Но другата му ръка вече беше замахнала и ударът попадна в слепоочието й, дори още по-силен от първия. Тя се просна на пода зашеметена.
С котешка пъргавина, която изглеждаше невероятна след всичкото това пиене, Тони се отпусна на колене, обяздвайки я. Започна да й бие шамари, наблюдавайки как главата й се мята насам-натам. Не знаеше колко пъти я беше зашлевил. Ръцете му се движеха автоматично, сякаш независимо от волята му. От устните й се отрони стенание, но очите й бяха обърнати. Почти беше загубила съзнание.
Точно се канеше да я удари по-здраво, когато успя да се овладее. Дълго време остана така върху нея със затворени очи, заслушан в собственото си дишане, което изгаряше гърлото му. Ръцете му трепереха.
После сведе поглед към момичето. Безчувственото й тяло го напрегна. Повдигна клепачите й и огледа очите й. Долови още няколко дрезгави стенания в гърлото й и реши, че й няма нищо.
Облече се набързо и я замъкна долу на паркинга в алеята, където държеше колата си. Влачеше я под ръка, сякаш беше пияна. Никой не го видя, защото беше два часа след полунощ.
Потегли по безлюдните улици и стигна до един малък парк. Остави я на някаква пейка. Тя все още бе твърде замаяна, за да седи или говори.
Внимателно я отпусна, докато прилепна в ембрионална поза върху пейката. После се взря в лицето й. Беше ужасно подпухнало, но едва ли щеше да й бъде нужна медицинска помощ. Няколко дена щеше да бъде в синини и толкова. За момент Тони остана неподвижен, съзерцавайки с удивление резултатите от собственото си насилие. Преди тази вечер не знаеше, че таи нещо подобно в себе си.
После сви рамене. Кучката си го заслужаваше, реши той.
Потегли с колата и я остави да лежи на пейката. Намери пътя за дома след замаяна одисея из полупознати квартали, качи се горе и се строполи на леглото, където беше правил секс с онова момиче. След пет секунди спеше дълбоко.
На следващата сутрин Тони се събуди и установи, че си спомня всичко съвсем ясно. Обзе го тревога за момичето. Запита се дали щеше да се върне в заведението на Бруно да го търси я с полиция, я с някой приятел. Не беше изключено дори да си спомня пътя до мебелираната му стая. Истинска кучка. Всичко можеше да се очаква от нея.
Но въпреки тревогата, Тони бе шокиран от постъпката си. Досега не се беше държал така с жена. Предишната вечер явно си беше изпуснал нервите.
Огледа се из апартамента и осъзна какво се беше случило. Като я видя да лежи така на леглото, изкривила презрително устни, докато димът от цигарата й се виеше нагоре през розовите неонови отблясъци, той бе видял жилището си през нейните очи. Евтин бардак.
И което бе по-лошо, докато слушаше обидите, беше видял собствения си живот през нейните очи.
Тони беше изпълнен с ненавист към самия себе си и към живота, в който бе затънал. Пропадането беше бавно — той всъщност не си даваше сметка колко ниско бе паднал, докато презрителният присмех на онова момиче не го бе принудил да го осъзнае.
Стана и се погледна в огледалото. Като по милост лицето му все още изглеждаше младо и красиво. Тялото му бе хубаво и стегнато. Алкохолът засега не беше поразил плътта му.
Все още имаше шанс. Ако успееше да се овладее…
Тони внимателно се избръсна, излезе, за да се подстриже, сложи си най-хубавия костюм и тръгна да си търси работа. Този път сериозно.
Това съвсем не беше лека задача. Отне му три седмици непрекъснати телефонни разговори със стари приятели, с някогашни колеги, всъщност връзка с какви ли не познати от деловия свят през дългата му кариера.
Почти всички го отрязаха, естествено. Служебните приятелства означаваха твърде малко в най-добрия случай, а и характеристиката на Тони бе твърде хаотична, пълна с внезапни напускания, без каквито и да било блестящи препоръки. Той беше олицетворение на неудачника. Молбата за работа, отправена към стари познати, всъщност беше искане за твърде голям жест.
Но Тони беше настойчив, без скрупули, че се унижава пред хора, с които някога бе работил или бе имал някакви делови отношения. Когато те възкликваха, че не са в състояние да му намерят пост, достоен за него, той им заявяваше, че би приел каквото и да е, без претенции.
Късметът му накрая излезе от един стар приятел и партньор в пиенето, на име Тип Кимънс, който сега работеше като директор по пласмента за една застрахователна компания на Лонг Айлънд.
— Мога да ти дам нещо на консигнация — каза Тип, а жизнерадостния му тон прикриваше нотка на загриженост, когато разбра колко отчаян е Тони. — Но все пак ще трябва да тръгнеш по клиенти. Ще се справиш ли?
— Разбира се — отвърна Тони. — Кога започвам?
— Ела в понеделник на курса ни за пласьори — каза Тип. — До една седмица след това трябва да те изкараме на твой терен.
— Благодаря, Тип — каза Тони. — Няма да съжаляваш.
— Не ми благодари — отвърна Тип. — Истината е, че току-що ни смениха ръководството. От основната фирма има нови постъпления и аз бръквам там, за да те наема. Ако не беше тази възможност, просто нямаше да има какво да ти предложа.
Едва когато седмица по-късно Тони се яви на работа и започна своята кариера като нисш застрахователен агент, който дава телефонни консултации и ходи по къщите, той осъзна какво беше станало.
Компанията за застраховки, в която работеше Тип Кимънс, носеше името на своя отдавна починал основател Тейлър Стоун. Застрахователна компания „Стоун“ преди четири години бе на ръба на фалита, когато бе погълната от националната корпорация „Бенефит Лайф Инкорпорейтид“.
„Бенефит Лайф“ беше филиал на конгломерата „Грифин-Елис Инкорпорейтед“, който притежаваше още два големи застрахователни клона, както и десетина други компании.
„Грифин-Елис“ бе изпаднала в беда на последния спекулативен пазар и за малко да бъде погълната от един многонационален конгломерат със седалище в Италия. Ако това се бе случило, без съмнение компанията щеше да бъде раздробена и продадена на части, за да подсигури баланса на счетоводството на италианската група.
Но в последната минута по решение на акционерите на „Грифин-Елис“, с помощта на инвестициите на десетина приятелски настроени банкери, враждебното поглъщане бе осуетено и на помощ се притече един американски конгломерат, който изкупи „Грифин-Елис“ за 41,57 долара на акция и пое задължението да запази „Грифин-Елис“ под собственото му име.
Единствено благодарение на това сливане Тони Доранс получи своята нова работа. Негов непосредствен началник щеше да бъде Тип Кимънс. Над Тип щяха да бъдат директорите на „Бенефит Лайф“, а над тях стояха управителите на „Грифин-Елис“, който отговаряха за финансовата политика на компанията.
Още по-нагоре в йерархията следваха членовете на управителния съвет на „Грифин-Елис“, а над тях — генералните директори на новата компания-майка.
А над всички тях, оглавяващ същата тази компания, бе нейният основател, генерален директор и председател на борда на директорите Джордан Лазаръс.
Така че Джордан Лазаръс в известен смисъл възкреси разпадащата се кариера на Тони Доранс като търговски посредник и като човек.
41
Ню Йорк
Калвин Уедърс беше висок мъж, твърде висок за своята професия.
Частните детективи трябваше да бъдат ненатрапващи се като присъствие хора, които се шмугваха незабелязано зад ъглите и не привличаха вниманието на околните.
Калвин Уедърс бе точно обратното. Със своите сто деветдесет и три сантиметра и сто и десет килограма той беше впечатляваща фигура. Носеше костюми и спортни сака, които подчертаваха мощната му атлетична фигура, сега малко поотпусната, тъй като вече бе прехвърлил четирийсетте. Тъмните му коси, почнали леко да посребряват на слепоочията, бяха безупречно подстригани и му придаваха вид на преуспяващ бизнесмен или търговски посредник. Беше си избрал доста натрапчиви маниери, за да подхождат на имиджа му флиртуваше със сервитьорки и барманки и беше развил досадния навик да се обръща към всички на малко име, точно както би постъпил един търговски посредник.
Когато искаше да направи различно впечатление, той често носеше спортна чанта, от която стърчеше ракета за тенис. Това, в комбинация с дънките и пуловера или тениската, му придаваше вид на спортист любител. Беше много убедителен.
Където отидеше, хората го забелязваха веднага.
Но не като детектив.
В действителност Кал беше мил човек, много саможив и много интелигентен. Неговото благоразумие в съчетание с изключителната му усърдност му го бяха направили един от най-добре платените детективи в „Анспач & Кейтс“ — една от престижните детективски агенции в страната, предпочитана от богатите и силните на деня.
Седем години беше работил като детектив в полицията на Ню Йорк, най-напред в Нравствения, после в отдел Убийства и бе видял всякакви разновидности на продажност и подкупност, каквито градът можеше да предложи. Конфликт с началниците по едно твърде противоречиво разследване сложи край на кариерата му, но беше толкова способен, че нямаше никакви проблеми да си намери работа в една местна престижна агенция. Пет години по-късно вече се бе издигнал до високоплатен пост в престижната „Анспач & Кейтс“.
Той беше силен, ловък човек, който можеше да се оправи в опасни ситуации. Но тъй като винаги провеждаше щателно проучване и подготовка, почти никога не му се налагаше да използва физическа сила. Вършеше работата си от разстояние и оставаше там, докато откриеше всички нужни отговори. По тази причина неговите началници го предпочитаха за по-деликатните задачи. Той беше превъзходен професионалист, един от най-добрите в своята област.
През този дъждовен априлски ден Калвин Уедърс се срещна с Джил Флеминг в един малък хотел в центъра, само на няколко пресечки от „Хайтауър Индъстрис“.
Джил бе наела Кал чрез „Анспач & Кейтс“. Специално бе помолила той да се заеме с нейния проблем и бе платила допълнително за тази привилегия, тъй като агенцията не обичаше да й се казва кой детектив да се праща за даден случай.