Тя се сгуши по-близо до мъжа си и потъна в дълбок спокоен сън.
Призори я връхлетяха тревожни сънища и така я погълнаха, че звънът на будилника достигна до нея някъде отдалеч. Трябваше да се пресегне през Рос, за да го изключи.
— Хайде, сънливко — каза тя и го мушна закачливо в ребрата. — Ставай! Не можем да ръководим бизнес само с добри намерения. — Последната реплика беше любимата му забележка в офиса, когато нещата не вървяха така гладко, както му се искаше.
Рос не помръдна.
Лесли седна до него в леглото и сведе поглед към лицето му. То изглеждаше някак по-различно. Изразът му бе строг, сякаш той бе твърдо решен да остане в съня си и отказваше да се събуди.
— Рос? — промълви тя. — Рос, събуди се. Добре ли си?
Отговор нямаше.
Лесли го бутна отново, този път по-силно. От гърлото му се изтръгна слабо стенание, но той не се събуди.
— Рос!
Сега вече тревогата я сграбчи. Тя стана, заобиколи леглото към страната на Рос и го хвана за раменете. Той не помръдна. Когато внимателно отвори едното му око, осъзна, че е крайно време да повика линейка.
Обади се от телефона в спалнята, като продължаваше да държи безчувствената ръка на Рос. Половин час по-късно, когато линейката пристигна, тя продължаваше да стои в същото положение, само по пижама. Облече набързо едни дънки и се качи при Рос отзад в линейката.
Чакането в спешното й се стори цяла вечност. Всъщност бяха само десет минути.
Дежурният лекар нямаше проблеми с диагнозата на Рос.
— Вашият съпруг е получил инсулт, госпожо Уилър — каза той на Лесли. — Не мога да кажа колко масивен, преди да сме направили нужните изследвания. Сестрата в приемното ще се нуждае от известна информация, която трябва да й дадете. За няколко дни ще го преместим в интензивното. Засега спокойно. Няма за какво да се безпокоите.
Думите му целяха да я успокоят, но погледът в очите му достатъчно красноречиво говореше за онова, което се бе случило със съпруга й и с новия й живот.
39
Ню Йорк
През седмиците след първата им среща Джордан се виждаше с Джил Флеминг винаги когато имаше възможност.
Интимността на взаимоотношенията им бързо се задълбочи. Правеха любов по всевъзможни начини. Разнообразието на страстта им бе неизчерпаемо. Те сякаш се докосваха единствено чрез телата си. Тази липса на вътрешен контакт само сгорещяваше още повече повърхността на чувствата им.
Джордан Лазаръс не знаеше дали обича Джил Флеминг. Но знаеше със сигурност, че скоро ще му бъде невъзможно да живее без нея. Дните му минаваха в безмълвно очакване на следващата им среща. Често усещаше, че не е способен да се съсредоточи в работата си заради мъчителния спомен за тялото й в една от безкрайните му пози. Свенливата извивка на бедрото й, формата на вдигнатото й коляно, сладостното движение на ханша й, когато прекосяваше някоя стая, срамежливата изненада в очите й, когато забелязваше възбудата му — тези и много други образи извираха от някое кътче на съзнанието му и го възбуждаха, както си беше на бюрото или на телефона.
Сега не я познаваше повече, отколкото в онази първа нощ, когато я отведе в леглото. Но се нуждаеше от нея хиляда пъти повече. И тази потребност по някакъв начин го бе върнала към живота.
Дните му бяха изпълнени с вълнуваща нова работа върху проекта му за преустройство на централните райони в големите градове. Всеки ден той допълваше и лансираше своята идея на една или повече водещи фигури в деловите или правителствените среди. Джордан непрестанно удивляваше себе и околните с оригиналността на идеите си.
По някакъв начин връзката му с Джил Флеминг отразяваше и допълваше това ново усещане за нещата, съзнанието, че той, Джордан, е способен на идеи, действия и емоции, които по-рано са надхвърляли възможностите му.
Колкото до Джил, тя бе повече от доволна от начина, по който се развиваха събитията.
За да се сближи с Джордан Лазаръс, Джил бе използвала своята проверена и доказана във времето техника. Поглеждаше в очите му и се опитваше да се превърне в образа, който виждаше там. Съвършен хамелеон, тя менеше цветовете си съобразно нуждите си, въпреки че тези нужди не му бяха известни.
Изпитаният й талант никога не й изневеряваше в критичен момент. Дори напротив — сега бе по-ярък и плодоносен от всякога.
Преди всичко тя бе изоставила крехката болезнена личност, която бе прелъстила Джесика Хайтауър, и я бе заменила с образа на младежка жизненост и добро здраве — енергична, бодра походка, приказки, усмивки. В същото време бе съхранила частица от крехкостта, като нюанс на изтънченост.
После към тази гъвкава младежка жизненост с бърза импровизация бе добавила лустрото на открита, неподправена женственост. Освен това бе избрала специфичната искреност на девойката — животрептящата честност на едно хубаво момиче, все още некорумпирано от живота.
Реакцията на Джордан бе така незабавна, че явно бе избрала верния път.
Джил цял живот бе усъвършенствала природния си талант да бъде такава, каквато я искаха обектите на нейния интерес. Въпреки че й липсваше интелектуалният подход към психологията — не бе прочела нито ред от Фройд, нито бе чувала за Пиаже — тя бе съвършен психолог по инстинкт, психолог с тялото си.
Преди години тя почти мигновено бе разбрала, че онова, което Рой Инглиш искаше да открие в едно момиче, бе младостта, непорочността, Рой имаше нужда от нимфа, от девица. И Джил се превъплъти в нимфа. Избираше си дрехи, благодарение на които изглеждаше като ученичка, и моделираше маниерите си така, че да бъдат олицетворение на крехка младост, трогателна невинност и свежа прелъстителност.
Бе на косъм от успеха. Харли Шрейдър осуети крайния ефект, но това бе единствената й грешка. Тя бе провалила практическата страна на нещата поради неопитност. Но начинът, по който прелъсти Рой, беше безупречен.
С Джесика Хайтауър постъпи много по-умно. Внимателно бе проучила терена. Знаеше и разбираше презрението на Джесика към противния пол. Предварително бе стигнала до извода, че вероятно се измъчва от отчаяна самота.
Джесика имаше нужда от жена. И по-точно, имаше нужда от жена, за която да се грижи. Затова Джил инсценира онова падане от коня. Целта й бе да се представи като човек, който се нуждае от помощ. По същата причина, след като опозна Джесика по-добре, измисли историята с анемията си, за да може тя винаги да я възприема като слабата, която има нужда от утеха и подкрепа.
Джесика, силна жена, с готовност се бе вживяла в ролята на покровител. Именно крехкостта на Джил й беше потребна и тя се влюби в нея. И благодарение на същата тази потребност Джил се издигна до влиятелното си положение в „Хайтауър“.
Но властта на Джил бе неофициална, упражнявана със съгласието на Джесика Хайтауър. Джил знаеше, че това никога няма да я отведе до онази власт, към която тя действително се стремеше.
И точно тогава се появи Джордан Лазаръс.
Внимателното проучване на Джил, започнало, когато за първи път чу за планираната финансова сделка между „Лазаръс Интърнешънъл“ и „Хайтауър Индъстрис“, насочи вниманието й към факта, че Джордан Лазаръс бе потенциален улов от най-висок ранг Той беше влиятелен, фантастично богат, привлекателен и по странен начин необвързан.
Джил разбираше, че бракът на Джордан за Барбара Консидайн е сделка. Изгубил своята непрестанно разрастваща се империя, отнета му от баща й, Джордан си я беше върнал чрез Барбара. Веднъж сторил това, той бе използвал нейните финансови и корпоративни ресурси, с помощта на които бе станал най-богатият човек в страната.
В замяна той бе приел ролята на неин съпруг. Вероятно в тази сделка от негова страна имаше не по-малко съжаление, отколкото личен интерес.
Джил не знаеше колко интимен бе техният брак. Но много добре разбираше, че каквито и да са чувствата на Джордан към Барбара, те по никакъв начин няма да й попречат да го прелъсти. Последните няколко седмици го бяха доказали.
Много скоро си даде сметка, че играе своята роля пред Джордан с непостигано до този момент съвършенство. Каква беше причината за това, тя не знаеше. Беше почти автоматично, това размекване на личността, което се проявяваше у нея всеки път, когато бе с Джордан, всеки път, когато разговаряше с него по телефона. Имаше десетки малки жестове, средства на езика на тялото, вибрации на смеха или усмивката й, които се проявяваха сякаш по собствена воля. Начинът, по който оправяше якичката си, походката й, вглъбеността, с която отмахваше къдрицата, паднала над очите й или как се протягаше при прозявка и какво ли още не. Нито един от тях не бе замислен съзнателно. Те всички избликваха от нещо невидимо вътре в нея, което познаваше Джордан Лазаръс може би по-добре от самия него.
Доказателството, че прелъстяването вървеше успешно, бе поведението на Джордан в спалнята. Той се държеше като обсебен, което бе точно онова, което тя очакваше от него. Много скоро Джил започна да регистрира нови, едва доловими сигнали от Джордан, указания, които й позволяваха да засилва удоволствието му и все повече да обсебва съзнанието му.
Установи, че Джордан особено я харесва в неофициално облекло. Обичаше я по шорти и сандали или в дънки с маратонки или мокасини. Приятно му беше да я вижда в най-обикновена тениска или спортна фланелка, с коси, прибрани назад с лента, или на конска опашка.
Освен това обичаше да я гледа в прозаични ситуации — да чисти апартамента си, да мие прозорците, да лъска мивката, да си служи с някакъв механичен уред. Това бяха неща, които Джил обикновено не вършеше. Тя мразеше да си цапа ръцете с къщна работа. Смяташе тялото си за машина, създадена за прелъстяване, и мисълта да го използва за слугински дейности далеч не й се струваше привлекателна. Но когато разбра, че това положение очарова Джордан, тя бързо се приспособи към него, за да постигне внушението за жизнено, земно момиче, което подхожда практично към ежедневието.
Наред с това той проявяваше предпочитание към непринуден и непосредствен език. Тя усети, че непретенциозният и елементарен изказ го очарова. Наричаше го „приятелю“, а за нещо, което й харесваше, възкликваше, че е „жестоко“. Никога не се изразяваше грубо, внимаваше да е естествено грациозна и женствена. Именно тази де