Лесли погледна пръстена с изненада. В бъркотията на изминалите месеци тя всъщност бе забравила за предложението на Рос. Тъкмо щеше да се изчерви от непростимата си небрежност, когато изведнъж си даде сметка колко много се нуждае от него в този момент. А той не бе забравил за обещанието си. И сега й даваше нова възможност.
— Никой никога няма да те обича както аз те обичам, Лесли! — каза той. — Не знам какво е ставало в сърцето ти през последните години, а и не искам да знам. Но знам, че такава любов като любовта, която изпитвам към теб, не се среща всеки ден. Ще я приемеш ли? Ако я приемеш, ще ме направиш най-щастливият човек на земята. И съм готов да обърна света, за да те направя най-щастливата жена.
Лесли го погледна в очите. Знаеше, че мрежата от лъжи, с която се бе обвила през последните години, я отделя от Рос по същия начин, както и от всички останали, включително и от баща й. Тя живееше в пашкул от лъжи, в който бе напълно сама.
И все пак нежните, умни очи на Рос Уилър нямаше защо да прозират през лъжите й, понеже любовта му му позволяваше да стигне до сърцето й и да го излекува.
Светлината в тези очи не бе същата като тази, която преди месеци, когато гледаше лицето на Джордан Лазаръс, бе осветила душата й за толкова кратко и й бе позволила да прозре съдбата си като жена. Но това бе светлина, която никога нямаше да изгасне.
И в този момент това бе единственото, което имаше значение. Дори лъжите й не можеха да го разрушат.
Той държеше ръката й. Пръстенът й беше точен.
— Познавам тези пръстчета много добре. Те ми позволиха да започна отново живота си. Нека и аз направя същото за теб.
Лесли напразно търсеше причина, за да му откаже. Тази вечер бе достигнала до дъното на отчаянието. Не бе й останала смелост, за да отказва любовта му. Защо да продължава да стои далеч от света, обградена от лъжа, когато най-после любовта й се предлагаше без никаква уговорка, без никаква болка и лъжа?
Думите сами бликнаха от дълбочината на душата й, почти като поройните й сълзи. В този момент тя изведнъж почувства, че допуска най-голямата грешка в живота си, че върши най-големия грях, и същевременно — че прави единственото добро за самата себе си в целия си живот.
— Да, Рос — изрече тя е чувство за неимоверно облекчение. — Ще се омъжа за теб.
34
Ню Йорк, 21 декември 1976 г.
Този ден наистина беше изморителен.
Джил Флеминг седеше по пижама в кабинета в къщата на Парк Авеню и разтриваше скованите рамене на Джесика Хайтауър. От телевизора приглушено се лееха вечерните новини.
И двете бяха съсипани от умора. Същия ден се бе състояло събрание на борда на „Хайтауър“, за което Джесика се бе подготвяла в продължение на седмици, а Джил бе работила извънредно, за да й помага в събирането на материалите.
Както Джесика очакваше, на събранието се бяха вихрили страсти, тъй като голяма част от членовете на борда подкрепяха многомилионен производствен проект, а Джесика бе против от самото начало. Дори братята й настояваха за сделката и Форд не разговаряше с нея, понеже двама от най-влиятелните му избиратели — индустриалци от Делауеър, очакваха да реализират чрез нея хиляди работни места.
Но Джесика бе непоклатима. И с помощта на Джил успя недвусмислено да докаже, че кратковременните печалби, които сделката се очакваше да донесе на „Хайтауър Индъстрис“, щяха с течение на времето да се стопят от огромни загуби. Тя успя да покаже, че след десет години сделката ще коства на корпорацията загуби от сто милиона долара.
След близо двучасова безмилостна борба от двете страни при гласуването проектът бе отхвърлен със слабо мнозинство. Джесика победи.
В края на деня и двете жени бяха останали без сили. Прибраха се вкъщи, вечеряха скромно със студена салата от раци и черен хайвер и изпиха по чаша шампанско, за да отпразнуват победата. Бяха твърде изморени, за да разговарят.
Главата на Джесика се цепеше от болки след напрегнатите разправии през деня и след като взеха по един душ, двете се събраха в малкия работен кабинет и седнаха в дълбокото кожено канапе пред газовата камина. Пламъците тихо протягаха огнени езици зад решетката.
Джил разтриваше леко раменете на Джесика. Ритмичните движения на пръстите й сякаш я приспиваха, но тя продължаваше.
Неочаквано Джесика се обади:
— Виждала ли си го друг път?
Джил отвори полупритворените си очи.
— Кого?
— Лазаръс.
Джил погледна към екрана със замъглени очи. По новините говореха за строежа на някаква нова сграда в центъра на града от „Лазаръс Интърнешънъл“. Джордан Лазаръс и жена му присъстваха на първата копка. Репортерите ги интервюираха заедно след церемонията.
— Не — отвърна Джил. — Не съм.
Настъпи мълчание. Джордан Лазаръс държеше жена си за ръка и разговаряше с репортерите. Беше невероятно красив мъж. Джил не помнеше да го е виждала преди. Това й се струваше странно, понеже той бе известен в целия свят като най-богатият мъж в САЩ и Джил многократно бе чувала името му.
Жена му, Барбара Лазаръс, бе тъмна и хубава жена, висока почти колкото мъжа си. Бяха необичайна двойка. В тях имаше някакъв странен контраст, подобно на дразнещата комбинация от два биещи се цвята в картината на експресионист. Той изглеждаше твърде млад за нея. Колкото до Барбара, видът й издаваше какви диети е спазвала и колко се е мъчила да се облече така, че да му подхожда.
Обичта им бе явна, но някак създаваха чувството, че всеки от тях е бил създаден за различен партньор.
— Аз го познавам — говореше Джесика. — Няколко пъти сме се срещали по работа в „Хайтауър“. Много е симпатичен. Прилича ми на мечтател. Много е сладък. Когато разговаряш с него, не си даваш сметка колко е амбициозен.
Тя въздъхна, унесена от нежните пръсти на Джил.
— Но жена му е нещо друго — добави тя. — Досущ като баща си. Корава е като камък. Нямам й капка доверие.
Тя замълча. Джил продължаваше да я разтрива.
— Никога не ми е било ясно какво го е привлякло в нея — продължи Джесика. — Освен парите, разбира се.
Джил мълчеше. Бе изморена. Гледаше с половин око и слушаше с половин ухо.
Книга третаВидение
35
Трентън, щата Ню Джърси
Януари 1978 г.
Животът на Тони Доранс се бе променил. Той вече се чувстваше съвсем друг човек.
Не беше в състояние да посочи в какво се изразяваше тази промяна или да каже кога точно се бе извършила. Може би преди три години или дори още по-рано. Една сутрин се бе събудил и бе установил. Че вече не е същият. Това се бе случило отдавна и оттогава, станал неусетно безучастен, той се бе оставил на течението.
През целия си съзнателен живот Тони винаги бе смятал, че се познава достатъчно добре. Разбираше собствените си потребности и гледаше да ги задоволява. В повечето случаи това не го правеше симпатичен за околните, но те и бездруго не го интересуваха особено.
Ежедневието му остана същото. Ходеше на работа, използваше своя чар и способности да постига известен успех и прекарваше свободното си време в пиене, хазарт и прелъстяване на жени. Но удоволствието, което изпълваше дните му, бе изчезнало. Всичко, което правеше, оставяше у него необяснима празнота. Дори завоеванията му както в службата, така и сред жените го оставяха безучастен. Таеше някакъв неутолим копнеж, който го караше да се чувства самотен и излишен.
От време на време някоя нощ той се отказваше от обичайните си митарства, оставаше си вкъщи, забиваше поглед в стената и започваше да се пита какво не беше наред.
Веднъж от скука отвори плика, в който пазеше купчина снимки от детството, и впери в тях невиждащ поглед. Беше болезнено изживяване. Не ги беше поглеждал от години и на практика беше престанал да си спомня детските години.
Беше отраснал на север във Филаделфия, в една от най-кошмарните части награда. Баща му беше металург, специалист по всичко, и за нещастие на семейството си падаше пияница и женкар.
Тони имаше две по-малки сестри, на крито помагаше, и майка, която обожаваше. Тя се казваше Тереза. Беше от ирландско семейство, което живееше недалеч от собствения им мизерен квартал. Макар че на своите трийсет години вече бе грохнала и съсипана, тя все още притежаваше някак изнурена и повехнала хубост и в юношеските му години нейният образ неизменно обсебваше сънищата и фантазиите му.
Баща му напусна семейството след серия особено жестоки скандали с Тереза заради друга жена. Тони стана опора и закрила за майка си — почистваше къщата, грижеше се за момичетата и носеше вкъщи пари, които изкарваше почти винаги на улицата по различни незаконни начини.
Той се наслаждаваше на своя в известен смисъл разбойнически живот. Беше си бунтар по природа и тъй или иначе, щеше да се забърка в нещо. Но откакто баща му изостави семейството, Тони бе свободен да изразява недоволството си от света, като в същото време покорно изпълняваше своя несправедливо завещан дълг към майка си. Беше добър син и в същото време някак непригоден за действителността. Този живот го устройваше.
Тогава го сполетя голямата трагедия на юношеството му. Майка му избяга с някакъв търговски пътник — красавец, когото срещнала в една таверна недалеч от къщи.
След като местния съвет на детски социални грижи разгледа случая, Тони и момичетата бяха разделени и осиновени от различни семейства. Никога повече не видя сестрите си.
Бе съкрушен от загубата на майка си. Той винаги я бе идеализирал и се бе старал да я защити от жестокостта и предателствата на баща си. След като баща му ги напусна, Тони се чувстваше мъжът на майка си. Когато тя го напусна, без дори да остави някакво писмо или да се сбогува с него, светът му буквално се срути.
Не минаха и няколко месеца от осиновяването му и проблемите му със закона започнаха. Стана многообещаващ член в една улична банда и изкарваше парите си с кражби, незаконна търговия и наркотици.