И започна да боядисва дневната с широки, точни откоси. Мечето се заразхожда по стената. Чуваше се отсечено, ритмично припляскване. Крайниците му се движеха напред и назад, ръцете му се протягаха към тавана, краката му смешно се подаваха от работническия панталон. Тя наблюдаваше тялото му в захлас.
— Ето! — повтори той, без да спира. — Виждате ли?
Джордан нямаше как да срещне погледа й. Ако можеше, този поглед сигурно почти щеше да сложи край на мъките му.
Тя извади още едно мече и се присъедини към него. Не след дълго стената на дневната бе готова и те вече отваряха нова кутия боя. Работата вървеше много бързо, понеже бяха двама.
Когато привършиха с дневната, Лесли остави мечето.
— Жадна съм. Искате ли чаша изстуден чай?
Той се обърна към нея. Бузата му беше окапана с боя. По обувките му също имаше няколко капки.
— Вижте хубавите си обувки! — извика тя. — Ей сега ще донеса разтворител. Трябваше да ви дам някои стари обувки!
— Не се тревожете! — каза той. — После ще ги изчистя.
Двамата изпиха по чаша освежителен изстуден чай, седнали на покрития с чаршаф диван. Моментът бе подходящ да поговорят за незначителни неща, но разговорът вървеше измъчено.
И двамата не намираха подходящи думи. Джордан непрекъснато поглеждаше крадешком към Лесли. По лицето й имаше още капчици боя, които странно и сладко контрастираха с луничките по бузите й. Той мислеше за прекрасната й, непокорна коса, скрита под кърпата. Както бе седнала с кръстосани крака, красивите й, дълги крака се очертаваха под джинсите.
Той погледна встрани. Сърцето му се късаше.
— Е — започна той, — смятам, че напредваме много добре. Ако работим здравата, след час можем да свършим трапезарията. Останалата част от апартамента ще се боядисва ли?
— Аз свърших всичко миналата седмица — каза тя. — Остана ми само това.
— Започваме ли? — изправи се той с усмивка.
Останалото време работиха мълчаливо. Докато минаваха стената на трапезарията, Джордан се измъчваше от смесени чувства — задоволство и страх. Бяха свършили добра работа и тя бе приела присъствието му и помощта му. Но по-нататък? Какво щеше да стане сега? Какво щеше да й каже?
Колкото повече напредваха с работата, толкова по-напрегнат ставаше той. Когато свършиха и с трапезарията, той остави мечето и се върна заедно с нея в дневната. Чашите им с изстуден чай още стояха на покритата ниска масичка. Течността на дъното бе станала светлооранжева.
Той се опитваше да каже нещо.
— Май наистина свършихме.
Това бе единственото, което успя да измисли.
Тя също изглеждаше тъжна. В израза й имаше нещо трогателно замислено.
Болката в сърцето му се увеличаваше. Той отвърна поглед и започна да съблича работническите дрехи.
Тя отново забеляза обувките му. Капките боя се бяха умножили.
— Ще донеса разтворителя.
Отиде в кухнята и се върна с кутия разтворител и парцал. Коленичи пред него и започна да търка петната.
При вида на стройното й, красиво тяло, свито пред краката му като телцето на ваксаджийче, и на ръцете й, които чистеха петната от обувките му, той не издържа.
Ръката му сякаш по нечия чужда воля се протегна и развърза кърпата от главата й. Изпръсканото с боя парче плат меко се свлече и къдриците й грейнаха като дъга в следобедната светлина.
Тя погледна нагоре към него. Изразът на лицето й показваше ясно, че всички претексти, с които и двамата си служеха отдавна, бяха безсмислени. Не можеха повече да бягат от истината.
През последния месец Джордан бе премислял този момент хиляди пъти, но сега намислените думи му бягаха. Тя го гледаше укорно и умолително.
— Издържах, колкото можах — каза той. — Денем не ми беше толкова трудно, но нощем…
Тя не отвърна. Очите й станаха по-дълбоки, сякаш искаха да го погълнат.
Той прокрадна пръсти от косата към лицето й. Болката му бе станала непоносима. Нещо дълбоко в него се скъса.
— Обичам те.
После смутено погледна встрани — като момче. Когато отново погледна към нея, в очите й имаше сълзи. Изглеждаше изплашена, точно като него, но и примирена.
Тя кимна мълчаливо и той притегли лицето й.
29
Шест седмици по-късно
Океанът им бе съучастник.
Вълните леко полюшваха яхтата. Привдигаха я бавно и полека, после я задържаха на облия си гребен, докато Джордан обладаваше Лесли — все по-дълбоко и все по-цялостно. Тя го притискаше в обятията си и при всяко нежно поклащане цяла се разтваряше под него.
Не след дълго стоновете му се сляха с припева на необятния океан под тях. Нейните сладостни възгласи се смесиха с радостния грак на чайките в далечината.
Той бе изпънал над нея стройното си, красиво и силно, сякаш създадено за любов тяло. Тя държеше лицето му в ръце и го гледаше очаровано и влюбено в очите. Бедрата й бяха обвити около него и го притегляха все по-навътре, към сърцевината на тялото й.
— О, Джордан…
Прегръдката им ставаше все по-завладяваща и всеобхватна, полюшвана от океана и необозримото небе, докато най-после, сред неописуем спазъм, който я разтърси цяла, тя стана негова. Тя усети как той сякаш излива победоносно в нея цялата си мъжка сила, но и цялата си нежност, цялата си нежна и течна същност, прилична на необятния океан, над който се носеха.
Когато всичко свърши, тя го притисна до гърдите си. Бедрата й се търкаха в хълбоците му. Тялото й все още леко потръпваше, а ръцете й приспивно го поклащаха.
Не казваха нищо. И двамата установяваха за кой ли път през тези няколко седмици, изпълнени със страст, че вече няма какво да си кажат.
Джордан мислеше за тялото й и за прелестния начин, по който тя се любеше. Плътта й бе наистина красива и неустоима — тъй нежна и съблазнителна! Но тя се любеше със сърцето си и се отдаваше така цялостно, че чак го дострашаваше — струваше му се, че във всеотдайната им взаимност има нещо твърде съвършено, нещо опасно.
Но това смутно чувство се заличаваше от възхищението му към нея. Прямотата й го очароваше не по-малко от прелестното й тяло. Тя бе невероятна — тъй изчистена и непретенциозна, когато се движеше, говореше или се смееше, и тъй неудържимо съблазнителна, когато лежеше гола в прегръдките му.
Някога бе чел в книга по философия, че тайната на сирените, които с песента си увличат моряците към смъртта, се криела в тяхната невинност. За Лесли със сигурност можеше да се каже същото. Същността й бе толкова непокварена, че всяка тяхна среща сякаш бе първа за нея.
Сега той гледаше очите й. Търсеше думи, с които да оправдае това, което бяха изживели. Но както обикновено думите не идваха.
— Обичам те! — каза той.
Тя се усмихна, притегли го към себе си и загали тила му с двете си ръце. Това бе нейният странен израз на нежност, който винаги му даряваше в тези моменти на отмала. После каза:
— Аз също те обичам.
Очите й бяха замаяни от любов, тялото й — безчувствено от удоволствие. Но тя започваше да идва на себе си. Той чувстваше как младежката енергия постепенно се събужда в нея. Скоро слънчевата й, жизнерадостна същност щеше да замести маската на страстта. В тези кратки моменти на преход от пламъка на желанието към спокойната наслада от дружбата им той я обичаше до полуда.
Джордан отмести поглед от нея. Яхтата, на която се намираха, се наричаше „Мег“ — на името на сестра му. Беше красива и малка — точно колкото за екипаж от двама, и отвътре бе обзаведена с вкус. Както бе легнала сред разбърканите чаршафи, Лесли наистина приличаше на сирена, на морско създание, доведено му тук и поверено му от някаква тъмна сила.
Любеха се от шест седмици. Срещаха се във всеки възможен момент — най-напред в града, после на яхтата. Джордан бе запален по лодките, а Барбара ги ненавиждаше, така че това бе идеално място за срещи. Струваше им се, че когато са далеч от земята, когато са духовно свързани от водата и небето, са наистина сами и са още по-близки.
Когато отначало предложи на Лесли да излязат заедно с яхтата, Джордан просто търсеше усамотението и удобството на малкия плавателен съд и изобщо не предполагаше, че океанът ще се превърне в нещо тъй символично, тъй дълбоко лично във връзката му с нея.
Тя никога преди не беше плавала. Когато дойде на яхтата за първи път, бе малко нервна, но изглеждаше невероятно с джинсите, гуменките и бялата си блузка без ръкави. Докато й обясняваше някои основни правила, той с мъка се сдържаше да не я прегърне.
Възприемаше бързо. Не след дълго вече можеше сама да върши по-простите операции, тъй като бе много интелигентна и изобщо не се страхуваше да си изцапа ръцете. Научи се да определя вятъра, да вдига платната, да застава правилно и да направлява яхтата, когато променя курса и кара срещу вятъра. Той вече разбираше защо е помагала на баща си с колата, защо боядисва апартамента си и защо може да оправя толкова неща. Това бе част от характера й, от непосредствеността й, от способността й да се нагажда към реалността.
По-късно, когато й купи специални обувки и яке, за да я пази от острия вятър в пролива, беше толкова сладка и изпълнена с младежка енергия, че дори Бен, намусеният пазач на марината, я хареса и винаги я поздравяваше с усмивка и дружелюбно разговаряше с нея.
— Днес денят е чудесен за плаване, госпожице! — така се обръщаше към нея Бен, когато й помагаше да се качи на яхтата или просто стоеше отстрани и ги наблюдаваше. После наставляваше Джордан: — Сега внимавайте! Днес навътре е бурничко!
Бен се държеше покровителствено с Лесли като вуйчо и се считаше за нещо като пазител на любовта им. Понеже начинът, по който те се гледаха, нямаше как да убегне от зоркото му око.
Бен никога не беше виждал Барбара, понеже тя никога не бе идвала на марината. Но дори и да я познаваше, нямаше никога да издаде тайната, която свързваше Джордан и Лесли. Беше научил много неща в живота си и познаваше любовта, която заслужава да цъфти независимо какви закони й се противопоставят, независимо какви пречки се изправят пред нея. Гледайки Лесли, той сякаш гледаше нещо, което никога не беше притежавал, но за което бе мечтал. Ставайки, макар и напълно страничен съучастник на такава любов, Бен имаше усещането, че вижда осъществяването на своя отдавнашна мечта.