От всички мъки, разбира се, най-ужасна бе неговата импотентност.
След закуска тя му помогна да си облече палтото и запали колата. Закара го до болницата и го остави пред вратата на центъра за рехабилитация, където неговият терапевт, едно сърдечно момиче на име Бетси, го очакваше.
Доскоро Рос настояваше да върви сам от паркинга на болницата, но откакто времето застудя, реши, че е по-добре Лесли да го оставя пред вратата, отколкото да я кара да прави този дълъг преход заедно с него — преход, мъчително бавен и за двамата.
Лесли го целуна за довиждане.
— Приятно прекарване — пожела му тя с нотка на ирония.
— Ти без съмнение… ммм… знаеш как да засегнеш един мъж — каза той, намеквайки за мъките, които изживяваше всеки ден в рехабилитационния център.
— Ще дойда в три — каза Лесли.
Проследи го с поглед как самичък затваря вратата и влиза, придружен от Бетси. За миг прозря какво бе направил инсултът от нейния съпруг. Той изглеждаше като старец, който се влачи жалък до младата енергична рехабилитаторка, момиче на двайсетина години. Лесли бързо прогони тази картина от съзнанието си и я замени с познатия образ на Рос като силен, привлекателен мъж, който просто в момента не бе разположен.
С този образ в мислите си, тя излезе от паркинга и се насочи към „Уилър Адвъртайзинг“. Агенцията се намираше на около три километра от болницата. Предстоеше й дълъг ден.
След инсулта на Рос тя бе станала фактическият шеф във фирмата. Въпреки че привидно обсъждаше ежедневните проблеми на бизнеса с него, и че уж реализираше неговите желания, когато даваше нареждания на персонала, реалното ръководство бе изцяло нейно.
По ирония на съдбата, въпреки че през тези шест изтощителни месеца нямаше време да мисли за себе си, тя бе намерила умствена енергия да ръководи бизнеса и да го усъвършенства. Създаде нови стратегии за наличните клиенти и намери начини да разшири клиентелата. Обнови офиса, нае двама помощници и пусна няколко обяви за агенцията в местния вестник.
Съзнанието, й бе пренапрегнато, изпълнено с творчески мисли и идеи, необходими да подпомогнат Рос и неговия бизнес, без изобщо да помисли за себе си. Живееше само с неговите проблеми. Но в същото време още отпреди удара на Рос не си беше купила нито една блуза, нито един чифт нови обувки. Имаше неотложна нужда от бельо, грим и дори нови чорапи. Но бе твърде погълната да помага на Рос, за да мисли за собствената си външност.
Благодарение на усилията й бизнесът вървеше по-добре от всякога. Тя се опита да скрие този факт или да го омаловажи пред Рос, защото не искаше той да се чувства изместен. Но той бе твърде интелигентен, за да не види доказателства за промените при посещенията си в офиса. Дори и да бе изпитал ревност, по никакъв начин не я показа. Дори напротив — обсипа Лесли с комплименти и уверения колко се гордее с нея.
Лесли все още се наслаждаваше на предизвикателството, което й поднасяше работата. Въпреки всичко двойната задача да поема такива отговорности в офиса и да се оправя с огромното бреме, което представляваше възстановяването на Рос, до такава степен я изчерпваше умствено и емоционално, че в края на деня тя бе напълно изтощена. През последните шест месеца бе отслабнала с близо осем килограма и повечето й дрехи сега й бяха твърде широки. Едва ли тежеше повече от петдесет и два килограма. Чувстваше хлад дори през меките вечери и носеше пуловер из къщата, докато само преди година една блуза щеше да й бъде напълно достатъчна.
Вероятно поради това състояние на непрестанна тревожност тя понякога забравяше разни дреболии. Точно сега например, когато спря колата пред офиса, се сети, че не си е взела от къщи чантата с документите. Беше твърде заета с мисълта да качи Рос в колата и просто я беше забравила.
Обърна колата, излезе на заден от диагоналното пространство и бързо подкара обратно към дома си. Вече наближаваше десет и половина. Щеше да изостане от графика си.
Остави колата на алеята пред къщата и избърза към кухнята. Чантата беше на шкафа, където я беше забравила по-рано. Грабна я и за миг мерна отражението си в огледалото. Изглеждаше бледа като смъртник и косата й беше в ужасен вид.
Въздъхна, качи се горе в банята и я разреса. Имаше наложителна нужда от подстригване. Косата й, винаги накъдрена, сега бе пораснала вече твърде дълга и изглеждаше съвсем безформена.
Тя разреши проблем, като я опъна назад с лента и взе решение по-късно да се обади във фризьорския салон. Сложи лек руж на страните си, угаси осветлението в банята и тръгна надолу. Беше стигнала фоайето и точно завиваше към кухнята, когато прозвуча звънецът на входната врата.
Лесли почти подскочи при резкия звук. Никога не си беше вкъщи по това време на деня. Къщата й изглеждаше като гробница и не можеше да си представи, че някой може да я посети.
Отправи се някак несигурно към вратата. Вдигна секрета и отвори два-три сантиметра, колкото да погледне.
В следващия миг очите й се разшириха.
Без изобщо да е остарял от времето, когато го познаваше, на прага стоеше Тони Доранс.
44
Тони не изглеждаше по-малко изненадан от Лесли. Всъщност видът му беше на човек, видял призрак.
— Госпожа… госпожа Уилър? — попита той с изкуствен глас.
Настъпи мълчание. Лесли го гледаше с широко отворени очи.
— Лесли? — попита той изумен.
В този момент тя осъзна, че той не беше дошъл тук, за да я намери, а се е озовал на прага й по някаква странна случайност.
— Тони — промълви тя, като се мъчеше да възвърне самообладанието си.
— Аз… Господи, невероятно е — изрече той.
Запази достатъчно присъствие на духа да не го покани вътре. Стоеше там и държеше вратата полуотворена между тях. Но внезапната му поява я разтърси. От една страна, той бе толкова отдавнашна история, реликва от безразсъдната й младост, един мъж, с когото изобщо не трябваше да има нищо общо. Той бе най-голямата й грешка и най-голямото й разочарование.
От друга страна, бе бащата на детето й. Като такъв за нея притежаваше изключителна, почти фрапираща достоверност. Сега стоеше срещу нея, гледаше я с тези красиви тъмни очи, странно непроменен от времето, и тя почувства как цялото й същество се разтърси. Виждаше историята на собствения си живот и на тялото си, както бе застанал пред нея съвсем реален, от кръв и плът.
— Какво те води насам? — успя да попита тя накрая.
— Работя за застрахователна компания „Бенефит Лайф“. Търговски посредник съм. Имате полица при нас. Пратиха ме да разбера дали проявявате интерес към някаква допълнителна сума за риск по застрахователния договор.
Докато обясняваше всичко това, лицето му се обля в червенина. Лесли далеч не беше в състояние да си го обясни. Толкова бе погълната от собствените си вълнения, че изобщо не забеляза смущението на Тони, който явно се притесняваше да признае, че работи като търговски посредник. При вида на удобната й, типична за предградията къща той неволно сравни живота й със собствения си и изпита срам. Толкова бе пропаднал от времето, когато познаваше Лесли.
Тя го наблюдаваше със смесица от раздразнение и изненада.
— „Бенефит Лайф“? — попита тя.
— Да — повтори той някак притеснено.
Лесли поклати глава озадачена. Всичко това й дойде твърде много.
— Ние получихме помощта си от вас — поясни тя. — Предвид настоящото положение мисля, че последното нещо на света, което „Бенефит Лайф“ биха искали да направят, е да ни продадат още застрахователни полици.
— Мога да обясня. Аз… би ли имала нещо против да вляза за момент? — попита той.
Лесли най-накрая разбра неудобството му. Тази размяна на въпроси и отговори, както и положението, в което той в качеството си на застрахователен агент, бе държан на вратата, за него бе унижение.
— Разбира се — отвърна тя. — Но само за момент, защото точно тръгвах на работа.
Пусна го във всекидневната. Той се огледа. Видя снимки на дъщерите на Рос, на самата Лесли и на Лесли заедно с Рос. Там бе и инвалидната количка на Рос и бастуна, който той използваше понякога.
— Как е съпругът ти? — попита Тони.
Лесли го стрелна с поглед.
— Добре — отвърна неловко.
Тони се усмихна. Изглежда, започваше да възвръща самообладанието си. На красивото му лице се появи следа от типичното за търговския посредник благоприличие.
— Нека обясня защо съм тук — каза той. — Имаме специална оферта за собствениците на полици със съществени здравословни проблеми. В известен смисъл това е повишение. Предлагаме високорискова застраховка Живот по специална ниска тарифа само за ограничено време. Пратиха ме тук заради инсулта на съпруга ти. Той е отличен обект за офертата.
Погледна я в очите и изражението му помръкна.
— Съжалявам за мъжа ти — добави той.
Лесли безмълвно се взираше в него. Не можеше да повярва, че при миналото, което я свързваше с този човек, сега двамата стояха тук един срещу друг и си говореха за нещо толкова абсурдно като застраховането. Съдбата бе проявила почти клоунска прищявка да ги събере по този начин. Пълно безумие беше, че на практика именно ударът на Рос бе причината техните пътища да се пресекат отново.
— Благодаря ти — отвърна тя. — Много си любезен.
— Освен това съжалявам, че трябваше да се срещнем отново при подобни обстоятелства — добави той.
Продължи да я наблюдава внимателно. Тя се запита какво ли вижда. Знаеше, че е по-слаба и по-стара. Знаеше също, че трагедията се бе отпечатала върху чертите й точно както и при Рос. Виждаше го в огледалото всяка сутрин.
В следващия миг бе изненадана, че в съзнанието й можеха да изникнат подобни нарцисиански мисли. Последното нещо, което я вълнуваше, бе да изглежда добре за Тони Доранс. Той вече не съществуваше за нея.
— Трябва да тръгвам на работа — каза тя припряно. — Защо не ни пратиш офертата си по пощата? Ще я обсъдя със съпруга си и ще видим. — Имаше неволна следа от снизхождение в тона й, небрежността на нетърпеливия и неохотен клиент.