Когато свърши, тя прочете всичко на глас, дума по дума. Гласът на няколко пъти я прекъсна, като я караше да повтори написаното. Чак когато повтори всичко три пъти, събеседникът й се задоволи.
— Сега си иди вкъщи и го напиши на хартия за писма. Изпрати го препоръчано. Когато писмото се получи, момчето се връща вкъщи. Ако стане нещо, момчето умира. Ако покажеш писмото на ченгетата или им кажеш за нашия разговор, момчето умира. Разбра ли?
Лесли отново погледна написаното. Цялата беше като парализирана. Всичко й се струваше нереално. Всичко, освен написаното.
— Да, разбрах — каза глухо тя.
— Изпрати писмото веднага.
Разговорът прекъсна.
Писмото, изпратено от Лесли, бе доставено на указания адрес само няколко часа след пускането му в джонсънвилската поща. Разстоянието бе кратко.
По-малко от шест часа след това Тери Байер бе открит от Фармингтънската полиция на една пейка на автобусна спирка само надве пресечки от полицията. Беше цял и невредим.
Върнаха го на обезумялата му майка, която го обсипа със стотици целувки, даде му празнична вечеря и да яде до насита от любимия си сладолед, изкъпа го и го сложи да си легне, след което самата тя изпадна в истерия и се наложи семейният лекар да я изпрати да си легне с голяма доза успокоително.
Минути след обаждането от полицията Клиф Байер телефонира на Лесли Чембърлейн и през сълзи й съобщи:
— Тери е в безопасност. След малко ще го доведат. Искаш ли някой да дойде да те вземе?
Нямаше никакъв отговор. Клиф се чудеше да не би да е припаднала.
— Лесли, чуваш ли ме?
— Да, Клиф — отвърна Лесли с учудващо спокоен глас. — Не изпращай никого. Вие с Джорджия имате нужда да бъдете с него насаме. Аз ще дойда утре вечер, ако е удобно.
Клиф й разказа в общи линии подробностите по завръщането на момченцето, после я посъветва да се опита да поспи и затвори телефона.
Лесли го послуша. През последните две денонощия й се бяха събрали не повече от три часа сън. Бе съсипана от умора и отчаяние, затова си лежа и се унесе в дълбок, но неспокоен сън.
Беше свършила това, което чакаха от нея. Тери бе в безопасност.
Но осигурявайки бъдещето на сина си, тя бе пожертвала безвъзвратно своето собствено бъдеще.
Същата вечер Джордан Лазаръс се върна от работа много късно.
Дълго стоя пред бюрото си, във висините над Манхатън, препрочитайки писмото, което следобед бе получил с препоръчана поща. Известно време гледа към телефона, дори в един момент се пресегна към слушалката. Но не я вдигна.
Преди да се прибере вкъщи при Барбара, прочете писмото за последен път, после го изгори над пепелника си.
То гласеше:
„Мили Джордан,
С мъка пиша това писмо, не само защото трябваше да го направя много по-отдавна, но и защото ми причинява същата болка, каквато ще причини и на теб.
Аз имам отдавнашна връзка с един човек, който значи много за мен. Всъщност скоро ще се омъжвам.
Когато се свързах с теб, направих грешка, но още по-голяма грешка направих, когато те оставих да повярваш, че връзката ни може да се превърне в нещо постоянно. Сега си давам сметка, че съм бягала от себе си и от истината. Заблуждавах те и не мога да продължавам повече така.
Умолявайки те да се откажеш от мен, аз те умолявам да направиш най-доброто и за двама ни. Върни се към своя собствен живот, Джордан. Обичай хората, които ти е било съдено да обичаш, и ме забрави. Аз също от своя страна ще се опитам да забравя. Това е единственият възможен път и за двама ни.
От все сърце те моля да не ме търсиш и да не ми пишеш. Ако го направиш, аз няма да съм в състояние да ти отговоря и това още повече ще ни нарани.
Желая ти щастие. Сбогом.
Докато гледаше как смачканият лист гори, поглъщан от малки огнени езичета, които го разяждаха и го превръщаха в пепел, тъй както болката разяждаше и изпепеляваше собственото му сърце, Джордан не почувства сълзите в очите си.
Никога не бе мислил, че това може да се случи. За първи път в живота си на възрастен мъж той бе забравил за предпазливостта, която му бе помогнала да се справи с толкова трудности, и нехайно се бе изложил на опасност, мислейки само за любовта си, вярвайки единствено в бъдещето.
А сега, когато това бъдеще подигравателно му се изплъзваше, в ушите му като горчив и убийствено тъжен припев ехтеше познат глас от миналото: „Никога не вярвай на жена“.
33
Минаха седмици, после месеци. Денем Рос Уилър работеше заедно с Лесли, но след работа я виждаше все по-рядко.
Чувстваше, че й се е случило нещо ужасно. Тя имаше вид на човек, който наскоро е понесъл загубата на близък. По лицето й се четеше скръб. Външно бе същата, както и преди — съсредоточена, старателна, дори духовита. Ала се държеше някак отчуждено и сдържано. И от всичко това лъхаше мъка, която помрачаваше красивото й лице като сянката на неописуемо дълбока рана.
Напомняше му за лицето на майка му, когато бе все още млада, веднага след смъртта на баща му. Напомняше му също за неговото собствено лице и за лицата на дъщерите му след смъртта на жена му преди единайсет години. Това бе изразът на дълбоката скръб.
Той не я попита за причините. Инстинктивно чувстваше, че се касае за лична болка, в която не бива да се меси. Работеше до нея и я чакаше да се съвземе. Знаеше колко е горда и жилава. Когато тя решеше, че трябва да му каже — ако изобщо решеше такова нещо — тя щеше да го направи.
Междувременно той се опитваше да се държи приятелски и да й осигурява достатъчно свобода. Даваше й по много работа и със задоволство наблюдаваше как натоварването съживява положителния й, светъл характер.
През този период чувствата на Рос към Лесли станаха по-сложни и по-мъчителни. От една страна, той трябваше да се отдръпне и да стои на разстояние от нея, понеже тя очевидно не можеше да сподели мъката си с него. Определено подозираше, че тя страда от любов — сигурно не й бе провървяло с някой мъж. От друга страна, не можеше да не си спомня предложението си за женитба, направено малко преди да се случи нещастието, каквото и да бе то. Това го караше да се чувства смутен и несигурен в себе си.
Затова Рос отново влезе в бащинската роля, която бе поел при запознанството им. Болеше го, че трябва да се връща назад в момент, когато Лесли значеше толкова много за него, но нямаше друг избор.
Наблюдавайки с каква смелост и решимост тя се бори с дългите работни дни, Рос й съчувстваше с цялото си сърце. Никога не бе познавал толкова силен и цялостен характер. Колкото повече трябваше да потиска любовта си, толкова повече растеше възхищението му към нея.
Но мъката по лицето й не избледняваше. Месеците минаваха, а тя ставаше все по-затворена, все по-загадъчна. Рос си даваше сметка, че каквато и да бе нанесената й рана, тя нямаше да може да зарасне за месеци. Можеха да отидат години, можеше и никога да не я забрави.
Тогава, през един ветровит есенен ден, се случи нещо неочаквано, което сложи край на това мъчително състояние.
Бащата на Лесли почина.
Известието дойде по телефона в службата. Лесли взе слушалката, изслуша мълчаливо невидимия си събеседник, отговори утвърдително, отиде при Рос и му каза:
— Баща ми е починал. Трябва да си ида вкъщи и да уредя погребението. Ще ми трябват няколко дни.
Рос я прегърна.
— Разбира се, миличка. Можеш да отсъстваш колкото искаш. Да дойда ли с теб? Може да ти бъда полезен.
Той знаеше, че Лесли няма никой друг на света, освен баща си. Можеше да си представи колко самотна щеше да се чувства през следващите няколко дни.
Тя поклати глава.
— Ще се оправя и сама. Освен това тук имат нужда от теб.
Той знаеше, че е права. Рос и Лесли понасяха тежестта на цялата работа. Достатъчно трудно щеше да бъде да се справят няколко дни без нея. Щеше да се наложи самият той да работи извънредно.
— Сигурна ли си? — попита той, мислейки за мъката, с която бе живяла през последните месеци.
— Разбира се.
Сдържаното изражение на лицето й стана още по-непроницаемо, сякаш за да скрие всичките й чувства. Нямаше и следа от открита скръб по смъртта на баща й. Мъчеше се да изглежда безизразна и експедитивна.
— Е, добре тогава — каза той, като все още я държеше за раменете. — Но ще ми се обаждаш всяка вечер. Обещаваш ли?
Тя се усмихна и го погали по бузата. После се пошегува:
— Окей.
Но в усмивката й нямаше веселие.
Том Чембърлейн бе умрял от скъсване на аневризъм, което учуди всички, включително и интерниста. Бе починал мигновено и почти безболезнено.
Отначало загубата на баща й донесе на Лесли известно избавление от агонията, която я мъчеше от месеци насам. Образът на Джордан Лазаръс остана на заден план, замъглен от новата й мъка. Тя се чувстваше някак пречистена и дори успокоена, сякаш всепоглъщащата скръб й действаше като чудотворен наркотик.
Когато пристигна на летището в Еликот, тя бе спокойна и уравновесена. Посрещна я нейна далечна леля. Старите улици на градчето отминаваха покрай прозорците на колата и й се струваха чужди и безрадостни, погребани под тежестта на годините, изминали от времето, когато бяха реалност за нея.
Някои роднини от семейство Чембърлейн се бяха събрали в къщата на Том Чембърлейн, за да й изкажат съболезнования. Всички й се сториха много остарели и също се вписваха в овехтелия, някак нереален вид на старите улици и околните къщи.
Всички се гордееха с куража на Лесли и с милото й държане. Тя ги прегръщаше един по един и ги разпитваше за децата им и за провинциалните им грижи. Незабавно пое в свои ръце всичко по погребението и още първата вечер отиде при собственика на погребалното бюро, господин Норвел.
Преди двайсет години същият господин Норвел бе затворил ковчега на майка й. Присъствието му в този момент придаваше нещо особено зловещо на процедурата. Лесли бе пътувала къде ли не, бе видяла много неща, бе преживяла сътресения, които завинаги я бяха променили. И все пак господин Норвел, старото му погребално бюро, съчувственото му поведение бяха останали непроменени. Косата му бе пооредяла, брадичката му бе увиснала от възрастта, но всичко останало си бе същото.