— Какво защитавахте? — попита Лесли.
— Отначало семейството си — отвърна той. — Бяхме много бедни и отвсякъде ни удряха. Исках да спечеля пари, за да не може това да се случва никога вече.
— Смятам, че сте успели доста добре — каза Лесли.
Той кимна неопределено. Сякаш искаше да смени темата.
— А вие?
— Аз просто работя — отвърна тя.
— Но сте отдадена на работата си — добави той.
— Предприятието не е голямо — каза Лесли. — Аз върша по малко от всичко. Срещам се с клиенти, измислям текстове, правя проекти, развеждам по обяди. Още не ми се е случвало да чистя клозетите, но може и това да стане.
— Звучи интересно — каза той.
Настъпи мълчание. Джордан се чувстваше ужасно неловко, а му се струваше, че и с нея е така. Но не можеше да каже дали причината е в това, че сега, когато се почувстваха по-близки, тя го харесва повече или по-малко.
Накрая не можа да издържи.
— Какво знаете за мен?
— Не много. Много сте богат и известен. Женен сте. Управлявате огромна корпорация. — Тя се усмихна. — И колата ви е с ударена врата.
— Виждате ли, вече сте част от живота ми — пошегува се той. Ала отново му се стори, че чувството му за хумор издиша.
Значи тя знаеше, че е женен. Важността на тази забележка не му убягна.
— А вие? — попита той.
— Дали съм богата ли?
— Не. Омъжена ли сте?
Тя поклати отрицателно глава.
— Не, не съм омъжена.
При тези думи тя се протегна и отстрани от очите си един непокорен кичур коса. В жеста й имаше нещо отсечено и нервно, но същевременно и много женствено. На Джордан му се струваше, че го е забелязвал и по-рано. Естествената й грация го опиваше.
„Не съм омъжена“. Джордан се опитваше да скрие вълнението в очите си при отговора й, но не успя и знаеше за това.
Думите лудо танцуваха в главата му и замъгляваха незначителния разговор, който се опитваше да води с нея. Не можеше да свали очи от нея. Гледаше я как отпива от кафето си, как върти разсеяно чашката в ръце и срамежливо го поглежда. Последните десет минути съставляваха може би най-прелестния вид мъчение, което Джордан Лазаръс бе изживявал. Едва чуваше думите й — така го омайваха извивките на гласа й. Не знаеше какво говори. Чувстваше се като актьор, когото се принудили да излезе на сцената, без да е научил репликите си. Всичко, което казваше, беше фалшиво — опитваше се да звучи естествено, но непрекъснато се проваляше.
Накрая тя погледна часовника си.
— Трябва да тръгвам. Благодаря ви, че се грижихте за мен. Искам да кажа за колата ми. И съвещанията ми бяха много полезни. Наистина.
— Радвам се! — каза той.
Изпрати я до колата.
— Бронята изглежда добре — усмихна се той.
Тя хвърли куфарчето на задната седалка, сгъна шлифера, сложи го отгоре и седна зад кормилото.
Той се наведе, за да се сбогува. Тя ухаеше на нещо прекрасно — свежо и естествено като току-що окосена ливада.
— Е, сега сме, така да се каже, в едно семейство — каза той. — Надявам се, че пак ще се видим.
— Приятно ми беше да се запознаем — отвърна тя уклончиво.
— Надявам се, че ще получите новата врата без затруднения.
— О, това няма значение — сви рамене той.
Ужасно му се искаше да каже още нещо, но тя се усмихна и обърна глава към предното стъкло. Колата потегли. Той отстъпи назад и загледа как тя се отдалечава от него. Не можеше да си спомни откога не се е чувствал толкова самотен.
Чакаше го дълъг път. Обратният път до Ню Йорк и до Барбара, а дотогава — поне десет важни телефонни консултации. За момент си помисли с надежда, че всичко това ще го накара да забрави за Лесли Чембърлейн. После се отказа. Знаеше много добре, че нищо не е в състояние да я извади от мислите му.
„Не съм омъжена“. Не беше омъжена. Но той бе. И знаеше, че всичко, което тя му каза, се дължи на този факт.
Той стоеше и гледаше отдалечаващата се кола. Сърцето му се късаше от мъка. Тя даде мигач — готвеше се да завие. Джордан въздъхна. В този момент му се струваше, че нещо в него умира.
Той не знаеше, че отдалечаващата се Лесли също гледа към него в огледалцето за обратно виждане. Ръцете й трепереха на кормилото и тя с мъка се опитваше да се съсредоточи в пътя пред себе си.
След малко Джордан се обърна и влезе в хотела.
Но ръцете на Лесли не спряха да треперят на кормилото из целия път, докато напускаше града. И силният трепет още разтърсваше душата й, когато четири часа по-късно се прибра у дома.
27
Фармингтън, щата Лонг Айлънд
Той си играеше с кубчета на пода в стаята си. Подът бе покрит с плетен килим и беше много трудно кубчетата да се наредят едно върху друго, без да паднат, освен ако не подложиш някоя от книжките с картинки. Беше построил замък. В замъка беше водачът на добрите — напет принц със сабя. Беше на кон — малка фигурка от онези, които слагат в кутиите със зърнени закуски — бяха цяла серия.
Но сега на коня си се носеше предводителят на лошите — беше избягал от затвора, където бе затворен, и сега нападаше замъка. Стрелата му прелетя над най-високото укрепление — пшшт! — и принцът излезе, за да се бие с него.
Лошият изстреля още една стрела и този път успя да рани принца. Но принцът се изправи гордо на седлото си и извади сабята. Щеше да се бие до смърт, за да спаси царството си.
Фигурките се приближиха една до друга в ръцете на момченцето.
Изведнъж кубчетата се срутиха и покриха ръцете му и двамата борци.
Не трябваше да става така. Момченцето реши да подреди отново кубчетата и да започне отначало. Принцът все още бе в ръката му с извадена сабя. Лошият се държеше на коня си, неподвижен на килима.
През прозореца подухна лек ветрец и раздвижи пердето. Някъде навън изчурулика птиче. Детето се унесе в пролетна притома. Гледаше към принца, потънало в мечти. Бе невероятно как този принц, толкова силен и жизнен, има нужда от ръката му, за да се движи. Но ако си пожелаеш достатъчно силно, дали щеше да се движи самичък?
Един глас прекъсна играта.
— Тери, познай кой е дошъл!
На вратата се показа лицето на мама. Големите й тъмни очи му се усмихваха.
Той остави играта и без да бърза, тръгна към дневната.
Там имаше една леличка, седнала в големия стол до дивана. Когато го видя, тя се наведе напред, погледна го игриво и каза:
— Помниш ли ме?
Помнеше я, но я беше и позабравил. Отдавна не бе идвала. Тригодишната му главичка трудно съчетаваше такива редки посещения с определено лице.
Той отиде до майка си и се хвана за полата й. Хубавата леличка още му се усмихваше.
— След няколко минути ще свикне с теб — чу се гласът на мама някъде над него.
— Разбира се, че ще свикне — каза леличката. — Кога си идва Клиф, Джорджия?
— Сигурно в шест. Ако го пуснат. Ще останеш ли за вечеря?
— Няма да мога, съжалявам. Трябва да бързам — каза лелята. — Просто реших да се отбия, понеже бях наблизо.
Двете жени се разбъбриха. През това време момченцето се загледа в лицето на лелята. Имаше къдрава коса — руса, малко червеникава. Лицето й беше бяло-розово, с лунички и странни зеленикави очи, които сякаш си променяха цвета, докато тя говореше. Тези очи я правеха много красива — бяха по-интересни и от най-хубавото му топче с котешко око. Но най-красива беше усмивката й.
Сега той започна да си я спомня. Тръгна бавно по килима. Тя продължаваше да говори на майка му. Но когато той стигна до нея, тя протегна ръка и нежно го придърпа.
Сега той усещаше мириса й — миришеше му на нещо много свежо и приятно — и чувстваше бедрото й до крака си. Не беше като мама — тази леля беше много по-слаба. Ръката на рамото му беше нежна като мамината, но в пръстите й имаше някаква странна сила — той сега си ги спомняше. Тази леличка приличаше повече на момиче.
Сега тя се наведе и пошепна в ухото му:
— Мога да се обзаложа, че помниш как се казвам.
Той се сви смутено, но въпреки това изрече:
— Леля Лесли.
— Точно така — каза тя.
Сега, когато ледът беше счупен, той се чувстваше прекрасно в прегръдката й. Времето, изтекло от последното й идване, се стопи и тя сякаш никога не си бе отивала. Пак си беше тя — неговата леля Лесли, жената, която той обичаше почти колкото мама.
Малко по-късно, когато двете жени изпиха чая си, Лесли изведе момченцето на разходка. Първо обиколиха карето от къщи, после тръгнаха надолу по улицата към детската площадка в кварталния парк. Там имаше катерушки, въртележка и три люлки с тежки гумени седалки. Имаше и пързалка, пясъчник и пейки за майките.
Леля Лесли стоя и го гледа, докато той се спускаше по пързалката. Беше много весело да гледа как лицето й изведнъж изскача срещу неговото, когато той бързо слиза надолу. Тя стоеше клекнала, с ръце на коленете, и когато той изхвърчаше от пързалката, тя го хващаше и го гушкаше.
После му каза:
— Хайде да опитаме въртележката!
Той изтича пред нея и се покатери на седалката. Тя дойде след него и провери и двете му ръце, за да се увери, че се е хванал здраво за дръжките, после забута седалката — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо.
Това бе любимото му возене. Виждаше лицето й — отново и отново — всеки път като лумване от цветове. Някак ставаше още по-красива от факта, че се изплъзва от погледа му — като картинка, която проблясва отново и отново, вместо нещо постоянно, което можеш да хванеш и да задържиш.
Беше различна от мама по много причини. Най-напред мама беше тъмна и топла, а Лесли беше висока и слаба, и светла. Когато беше по-малък, той я наричаше „светлата леля“.
Освен това двете жени бяха посвоему нежни и се различаваха по това. Мама беше по-разкошна, по-дълбока. Беше много приятно да легнеш в скута й и да потъваш. Леля Лесли беше стегната и лека. Когато те държи, чувстваш най-вече ръката й и усмивката й.
Но най-важното — мама беше винаги до него. Леля Лесли идваше много рядко. И всеки път, когато дойдеше, беше различно. Имаше по нещо различно в косата й, в дрехите й, и нещо различно в светлината на лицето й и на очите й.