Всеки път, когато излизаха, ставаше едно и също. Управляваха заедно яхтата в мълчание и понякога, когато бързо и леко се носеха през залива, весело се смееха. После, когато излезеха в открито море, спираха и Джордан сваляше платната и пускаше котвата. А когато слизаше долу, тя го чакаше, сваляше блузката си, оставаше по сутиен, после джинсите се свличаха по дългите й крака и тя оставаше само по копринени гащета, които като нежно цвете покриваха тайнственото място.
Очите й блясваха при срещата на потъмнелия му от желание поглед, на напрежението в ръцете му, на страстта, която видимо се очертаваше между краката му.
— Ела, принце! — казваше му, а когато той тръгнеше към нея, тя сваляше сутиена си.
Отначало започна да го нарича така на шега, но името си остана. Той дори започна да го харесва, понеже знаеше, че тя влага в него и уважение към него, и чувство за хумор. Постепенно то придоби част от дълбоката еротика, която той виждаше в гъвкавото й, нежно тяло и най-вече в очите й.
Той имаше една нейна снимка, която му бе станала любима. Държеше я заключена в бюрото си в службата и я съзерцаваше при всеки свободен момент от натоварения си работен ден. Беше й я направил на рождения й ден, преди да я отведе на вечеря в един пасторален ресторант в Лонг Айлънд. Тя бе облечена с лятна рокля на цветя, а на главата си имаше шапка с широка периферия, която прекрасно подчертаваше естествената й красота.
Тогава той й подари изумрудена огърлица, която тя веднага си сложи и свали другата, с която първоначално бе излязла. Усмихваше се лъчезарно от снимката и бе застанала така, че огърлицата да се вижда. Но в очите й се четеше онзи любовен блясък, с който му казваше, че иска да му благодари за подаръка по по-интимен начин.
Снимката така красноречиво бе запечатила и невинността, и чувствеността й, че понякога, докато я гледаше, очите му се навлажняваха. Считаше я за най-ценното си притежание — не само заради спомена, който извикваше у него, но и заради истината, която разкриваше — истината на любовта му.
Такива мисли изпълваха Джордан сега, когато гледаше Лесли. Красивите й очи, дълбоки и зелени като океана, го фиксираха, а голото й тяло го приканваше. Той я целуна и зарови лице в гърдите й.
— Ти си магьосница. Не мога да ти се наситя.
— Ммм — измърка тя и прокара пръсти през косата му. Гърлените звуци, които издаваше, го очароваха, а уханието на тялото й, примесено с неговия собствен мирис, бе толкова съкровено, че му се искаше да потъне до забрава в него.
Но той се изправи и придърпа чаршафа върху красивите й гърди, понеже искаше да й говори сериозно. Погледът му го потвърждаваше.
— Казах на Барбара за нас.
Тя го погледна с хубавите си очи, в които не се четеше нищо. Той знаеше какви чувства я терзаят. Бе се поддала на любовта им, както и той, но не можеше да я приеме като начин на съществуване. Ако той не беше сериозен, тя нямаше да продължи.
— Прие го добре — продължи той. — Тя е жена с чест. Трябва да я познаваш, както аз я познавам, за да ме разбереш. Детството й е било един ад. Животът с баща й просто я е осакатил. Но не е накърнил честността й. Това я е държало. Винаги съм я уважавал за това и винаги ще я уважавам. — Той погледна към Лесли, сравнявайки бляскавата й, слънчева красота с тъжния, мрачен образ на Барбара, който живееше в съзнанието му. — Тя винаги е знаела, че този момент ще настъпи. Снощи ми го каза. Сделката, която сключихме, се оказа добра и за двама ни. Но в нея нямаше любов. Не можеше да продължи дълго. Тя го разбира. И се радва за мен.
Лесли изглеждаше замислена.
— Джордан, кажи ми едно нещо.
Той се засмя.
— Всичко, което поискаш.
— Обичал ли си я някога? Дори мъничко? Искам да ми кажеш честно.
За миг той потъна в размисъл. После каза:
— Любов… Думата е много силна. Прекалено силна. Но наистина изпитвах нещо към нея. И все още го изпитвам. Разбирам тъгата й, самотата й. Чувствам го в сърцето си. И то ме кара да не искам да я наранявам. — Той погледна към Лесли. — Този отговор задоволява ли те?
Тя кимна.
— Точно това исках да чуя от теб. Ти си човечен, ти си истински мъж. Не исках да повярвам, че си могъл да се ожениш за жена, към която не изпитваш абсолютно нищо.
Джордан изпита тръпка на облекчение. Сякаш Току-що бе преминал през трудно изпитание.
После погледна отново замисленото й лице. Тревогата я правеше още по-красива. Той бавно отгърна чаршафа и разкри издълженото й тяло, загоряло от лятното слънце и още топло от неговите ласки.
В този момент той разбра, че няма да могат да станат и да се върнат на палубата. Трябваше да я има отново. Очите й говореха, че тя също е разбрала. Наведе се да я целуне. Телата им чувствено се докоснаха и страстта и жаждата за нея отново го завладяха.
Този път, когато покриваше тялото й със своето, в съзнанието му изплува сянката на тъгуващата Барбара и обагри любовта му със смесица от меланхолия и състрадание.
По странна ирония на съдбата, докато насладата побеждаваше Лесли и я отнасяше далеч от твърдата земя, към водната стихия, където тя и Джордан се сливаха в едно, сами на този свят, изведнъж й се стори, че и последната сянка, помрачаваща любовта й към него, вече се е стопила.
30
На 10 юни, докато беше на гости у една съседка в Уебстър, щат Пенсилвания, Мег Лазаръс припадна.
Веднага я откараха в местната болница. Когато пристигна, дишаше с усилие, бе пребледняла, почти нямаше сили да ходи и бе вдигнала висока температура.
Незабавно съобщиха на Джордан. Състоянието на Мег не позволяваше да я транспортират до университетската клиника във Филаделфия, където той й бе уредил лечение преди година, когато бе получила подобна, макар и по-лека криза. Затова Джордан извика в Уебстър най-добрия кардиолог от Филаделфия, доктор Джаф.
Джордан съобщи на Барбара, която знаеше за заболяването на Мег и си даваше сметка, че той може да отсъства няколко дни, дори седмица. Обади се и на Лесли, за да й съобщи за случилото се. После отлетя директно за Уебстър и пристигна само четири и половин часа след кризата на Мег.
Доктор Джаф бе вече там и го чакаше в сестринската стая, в същия коридор, където бе стаята на Мег.
Двамата си подадоха ръце.
— Как е тя? — попита Джордан не без тревога.
Лекарят се намръщи.
— Изглежда, е имала нов пристъп на бактериален ендокардит. Страхувам се, че този път е по-тежко от миналия. Увредената клапа отново се е инфектирала и сърцето не изтласква достатъчно кръв. Ще се увериш сам, че симптомите са подобни на миналогодишните.
— Какво реши да й дадеш? Антибиотици?
Лекарят тъжно се усмихна на познанията на Джордан и кимна.
— Този път доста високи дози. Освен това на определени интервали взимаме кръвни проби. Добавих кортизон, за да се опитам да овладея нещата. Повярвай ми, Джордан, правим каквото, можем.
Когато Джордан влезе в стаята на Мег, бе поразен. Трябваше да крие вълнението си. Никога не беше изглеждала толкова лошо. Беше смъртнобледа и й бяха сложили кислородна маска. Очите й изглеждаха огромни. Имаше леки подкожни кръвоизливи по ръцете и врата — лекарят му бе казал, че това са симптоми за сърдечна недостатъчност.
— Как си, сестричке? — поздрави я Джордан, като застана до нея и взе ръката й.
Тя едва му се усмихна и прошепна:
— Средна работа, както казваше чичо Сид.
Джордан седна на края на леглото й. В него се надигаше цяла вълна от чувства, в която яростта от собствената му безпомощност се бореше с почти детински страх, че най-любимото му същество може да го напусне.
„Каква ирония на съдбата! — мислеше си той. — Джордан Лазаръс, човекът, чието лице не слизаше от кориците на медицинските списания като спасител на сърдечноболни, не бе в състояние да спаси собствената си сестра, при положение, че Мег бе единствената причина за интереса му към сърдечната терапия.“
„Х-Спан“, който бе толкова ефикасен срещу атеросклерозата, бе напълно безпомощен при възпаления на сърдечната клапа, както в случая на Мег. Джордан отдавна бе осъзнал това, още когато започна да се интересува от проблема, във връзка с научната работа на Лио Камински. Още тогава му беше ясно, че няма да може да спаси Мег. Но се самозаблуждаваше, казвайки си, че работата му донякъде е свързана с болестта й и може с нещо да помогне.
Сега той виждаше, че Мег бавно умира. Беше толкова по-слаба и по-бледа от миналата година! От хубава и крехка млада жена постепенно се превръщаше в някаква сянка. След година може би нямаше да я има.
Той се наведе, целуна я по бузата и хвана ръката й. Когато тя обърна към него изпитото си лице, очите й светеха.
С голямо усилие на волята той потисна мъката си и бодро й заговори:
— Добре ли се грижат за теб?
— Прекрасно, както винаги — отвърна тя, без да изтегля ръката си от неговата. — Дори по-добре, отколкото у дома.
Той знаеше, че не му казва истината, понеже мрази болниците повече от всичко на света. Стисна ръката й.
— Е, доктор Джаф казва, че скоро ще те изпишат. Говорих с Луиз. Тя казва, че у дома вече не могат да се оправят без теб. Чакат те.
Тя се усмихна на шегата му.
После очите й станаха по-сериозни. Той чувстваше как го изучават и се опитват да надникнат някъде дълбоко в него, как търсят нещо друго иззад видимата му болка и тревога.
— А ти? Струваш ми се различен.
Джордан изправи гръб, сякаш да се защити.
— В какъв смисъл различен?
Мег вдъхна дълбоко през кислородната маска. За миг очите й станаха безжизнени. После отново ги съсредоточи върху него. През болката й се четеше някогашната й обич към него. Погледът й го галеше.
— Изглеждаш, сякаш някой току-що ти е казал какво ще получиш за Коледа.
Джордан се усмихна. Спомни си как като малки двамата с Мег заедно очакваха Коледа. Дори тогава тя го разбираше толкова добре, че винаги знаеше какво най-много му се иска.
Сега старата й интуиция й помагаше да види промяната, настъпила у него през последните седмици. Беше невъзможно да се укрие от нея.