Тази посърнала еднаквост, отразена в лицата на тези, които познаваше, и във вида на града, бе именно наркотикът, който притъпяваше чувствата на Лесли. Тя се държеше като образцова домакиня с приятелите и роднините, които бяха там, за да изкажат съболезнования. Повечето от тях й казваха хубави думи за Том, за трудния му живот, за починалата му жена, след което започваха да й досаждат с дребните си проблеми. Лесли се усмихваше в себе си на вечния егоизъм на живите пред лицето на смъртта. Всичко това й се струваше повърхностно и жалко и някак минаваше покрай нея, без да я засегне.
Тя се страхуваше, че самото погребение ще разчупи най-после защитната й броня, но дори и това не стана. Пастор Рейнолдс никога не се бе изразявал много добре и опитите му да припомни характера и стойността на Том Чембърлейн й се сториха напълно безуспешни. Всичко, което каза, бе в рамките на изтърканите клишета. Той говори за Том като за добър християнин, добър приятел, пример за семейството си и за останалите. В проповедта му нямаше и следа от истинския Том Чембърлейн — тих човечец, чието чувство за хумор и интуитивен, щедър характер компенсираха еднообразния му живот и необразоваността му. Това също донякъде успокои Лесли. Поне баща й живееше в нейната памет, където тя можеше да го пази такъв, какъвто наистина бе.
Лесли почти преживя всичко докрай невредима.
Но последната нощ, прекарана вкъщи, когато събираше малкото притежания на семейство Чембърлейн, които искаше да запази, за да не се продадат заедно с всичко останало, й попадна семейният фотоалбум. В него бяха всички стари черно-бели нейни снимки като дете, фотографиите на майка й отпреди да я помни, и снимките на самия Том, правени от Лесли със собствените й фотоапарати — браунито и по-късно пентакса.
Лесли загледа снимките на майка си. На тях се виждаше приятна, слабичка жена с измъчени, но живи и умни очи. Том винаги казваше, че Лесли е наследила ума на майка си.
Лесли сравняваше снимките на майка си и баща си и се опитваше да открие наследствените черти, оформили нейното собствено лице, нейния собствен характер. Откриваше ги в очите на майка си, в носа и брадичката на баща си, в нещо неясно в израженията им. За миг й стана интересно как наследствеността, моделирайки търпеливо човешкото лице, всъщност побеждава годините.
Спомни си как баща й гледаше същия този албум, когато тя самата бе студентка, как й повтаряше, че откакто пораснала, заприличвала на майка си. Същото го бе казала и леля Мей на погребението вчера.
Лесли се питаше какво значи всичко това. След като заприличваше все повече и повече на някого, когото никога не бе познавала наистина, някой, който си бе отишъл толкова отдавна, че дори нямаше и спомен за него, означаваше ли това, че съдбата по някакъв странен начин й позволява да се доближи до майка си? Или пък, че празнотата и загубата в сърцето й стават все по-дълбоки с всяка изминала година? Беше ли тази прилика белег за незарастваща рана, за неизличима болка?
Тя обърна последната страница на албума и намери едно писмо, което бе писала на баща си едва преди десет дни. Почеркът й на плика й изглеждаше чужд. Нямаше нужда да отваря писмото, за да се убеди, че е пълно с лъжа, като всички писма, които му бе изпращала след срещата с Тони и напускането на „Огълви, Торп“, след раждането на бебето и преместването й в Лонг Айлънд, след срещата й, любовта й и раздялата й с Джордан Лазаръс. Всичко бе лъжа, която баща й спокойно и тактично приемаше. Никога не й бе споменавал за нея, но сигурно тази лъжа бе станала част от представата за нея, която живееше в сърцето му.
Някак си лабиринтът от собствените й лъжи, преодолял времето и разстоянието, я накара да почувства в тази минута, че Том Чембърлейн е изгубен завинаги за нея, че няма никога повече да бъде до нея, да я прегръща или да я стопля с усмивката си.
Лесли стоеше безмълвно и чувстваше как лицето й се облива в сълзи. Бе легнала на старата продънена кушетка с плетената покривка и меките възглавници и безутешно плачеше. Сълзите, сдържани от толкова дни, най-после течаха на воля. Мъката й бе непоносима. Колко се надяваше баща й, че ще бъде силна, че ще бъде щастлива. Винаги се тревожеше, че смъртта на майка й и ограниченията, налагани от бедността му, са я белязали за цял живот. Хващаше се за всяка дума, за всяко писмо, с които тя го уверяваше, че е щастлива и има успехи.
Напразно я бе чакал да му доведе вкъщи някой млад мъж и да му каже, че е влюбена, че ще се жени.
Лесли дълго плака. Но сълзите не й донесоха желаното успокоение, понеже всяка от тях сякаш символизираше пропилените възможности, лъжите, измисляни, за да заместят пропуснатите шансове да донесе на баща си това, което той очакваше от нея.
Най-после тя затвори албума. Беше й непоносимо да гледа повече към миналото. То само й напомняше, че е останала сама на този свят.
Никой никога не узна за тези сълзи. На следния ден Лесли привърши опаковането на малкия пакет семейни спомени и повери продажбата на къщата и мебелите на адвоката на баща си — приветлив човек, когото си спомняше още от детските години, и който също страдаше от заболяване, което може би щеше да се окаже последно за него.
До летището я отведе същата леля Мей, която я бе посрещнала преди четири дни. На сбогуване й каза:
— Бъди щастлива, мила. Знаеш, че Том искаше само това. Твоето щастие бе единственото нещо, което имаше значение за него.
Тя не знаеше какво впечатление произведоха думите й върху Лесли, която никога не бе намерила щастието, което баща й толкова жадуваше за нея. Лесли скри вълнението си зад мила усмивка — „още една лъжа“ — каза си измъчено тя и прегърна леля си.
— Ела пак, за да се видим. Ще ни липсваш, Лесли!
Лесли кимна със съзнанието, че никога няма да се върне в малкия град.
Лъжата я обграждаше като с невидима мрежа. Тя се качи на самолета и той я понесе в студеното сиво небе към къщи. Но докато мощната машина я носеше напред, към бъдещето, й се струваше, че „къщи“ се връща завинаги към миналото и никога вече няма да бъде за нея спокоен пристан.
Рос Уилър я чакаше на летище Ла Гуардия. Тя се учуди, защото не се беше обаждала, за да му съобщи, че се връща. Искаше известно време да бъде насаме с чувствата си и чак тогава да се върне на работа.
— Откъде разбра? — попита тя, докато той я прегръщаше.
— Обадих се на леля ти — отвърна той. — Тя ми даде номера на полета. Сбърках ли, че дойдох? Не исках да ти се натрапвам, миличка!
Лесли не каза нищо, но поклати отрицателно глава на гърдите му. Ръцете, които я обгръщаха, й действаха така успокоително, че изобщо не й се искаше да я пуска.
— Да те откарам ли вкъщи?
Тя се усмихна.
— С теб отивам навсякъде.
През целия дълъг път до Лонг Айлънд той бе много мил с нея. Зададе й няколко въпроса за погребението. Не искаше да я притеснява. Кратките й отговори показваха, че още не е готова да говори за случилото се.
Когато стигнаха до апартамента й, вече се здрачаваше. Рос спря до тротоара, но не изгаси двигателя.
— Не ти се иска да се прибираш, нали?
Тя поклати глава, загледана право пред себе си, като малко момиченце.
Рос я откара в своята къща. Лампите вътре светеха и къщата изглеждаше уютна и приветлива. Той я покани вътре и взе палтото й. Тя стоеше в коридора и гледаше без посока.
— Не си яла нищо — каза той. — Веднага се вижда. Ще ти направя нещо за вечеря. Искаш ли нещо за пиене?
Заведе я в дневната като дете и я настани на дивана. После отиде да донесе нещо за пиене, а тя загледа снимките на дъщерите му на перваза на камината. И двете се усмихваха от рамките с младите си лица, от които лъхаше свежест и сила — силата, която Лесли вече не притежаваше.
Рос се върна с чаша уиски. Лесли отпи и златистата течност разля приятна топлина по замръзналото й тяло.
— Имам малко готов сос за спагети — каза той и седна до нея. — Може да сложим да се свари малко юфка и да направим салата. Ще се почувстваш по-добре…
Беше ясно, че тя не го чува. Но когато той спря, тя го погледна толкова отчаяно, че той се приближи до нея и я прегърна.
— Сигурно ти е много тежко.
Тя не отвърна. Струваше му се напрегната и студена, изпъната като струна.
— Знам — прошепна той. — Знам какво чувстваш, Лесли.
Той нежно я погали — почти като баща й, когото тъкмо бе изгубила. Тя се почувства в ръцете му като дете — беше толкова слабичка, а той бе натежал от годините и топлата му прегръдка сякаш я пазеше. Нещо в нея се счупи.
— Не трябва да се криеш от мен — каза той. — Отпусни се, сладка моя.
Сълзите й бликаха толкова неочаквано, че сякаш се стичаха като порой от безизразните й очи и обливаха цялото й лице. Чашата с уиски трепереше в ръката й. Рос я взе и я остави на масата. После я прегърна и я залюля като момиченце. Сълзите й неспирно се лееха. Той не знаеше какво става в главата й, но обичта му го насочваше към болката и го учеше как да я облекчи.
Лесли дълго плака така, тихо и отчаяно. Той не я оставяше. След известно време сълзите й престанаха и тя само хлипаше като дете.
Накрая Рос й донесе кърпички и й даде да изпие остатъка от уискито. Докато тя триеше зачервените си очи и почистваше носа си, той си казваше, че никога не я е виждал по-красива.
Тя се усмихна насила. Вече се чувстваше по-добре. Имаше до себе си някой, който никога нямаше да я остави, на чиято топла прегръдка и любящо сърце можеше изцяло да разчита. Тя благодареше на небето, че има Рос Уилър.
Сега той я гледаше със сериозно, почти непреклонно изражение.
— Мила моя Лесли — започна той с едва забележима нотка на хумор в гласа си. — Ти си много хубаво и много силно момиче. Но си обикновен човек, разбираш ли? Не виждам как бих могъл да те оставя да се оправяш повече сама. Животът ти нанася прекалено тежки удари.
Тя го гледаше с неопределена усмивка.
Той извади малък пръстен и го сложи на пръста й.
— Нека сложим край на тази самота.