Вече пристигаха. Той сви по покритата с чакъл алея, спря колата и прегърна Лесли.
— Толкова съм щастлив! Толкова съм щастлив, миличка!
В гласа му се чувстваше облекчение, сякаш знаеше, че в миналото е страдала от любов и сега пред нея се открива нова възможност.
Тя промълви, с лице до гърдите му:
— Аз също.
Той с обич я погали по рамото.
— С теб ли… работи?
Тя поклати отрицателно глава.
— Запознахме се по работа. Той е… той работи другаде.
Баща и се усмихна.
— Откога го познаваш?
— О!… Не много отдавна. От няколко месеца.
Тя започна да чувства, че лъжите, които я отделяха от баща й, постепенно се стопяват. Той й задаваше естествените въпроси, които всеки баща задава на дъщеря си, когато му съобщи, че е влюбена: „Кой е мъжът?“, „Какво работи?“, „Как се казва?“.
Тя не можеше да му каже повече подробности. Беше влюбена в известен мъж. Женен мъж.
— Кога ще се запозная с него? — попита той.
— О, още е рано — отвърна тя, облягайки се назад. — Още не сме… стигнали дотам. Но се надявам, че ще бъде скоро. Наистина. Сигурна съм, че ще го харесаш, татко. Той е прекрасен човек. И…
„И ме обича“. Думите дойдоха бързо до устните на Лесли и застинаха там. Тя просто още не можеше да ги произнесе.
— Вярвам ти! — каза баща й. — С нетърпение очаквам да се запозная с него. Но няма защо да бързаме. Аз мога да чакам. Щом ти си щастлива, миличка.
— О, щастлива съм! — извика тя. — Наистина съм щастлива! Никога не съм била толкова щастлива!
Той отново я прегърна.
— Мога да видя това дори и без очила. Отдавна не си изглеждала така, Лесли!
Тя кимна замислено. После каза:
— Да, знам.
Той дълго я гледа, мислейки за разстоянието между тях и може би за тайните, които се криеха в думите й. После хвана ръката й и я стисна. Тя му бе благодарна. Оставаха още неизречени неща, но любовта му все още можеше да я открие и да я стопли въпреки всичко.
Той излезе от колата. Тя го последва в къщата. Звуците от тъмното нощно поле я викаха отвсякъде, сякаш й казваха „Добре дошла“.
Докато Лесли и баща й влизаха в тихата къща в Илинойс, а Джордан седеше на стола и гледаше спящата си сестра в болничната стая в Пенсилвания, Барбара Лазаръс седеше на обширния диван в манхатънското си жилище.
На ниската масичка пред нея имаше пръснати снимки. Пликът, в който бяха пристигнали, се валяше на пода.
Барбара не гледаше снимките. Седеше, облегната назад, и мислеше. Изведнъж затвори очи. За миг се заслуша в шума от града отдолу — бръмченето на минаващ по алеята камион, внезапното просвирване на клаксон, приглушеното подвикване на минувач. И, разбира се, концерта на сирените, които в дисонанс си пригласяха от тъмнината на многолюдния, опасен остров.
Барбара се чувстваше необичайно спокойна. Радваше се на самотата си. Въпреки че през последните години самотата все по-малко й понасяше, тя все още й бе необходима, за да мисли трезво и да се съсредоточи както някога, когато се криеше в стаята си от баща си и се опитваше да се изолира от живота си с него.
Тя си пое дълбоко дъх, после още веднъж. Отвори очи и изправи гръб. Шумът от града се стопи. Цялото й внимание се насочи към снимките на масичката пред нея.
На някои от тях бе мъжът й.
На някои от тях — малко момче.
Но всички сякаш се обединяваха от една-едничка тема — образът на Лесли Чембърлейн.
31
Седмица и половина след завръщането си от Пенсилвания Джордан седеше с жена си у дома, в солариума на покрива, и отпиваше от чашата си.
Беше десет часът вечерта. От няколко години Джордан и Барбара бяха свикнали да идват тук след вечеря. Джордан пиеше арманяк, а Барбара — отлежало полусухо шери. Осветлението бе приглушено и през прозореца се виждаха Ист Ривър и тъмният силует на Рузвелт Айлънд.
По това време на вечерта двамата спокойно разговаряха и чакаха напрежението от изминалия ден да отстъпи място на умората, сънливостта да ги обори и да отидат да си легнат. Избягваха да говорят за сериозни неща. Предпочитаха да бъбрят за общи приятели, за роднини или за учудващо провинциалните ежедневни клюки в Манхатън.
Този път бе различно. Джордан бе казал на Барбара за Лесли и нямаше място за незначителни разговори. Трябваше да погледнат очи в очи истината за брака си.
Между тях не съществуваше нито насилие, нито конфликт. Вместо това цареше странно примирение. Джордан и Барбара правеха всичко възможно, за да се държат естествено. А това означаваше безброй малки жестове на подкрепа и обич, които всъщност бяха направили брака им възможен. Ала сега цялата тази нежност, всички малки навици на домашния живот, които ги свързваха, се обагряха с нещо ново. Понеже сега цялото им съвместно приключение бе обречено. Обречено от любовта на Джордан към Лесли Чембърлейн.
Джордан не преувеличаваше, когато казваше на Лесли, че Барбара приема нещата много добре и с голямо разбиране.
„Радвам се, че те имах — бе му казала тя. — Но аз нямам никакви претенции към теб. Винаги съм го знаела. Винаги си бил свободен да си отидеш — когато си поискаш.“
Колко смело бе сдържала сълзите си, докато говореше! Джордан й се възхищаваше и й съчувстваше.
Тази вечер те бяха седнали в полутъмния солариум, загледани мълчаливо в огромния град, свързвани от странно чувство на отмираща близост.
Джордан прочисти гърлото си.
— Днес видях братовчедка ти.
Барбара го погледна учудено. Той говореше за втората й братовчедка Рене Арчър, порядъчно глупава дама от хайлайфа, чиито задължителни визити при Барбара през отпуските и по различни семейни случаи бяха неизчерпаем източник на досада.
— Къде? — попита тя.
— В „Плаца“ — отвърна той. — Къде другаде? Тя ме представи на някакъв граф и на сума ти други хора. Имаха вид на много гъсти с графа. Май че ще има съпруг номер пет.
Барбара кимна.
— Тя няма да се спре. Сдъвква ги като бонбони и ги изплюва. Аз познавам графа. Много приятно момче. Лошо му се пише. Мислех, че има малко повече мозък в главата си.
Двамата замълчаха. Барбара поднесе шерито към устните си, но не отпи от него. Ръката й се върна в скута. Тя погледна към мъжа си.
— Джордан, тя ще те направи ли щастлив?
Джордан въздъхна. Образът на Лесли незабавно се появи в съзнанието му — усмихнат, неустоим. Беше му някак неловко да седи в тъмното и Барбара да го пита за жената, която обича. Сърцето му се късаше от съжаление към Барбара. И все пак любовта му към Лесли бе по-силна от всичко друго.
— Да, ще ме направи — отвърна той: — Тя ме обича. И е прекрасен човек. Ти би я харесала.
„Би се гордяла с нея“. Джордан не произнесе тези думи, но те прекрасно изразяваха чувствата му. Ако Барбара познаваше Лесли, ако наистина я познаваше като него, тя щеше да се гордее с нея, както и той се гордееше. Любовта му към Лесли далеч надвишаваше физическото увлечение. Той я обичаше за качествата, на които всеки би се възхищавал — смелостта, честността и човечността й. В начина, по който Лесли живееше живота си и се раздаваше на другите, имаше нещо толкова смело! Джордан никога преди не бе виждал по-добро качество, затова, когато бе с нея, я уважаваше безкрайно за това.
Как му се искаше да говори за тази й добродетели пред Барбара! Искаше му се да възхвалява Лесли пред нея, да споделя с нея възхищението си към Лесли, като момче, което описва новото си гадже пред най-добрия си приятел. Но това щеше да й причини болка. Той можеше единствено да я уверява, че е избрал жена, която ще го направи щастлив. Понеже знаеше, че Барбара желае той да е щастлив. Бе готова да се откаже от него, за да е щастлив.
Отново настъпи мълчание. Тъмнината сближаваше Джордан и жена му, но напредващото време и неизбежната раздяла ги правеха чужди един на друг. С всеки изминал ден им ставаше все по-трудно да живеят заедно. И все пак не му се искаше още да изгубва Барбара. От четири години тя бе негов другар и довереник. Щеше да му липсва.
— Отивам да си лягам — каза тя. — Изморена съм.
Целуна го по бузата и излезе. Той остана за миг, потънал в мисли, все още разкъсван между съблазнителния образ на Лесли и спомена за тъжното, изпълнено с разбиране лице на Барбара.
Довърши брендито и влезе в спалнята с намерението да вземе душ. Барбара седеше на леглото по нощница и държеше книгата, която напоследък четеше — избраните разкази на Съмърсет Моъм. Той й ги беше подарил за рождения ден миналото лято.
Сякаш не знаеше какво да прави — не си лягаше и държеше книгата някак нервно. Погледна към Джордан. Той стоеше в рамката на вратата и разкопчаваше ризата си.
Очите й се изпълниха със сълзи.
— О, Джордан! — изплака тя.
Той отиде до нея, прегърна я и обсипа лицето й с целувки. Вкусът на сълзите й го изпълваше с ужасна тъга.
— Толкова ще ми липсваш!
Мъката й бе толкова силна, че Джордан почувства как собствените му очи се навлажняват.
Забелязвайки вълнението му, тя зарови лице в гърдите му, както бе правила толкова пъти в миналото. Загали го мило, сякаш за да го успокои. Той почувства стария майчински пламък на нежността й. Тя сякаш се опитваше да зареди детето си с майчина любов, преди да го пусне само по широкия свят.
И някак топлината на гърдите й, сладостта на милувките й се превърнаха в целувка. Джордан я прегръщаше, целуваше устните й и я притегляше по-плътно до себе си. Тялото й сякаш се разтапяше в неговото. Гърдите й, голи под нощницата, се притискаха в неговите гърди. Езикът й свенливо се плъзна в устата му. Обзе го непозната страст, родена от обичта му към нея, от любовта му към Лесли и промяната, настъпваща в живота му.
За миг той се запита дали тя ще може да го понесе, дали той самият ще го понесе. Но тя го бе хванала така здраво, а тялото й бе толкова топло и меко!
— Само веднъж! — простена тя, прегръщайки го силно. — Само веднъж, Джордан! Моля те, за да си спомням за теб…
В слабините му се надигаше гореща вълна. „Каква ирония — казваше си той. — Да притежавам жена си, когато ще се разделям с нея!“