше в ръката му и той вече набираше номера, когато по коридора се зададе Лесли Чембърлейн. Беше сама.
Джордан остави слушалката и забърза към нея.
— Съвещанието приключи, нали?
— Да — отвърна тя. — Беше дълъг ден.
Той погледна часовника си.
— Сигурно трябва да се приготвяте за вечеря.
Тя сви неопределено рамене. Въпросът бе прекалено глупав, за да му отговаря. Вече и без това му бе отказала.
— Имате ли време да пием по нещо набързо? — настоя той. Умолителната нотка в гласа му го отвращаваше.
Тя поклати глава.
— Вече имам уговорена среща. Все пак благодаря ви за поканата.
Джордан бе сразен. Нямаше повече сили да го увърта.
— Няма ли да ви видя повече? — попита той окаяно.
Тя замълча. После каза:
— Не виждам някаква причина за това.
— Госпожице Чембърлейн… Мога ли да ви наричам Лесли?
— Разбира се, щом искате.
— Лесли, моля ви, бъдете мила и ми кажете, че ще прекарате няколко минути с мен, преди да си тръгнете. — Гласът му звучеше, сякаш я молеше на колене. Чувството бе непоносимо и все пак прекрасно. Не помнеше да се е чувствал така, откакто бе момче.
Тя отново замълча. Присви очи, погледна го и въздъхна.
— Трябва да тръгна утре сутринта към десет. Ако искате да пием по едно кафе преди това, можем да се срещнем в кафенето.
— Не искате ли да закусим заедно в бизнес залата на ресторанта?
— Аз не закусвам — отвърна тя. — Освен това ще съм притеснена с времето. Както вече ви казах, чака ме дълъг път.
— Добре тогава — предаде се Джордан. — На кафе в девет часа?
— Ще може ли в девет и половина? — попита тя. — Наистина имам много работа.
Джордан отсече с въздишка:
— Добре, в девет и половина.
Джордан телефонира в Ню Йорк, за да съобщи на сътрудниците си, че ще се върне на следния ден следобед. Обади се и на Барбара и й каза същото. Барбара прие извиненията му благосклонно. Дори и да го подозираше в нещо лошо, изобщо не го показа.
Джордан бе съсипан от умора и си легна рано. Час по-късно все още се въртеше отчаяно в леглото. Запали лампата и се опита да чете, докато заспи. Никакъв резултат. Накрая угаси и остана да лежи в тъмното, мислейки за Лесли Чембърлейн. Минаваше полунощ. Часовете се точеха неимоверно бавно.
Пред очите му бе лицето й. Образът бе изчистен и ясен, благодарение на честите им срещи, и все пак замъглен от обърканите му чувства. Не можеше да дочака да я види отново. Трябваше веднъж завинаги да запечата бягащия образ в съзнанието си така, че каквото и да се случи в бъдеще, никога да не го изгубва.
Когато Лесли пристигна в кафенето точно на уречения час, в девет и половина, Джордан вече я чакаше. Тя носеше ръчно куфарче и шлифер.
— Добро утро! — каза Джордан, като стана и й протегна ръка. — Днес изглеждате много добре.
Беше си намислил този комплимент предварително — да не бъде много фамилиарен, но да звучи колкото може по-мило — и все пак, когато го изрече, му се стори ужасно недодялан и нахален.
А тя изглеждаше наистина прекрасно. Бе облечена удобно за шофирането, в тъмносини панталони и памучна блузка, която красиво оформяше нежните й гърди. Бе сменила токчетата с ниски обувки, а косата й бе прибрана назад в опашка. Не носеше обеци. В това просто облекло изглеждаше още по-красива.
Седнаха в едно сепаре до прозореца. Залата бе почти празна, понеже повечето клиенти си тръгваха, а тези, които оставаха, бяха по съвещания.
— Значи си отивате вкъщи — започна Джордан.
— Да — отвърна тя.
— Доволна ли сте, че този маратон свърши? — усмихна се той.
— О, аз не бих го нарекла така — възпротиви се тя. — Беше много напрегнато, но научих много неща. Нали затова ме изпратиха тук.
— Какво мислите за „Лазаръс Интърнешънъл“? — попита той.
Лесли сви рамене и се усмихна.
— Огромно е.
— Да, наистина — потвърди Джордан.
Очите на Лесли незабележимо се разшириха, когато забеляза тъгата в гласа му.
Настъпи мълчание, тягостно и за двамата.
— Сигурно това е голяма отговорност за вас — каза тя.
Джордан кимна, без да сваля очи от нея. Разкъсваше се между обожанието си към нея и чувството за силната й съпротива. Зад нежната й външност се чувстваше непоклатима воля. Ако й предложеше да се видят отново и тя му откажеше, щеше да бъде категорично.
— Започва да взима връх над теб. Започваш да създаваш нещо, понеже си мислиш, че по този начин защитаваш нещо. Но работата се увеличава толкова много, става толкова всепоглъщаща, че започваш да забравяш за какво става дума. Нещо като лавина.