Но само час по-късно тънката нишка на връзката им така се заздравяваше, че те сякаш идеално се разбираха, сякаш никога не се бяха разделяли.
После тя трябваше да си тръгва и скъпата нишка отново се прерязваше. Когато се разделяше с него, сякаш цялото й сърце се късаше. Тя бързаше към къщи както този ден, за да се съвземе отново, за да преживее първите няколко часа далеч от сина си и да започне да очаква следващото писмо на Джорджия.
Ако не бяха Тери и родителите му, Лесли никога нямаше да дойде в Лонг Айлънд. Съдбата й отдавна щеше да я е отнесла далеч оттук. И тя никога нямаше да е познала сина си.
Сега обаче, когато имаше тази връзка с момченцето, колкото и тънка и неравномерна да беше тя, Лесли не можеше да понесе мисълта да се откаже от него. По странна ирония на съдбата тъкмо Тери й даваше сили да продължава да живее, да среща, макар и далеч от него, собственото си бъдеще, и да търси в миналото си не само болка и отчаяние, но и някаква опора.
Тя цял живот щеше да бъде благодарна на Джорджия и Клиф Байер за ценния подарък, който й бяха направили — подаръка да познае сина си. И никога никой нямаше да узнае нейната тайна.
С тази мисъл наум тя зави към магистралата и ускори колата. Въпреки че разстоянието от Джонсънвил и Рос Уилър до Фармингтън и семейство Байер бе не повече от час, на Лесли й се струваше, че е изминала дълъг път.
А пътят на връщане й се стори дори още по-дълъг.
28
Джордан издържа, доколкото можа.
Успя да устои в продължение на месец. Дори не беше и месец. Още на следния ден след закуската с Лесли той поръча на един от сътрудниците си да научи всичко за „Уилър Адвъртайзинг“ и за ролята й там. Поиска и копие от трудовата й биография.
Учуди го, че е отишла в „Уилър“ от „Огълви, Торп“, където бе работила като бързо изгряваща млада надежда. Дори се смая, когато разбра, че тя е автор на рекламната кампания за „Орора Лайфстайлс“, както и някои други подобни кампании, възлизащи на по няколко милиона долара. Не му беше ясно защо е изоставила бляскавата си кариера, за да се скрие в това забутано градче в Лонг Айлънд, да работи две и половин години като библиотекарка и после да се върне към рекламата в малката и неизвестна агенция.
Но миналото й не го интересуваше толкова. За него имаше значение само бъдещето и кога ще може отново да я види.
„Не, не съм омъжена“. Думите лудо и изкусително отекваха в съзнанието му и го държаха буден по цяла нощ. Тя беше сама. Това бе най-важната информация за нея, най-основната частица от загадката. Останалото почти не го засягаше.
Той започна да мисли как да се свърже с нея. Мислеше да й се обади, да й пише. Но всичко това му се струваше невъзможно. Тя му бе показала ясно, че няма желание да се среща с него. Знаеше, че е женен и явно не беше от типа момичета, които са готови да се забавляват с женени мъже. Уважаваше себе си. В нея имаше нещо здраво и силно, примесено по особен начин с меката й красота. Нещо почтено и непоклатимо.
Това й качество напомняше на Джордан за юношеските му влюбвания. Това бе времето, когато той отдалече гледаше с желание чистичките буржоазни момичета в училище и тайно плетеше сложни фантазии. През този ранен идеал истинен период го заслепяваха не толкова тайните на другия пол, колкото мислите за хубостта и почтеността на момичетата, които той издигаше в нещо като романтичен идеал.
Този идеал отдавна бе помътнял и изхабен от връзките му с жени, когато порасна. Но Лесли Чембърлейн отново го съживяваше. Дори сега, докато се мъчеше да си припомни подробностите от образа й през онази последна утрин след съвещанието в Бостън, той си спомняше не толкова лицето й, колкото самоуважението и почтеността й.
За нещастие тъкмо тази старомодна почит към благоприличието привличаше най-вече Джордан, въпреки че му даваше слаби надежди.
Тя му се струваше все по-недостижима и в същото време все по-близко до сърцето му. Ставаше му все по-трудно да устоява на изкушението да се види с нея, понеже тя живееше толкова наблизо. Малкото градче Джонсънвил отстоеше едва на час от жилището му в Манхатън. Самото словосъчетание „Лонг Айлънд“ звучеше в мислите му като нечувана екзотична музика и неимоверно го вълнуваше.
Когато измина месец, последните защитни сили на Джордан го напускаха.
Трябваше да се види с нея.
През една прохладна априлска съботна утрин той отиде с колата до Лонг Айлънд. Пристигна към обяд. Не се обади предварително по телефона, понеже се страхуваше, че тя може да откаже да го приеме. Искаше да я изненада, въпреки че се опасяваше, че това може и да я раздразни, дори да я настрои срещу него.
Беше му трудно да намери адреса, който имаше от картотеката. Тя живееше в най-обикновен блок с апартаменти, доста приятен на вид, отпред с малка полянка с дива ябълка и боядисана в бяло пейка от ковано желязо. Намираше се на около миля от живописния център на старото лонгайлъндско градче с площада, сградата на общинския съвет и малките дюкянчета.
Джордан стоеше във фоайето като ученик и пристъпяше от крак на крак. Даваше си сметка, че тя може дори да не си е у дома. Но това не го интересуваше. Не можеше да отлага нито ден повече. Ако я нямаше, щеше да се върне в Ню Йорк и да започне отново да събира кураж.
Най-после той натисна звънеца.
Известно време никой не отговори. После един почти неузнаваем глас изписка през малкия високоговорител на домофона:
— Да?
— Тук е Джордан Лазаръс.
Мислеше да каже още нещо, но думите не идваха. Последвалите пет секунди му се сториха цяла вечност.
После вратата се отключи с бръмчене. Джордан почти подскочи. Все пак успя да си отвори, преди бръмченето да спре.
Стоеше в непознатото преддверие и се чудеше къде е нейният апартамент.
Неочаквано една врата точно пред него се отвори и се показа Лесли.
Беше облечена в бояджийски дрехи — стари джинси и риза. Косата й бе прибрана назад и завързана с кърпа. Гуменките й бяха окапани с бяла боя. Дори по бузите й имаше две-три капки.
Очите й бяха широко отворени. Въпреки че той не можа да го забележи в мрачното преддверие, тя леко пребледня, но бързо се съвзе и усмихнато проговори:
— Радвам се, че ви виждам тук!
— Май съм избрал неподходящо време — засмя се неуверено Джордан.
— Какво ви води насам? По работа ли?
— Не точно — отвърна той. — Бях в района и реших да се отбия. Май че трябваше първо да се обадя.
Настъпи мълчание. Джордан не можеше да си намери място от притеснение. Виждаше, че е избрал лош момент. Навярно това неочаквано посещение й досаждаше.
Тя се усмихна.
— Е, след като сте тук, влезте. Страхувам се, че тук не е много за гости в момента, но все пак сте добре дошъл.
Тя се дръпна назад, за да го пусне да мине. По мебелите и по пода бяха проснати стари чаршафи. Въпреки неразборията от боядисването, апартаментчето имаше вид на доста уютно.
Тя затвори вратата след него. Гледаше го с любопитство. Въпреки че той не си даваше сметка за това, тя отбеляза в себе си, че панталоните, обувките, ризата и сакото му са от най-известни световни марки. Тия спортни дрехи, с които се беше облякъл, сигурно струваха колкото една нейна заплата.
Но насмешливата й усмивка се стопи, когато очите им се срещнаха. Тя погледна смутено настрани.
— Може би трябва да си тръгвам — каза той.
Тогава тя възвърна самообладанието си.
— Напротив! Бих ви предложила да се разположите удобно, но както виждате, за съжаление няма как!
Джордан потисна въздишката си. Чувстваше се неудобно. Тя явно имаше много работа и не бе настроена за срещи с него. Но от друга страна, видът й в изпоцапаните стари дрехи, бояджийското мече в тънките й пръсти го караха да немее от възхищение.
Той отчаяно се мъчеше да намери някакъв изход. Накрая реши.
— Не искате ли да ви помогна? Ще стане два пъти по-бързо.
Огледа току-що започнатата дневна и столовата, в която също бяха нахвърляни стари чаршафи.
— Какво ще кажете?
— Наистина няма нужда — отвърна тя. — Не мога да приема това от вас.
— Говоря сериозно! — настоя той. — Ще бъде весело.
Търсеше думи, с които да я убеди, но думите не идваха.
Предложението му изглеждаше абсурдно и беше сигурен, че тя няма да приеме.
Но за негово учудване тя прие.
— Добре, но не знам имате ли представа какво ви очаква — засмя се тя. После отново огледа дрехите му. — Освен това как мога да ви оставя да изцапате с боя тези хубави дрехи?
Той напълно бе забравил как е облечен. В мислите му беше само тя.
— Нямате ли някоя стара риза или нещо подобно?
— Трябва да видя… — замисли се тя.
Остави мечето в легенчето и бързо отиде в съседната стая. Той я чу как отваря гардероба и тършува вътре.
След малко тя се върна с чифт стари работни дрехи.
— На баща ми са — каза, подавайки ги на Джордан. — Едно време ги използвах, когато оправях колата. Ще ви бъдат доста къси, но смятам, че ще свършат работа.
Джордан веднага съблече сакото си и започна да ги облича.
— Значи вие оправяхте колата?
— Татко не е много добър по техническата част — отвърна тя, докато го гледаше как се облича. — Освен това бяхме доста бедни и не можехме да си позволим да ходим на монтьор за дребни неща. Затова аз сменях маслото и филтрите и се грижех за регулирането на двигателя и останалите неща от този род. Навремето разбирах доста добре от карбуратори… Много ми се искаше да отворя и скоростната кутия, но май стана по-добре, че така и не го направих.
Той стоеше облечен в работническите дрехи. Наистина му бяха твърде малки и маншетите на скъпите му панталони се подаваха изпод крачолите.
— Какво има? — попита той, когато срещна усмивката й. — Не изглеждам ли както трябва?
— Не точно — отвърна тя.
— Не искам да си мислите, че не съм вършил такава работа — започна шеговито той. — Мога да се обзаложа, че сме били по-бедни от вас. Вие не сте имали трима братя и две сестри и някой братовчед или чичо в задната стая. Навремето доста съм боядисвал с постна боя. — Той се наведе и взе мечето. — Ето, гледайте, млада госпожо!