Нежно обхвана главата му между дланите си и насочи устните му към гърдите си. Той целуна топлата плът, благодарен, сякаш сладостта й за него бе неоценим дар. Тя леко погали врата му.
Докато лежеше в обятията й, Джордан си мислеше за нейната тайнственост. Бе притежавал тази жена физически и не беше научил за нея нищо повече, отколкото знаеше при запознанството им. Не че тя се криеше, напротив, бе съвсем естествена, когато правеше любов. Но по някакъв необясним начин, след като тялото й се бе отдало, собствената й загадъчност бе станала още по-непроницаема.
Сякаш Джил Флеминг бе мозайка, в която едно късче липсваше, или някакво химическо съединение без онзи най-важен катализатор, при наличието на който щяха да се образуват кристали. Но тази липса всъщност не беше действителна, тъй като желанието на Джордан, избликнало от някакъв невидим извор вътре в него, запълваше празнината.
Колкото повече му предоставяше от тялото си, толкова повече Джордан я желаеше. Това, че вече я притежаваше, само засилваше желанието му да я притежава още повече. И парадоксът продължаваше безкрайно, защото мъничката празнина в нея сама по себе си беше безгранична. А мисълта за тази празнина отприщваше за пореден път изгарящия плам, който се стремеше да я запълни. И Джордан отново се възбуждаше.
Правиха любов още два пъти. Телата им вече се сливаха в такава интимност, че по-късно той се питаше дали продължителният горещ душ, който си взе, щеше да бъде достатъчен, за да измие нейното ухание от кожата му. Чувстваше я проникнала в порите си.
Всеки път, когато се любеха, Джордан изучаваше тялото й, докосваше гладката й кожа и изпитваше странно усещане за безпристрастно наблюдение, за придирчива яснота. Но тази безпристрастност незабавно се съчетаваше с нарастващо желание, така неудържимо, че дори оргазмът не беше в състояние да го задоволи.
Видя белега й едва на третия път. Беше разположен на уязвимото място под пъпа, съвсем близо до тъмния мъх, като тайнствен знак, насочващ към скритото наблизо съкровище. И колкото и да бе парадоксално, именно това малко допълнение, тази свежа розова емблема, която сякаш символизираше онази недостигаща, липсващата част, която я правеше толкова неустоима. Той се наведе да го целуне и усети смесения мирис на телата им — неговото и нейното.
Неспособен повече да се контролира, той разтвори бедрата й и отново проникна в нея със съзнанието, че при всеки тласък сладкият малък белег се търка в собствените му слабини. Тя лежеше с полузатворени очи и стискаше ръцете му. Пищната й коса бе разпиляна по възглавницата. Изглеждаше толкова невинна и в същото време така свенливо покварена заради този загадъчен малък белег върху плътта си, че той свърши в нея почти веднага.
Когато дойде време да се разделят, Джордан беше напълно изтощен. Но в същото време вълнението му едва сега започваше да нараства, като не ли тази нощ бе само увертюрата към нещо истински грандиозно. Онзи мраз, който крепеше Джордан толкова отдавна, започваше да се топи и на негово място се разстилаше безмерна жега.
Той заведе Джил вкъщи с едно такси, отиде с нея до вратата на кооперацията й и я целуна по устните, докато тя вадеше ключа си.
— Благодаря ти — каза тя тихо. — Прекарах великолепна вечер.
Имаше нещо толкова спонтанно в думите й, че сърцето му се устреми към нея.
Тя видя погледа му и в усмивката й се появи елемент на весело съжаление.
— Кога ще те видя отново? — попита той.
— Когато пожелаеш — отвърна тя.
Той кимна и пое ръката й в своята. Искаше този последен път отново да почувства необяснимата притегателност на нейната плът. Тя стоеше там и го гледаше с неразгадаем поглед, който се отмести от ръката, хванала нейната, към красивото лице, което я съзерцаваше. Тя, изглежда, знаеше какво става в душата му и изобщо не бе учудена. Чувстваше неговата вманиаченост и я посрещаше така естествено, също както по-рано вечерта бе усетила неговото желание и щедро му бе позволила да я притежава.
После той я пусна и тя си отиде.
Джордан продължи с таксито до вкъщи. Собствената си кола щеше да прибере на следващия ден. Когато се прибра, апартаментът бе тъмен. Барбара спеше. Той си легна до нея, кръстосал ръце под главата си, и впери поглед в тавана. Чуваше тихото й равномерно дишане.
Чувстваше се великолепно, по-жив от когато и да било през тези две години. Старата болка вътре в него, толкова отдавна скривана от дебелата стена около сърцето му, сега отново бе оголена, но някак притъпена от екзалтацията на сетивата му.
Загадката на Джил Флеминг, липсващото късче от мозайката, бе тайната на неговото щастие, както и на неговото желание. Може би, за да намери тази липсваща част или да изследва по-задълбочено особения чар на отсъствието й, Джордан знаеше, че ще я види отново.
Сама в своя апартамент Джил Флеминг лежеше съвсем будна. Беше намерила това жилище и бе убедила Джесика Хайтауър да я остави да живее сама известно време, защото знаеше, че въпросната вечер й предстои. Нищо не беше оставено на случайността. Тя не можеше да позволи близостта й с Джесика да застане между нея и Джордан Лазаръс.
Обмисляше събитията от вечерта, едно по едно, възстановяваше сложния език, който я бе свързал с Джордан Лазаръс. Съзнанието й се съсредоточаваше върху дребни подробности, които биха убягнали и на най-педантичния наблюдател на вечерята или на срещата след това. Анализираше ги по памет и съсредоточаваше целия си интелект върху тънките нишки, които се преплитаха в единствено здраво влакно.
Повечето от онова, което си спомняше, й беше ясно.
Но едно нещо със сигурност не разбираше. Онова, което не й даваше покой и я караше цяла нощ да лежи будна, вперила поглед в сенките върху тавана на спалнята си с такава тъга в сребристите си очи.
38
Джонсънвил, щата Лонг Айлънд
Пролетта на 1978 г.
— Хайде, мравке! Не можеш ли да тичаш по-бързо?
Стиснал ракетата си за тенис, Рос Уилър наблюдаваше как Лесли се опитва да догони топката, която бе изпратил в нейната половина на корта. Движенията на тялото й го изпълваха със сладостен трепет. Дългите красиви крака, слабите, деликатни ръце, които държаха ракетата, бяха истинска поезия. Късата поличка за тенис за миг откри бикините й, което го накара да се усмихне.
Тя не успя да достигне топката. Въпреки че беше двайсет и пет години по-млада от него и във великолепна форма, уменията й все още не можеха да се сравняват с неговите. Като юноша той бе амбициозен, агресивен играч, участник в представителния отбор на гимназията, а после през годините активно бе упражнявал своето хоби. Лесли играеше само за удоволствие и все още не можеше да му бъде равностоен партньор.
Въпреки това благодарение на вродените й умения за спорт, съчетани с инстинкта й да преодолява нови предизвикателства, тя ставаше все по-добър играч. Неведнъж го учудваше, успявайки да догони топка, която според него никога нямаше да достигне, както и с резултатни завършващи удари в моменти, когато той бе убеден, че тя няма сили дори да върне топката.
Не и този път обаче. Тя не успя да я догони, отиде до нея, вдигна я и му я върна.
— Фукльо — подигра му се Лесли. — Не даваш шанс на горкото момиче.
— Четирийсет-петнайсет — обяви той и се приготви да бие мач бол. — Готова ли си, скъпа?
— Както винаги — усмихна се тя. Изглеждаше леко поруменяла и той изчака един миг, за да й даде възможност да си поеме дъх.
После би силен сервиз. Тя трябваше да се хвърли надясно, за да достигне топката, но успя, и я засече високо във въздуха. Той се спусна назад, краката му се движеха ритмично, добре тренирани от дългия опит, и върна с рязък удар. Топката щеше да я удари право в лицето, ако бързите й рефлекси не й бяха помогнали навреме да подложи ракетата си. Успя да върне, след което той насочи топката към средата на задната линия и излезе при мрежата. Завършващият удар не му създаде никакъв проблем. Въпреки всичко тя се опита да догони топката, като залиташе и се смееше.
— Ти победи, безсрамник такъв! — извика през смях, отиде при мрежата, цялата зачервена, и го целуна.
Главоболието, което имаше от сутринта — или от вчера? — за пореден път прониза слепоочието му. Слънцето сякаш го усилваше. Рос не беше свикнал да има главоболие и аспиринът, който глътна сутринта, му беше първият от години. Не му помогна особено, но той реши да не обръща внимание, като си каза, че няма да позволи на някакво си главоболие да му развали скъпоценната събота със съпругата му.
Забрави болката, когато почувства устните на Лесли върху своите. Руменината върху страните й и нежната влага от пот върху ръцете и краката й я правеше почти непоносимо красива.
— Ммм — измърмори той. — Нямам търпение да те прибера вкъщи.
— Там сме с по-изравнени сили — каза тя. — Не мога да се меря с теб на корта.
— Ще се научиш — отвърна той. — Ти все още растеш, а аз съм вече старец. Следващото лято вече няма да мога да ти направя нито една точка.
— Глупости — пресече го тя. — Ако скоро не стана по-добра, ще трябва да си намериш друг партньор. А аз мога да ви събирам топките.
Това беше стар спор, въпреки че бяха женени вече близо две години. Рос често подчертаваше разликата във възрастта им и изразяваше съмненията си, че ще му бъде възможно да върви в крак с Лесли. Тя посрещаше с пренебрежение неговите аргументи и му казваше, че е атлетичен като младеж, мъжествен като козел и че ще живее до сто години.
Вътрешно се притесняваше от прекомерната загриженост на Рос да се поддържа в добра форма. През време на техния продължил един месец годеж, когато Лесли се запозна с цялата многобройна рода на Рос и се сближи с неговите две дъщери, всичко изглеждаше така, сякаш излизаше извън контрол.
Скоро след годежа им Рос започна да посещава един местен салон за културизъм, а вечер излизаше да тича. В началото Лесли не беше наясно, но когато разбра, го попита защо го прави.