— Разбира се — каза той. — Съжалявам за безпокойството.
Но очите му не изразяваха съжаление. Той по-скоро я преценяваше. В дъното на ирисите му проблясваше странен пламък.
Лесли го придружи до вратата, избърза пред него и я отвори.
— Е — каза тя, без каквато и да било сърдечност, — довиждане.
Той й протегна ръка. Тя я пое с неохота. При допира е плътта му вече знаеше, че това е старият Тони. Лицето й се обля в червенина.
— Наистина е абсурдно, нали? — усмихна се той почти приятелски. — Да се срещнем по този начин.
Тя се усмихна сдържано. Сметна думите му за самонадеяни.
— Не смятах, че някога ще те срещна отново на този свят — каза той.
Тя не отвърна нищо.
— Добре — каза той, обръщайки се със странна напереност.
— Веднага ще ви изпратя документите. Офертата е добра. Убеден съм, че мъжът ти ще бъде доволен.
Тя реши, че последните му думи бяха провокация и не се усмихна.
Той понечи да си тръгне и спря. Тя знаеше какво му минава през ума.
Обърна се към нея с изражение, на което бе изписана болка.
— Слушай — каза й, — знам, че нито е времето, нито мястото, но какво се случи между нас, Лесли…
Неудобството му бе очевидно. Но Лесли си помисли, че в същото време съзира в него и проблясък на триумф. Той беше наясно какво бе означавал за нея едно време.
— Прав си — каза тя. — А и това е отдавна отминала история, Тони. Няма защо повече да се тормозиш с нея. — Тонът й сега бе твърд и нескрито презрителен.
Все още разкъсван между професионалната си роля на любезен търговски посредник и интимното познание, което го свързваше с нея, той просто сви рамене и тръгна към улицата, където бе паркирана колата му. Тя забеляза следа от старата му самоувереност в начина, по който хвърли куфарчето си на седалката и затръшна вратата.
Проследи с поглед как той потегли и остана в къщата, докато изчезна съвсем. После внимателно заключи къщата и се качи в колата си. Едва когато докосна лоста за скоростите, си даде сметка, че ръцете й треперят неудържимо.
Въздъхна с раздразнение към самата себе си и рязко обърна колата. Но въздишката й прозвуча като ридание. А когато спря, за да погледне лицето си в огледалото за обратно виждане, с изненада установи, че по страните й се стичат сълзи.
Същия следобед Лесли взе Рос от болницата, както беше обещала, и го отведе в офиса за едно от честите му посещения. Той побъбри с персонала, прегледа свършената работа — една дейност проформа, както всички знаеха — и после Лесли го отведе у дома.
Вечеряха почти мълчаливо и тя през цялото време се стараеше да прикрие състоянието си. Но Рос, винаги изключително чувствителен за настроението й, видя, че е разстроена.
— Случило ли се е нещо, скъпа? — попита той.
Тя видя загрижеността в погледа му. Той непрекъснато се притесняваше, че бремето, с което я бе натоварила болестта му, я изтощаваше и изсмукваше силите й.
— Нищо, с което да не можеш да се справиш — каза тя и се пресегна да хване ръката му.
Той стисна нейната и смени темата. Един масивен инсулт не беше направил Рос Уилър по-малко тактичен или грижовен отпреди.
След вечеря той й каза:
— Ела с мен.
Отведе я в спалнята, накара я да му помогне да си легне и протегна ръце към нея. Тя легна до него, той я прегърна и прошепна:
— Моето момиче.
Лесли се сгуши в него и усети, че очите й се пълнят със сълзи. Зарови лице в гърдите му.
— Аз много те измъчих — каза Рос.
Тя поклати глава.
— Не, Рос. Болестта и за двама ни е изпитание.
— Моето момиче — повтори той.
Нежно я погали. И в същия миг, без да знае защо, тя даде воля на сълзите си. Тялото й се разтърси от безмълвни ридания. Рос я беше прегърнал.
— Знам — каза Той.
Тя кимна и също го притисна към себе си. Той нямаше как да знае какво терзае мислите й. Вероятно предполагаше, че това е натрупаното напрежение от шестмесечната борба с ужасната болест. Не можеше да знае, че същия следобед бе имала посещение от предишния си живот, което бе разтърсило съществуването й и я бе накарало да разбере колко далеч бе отишла в младостта си и колко много бе понасяла.
Не, Рос нямаше как да знае какви мисли я вълнуваха, какви битки водеше за себе си и за него в същия този момент.
Но това, изглежда, нямаше значение. Неговата прегръдка не бе по-малко нежна, нито пък любовта му по-незавършена. И по някакъв странен начин разбирането, което проявяваше, все така не му помагаше да опознае сърцето й.
45
В една евтина мотелска стая близо до Грейт Нек, Лонг Айлънд, Тони Доранс крачеше напред-назад като животно в клетка.
Не можеше да повярва, че онова, което му се беше случило, е истина. Лесли! Лесли, след всичкото това време!
Усети странен прилив на енергия в тялото си, която го караше да се движи трескаво из стаята. Изпълваше го с почти болезнена екзалтация, която граничеше със страх.
Никога не е била толкова хубава, помисли си той. Наистина, не е била и наполовина толкова хубава, колкото в деня, когато я видя в къщата й в Джонсънвил.
В първия момент, когато застана на прага, преди да го е познала, както и той нея, тя го очарова. Дори и да не беше Лесли, неговата Лесли, той веднага щеше да си падне по нея и да направи всичко възможно да я накара да се срещнат.
Или поне така му се струваше.
Във всеки случай, сега я беше видял. Беше си чиста намеса на съдбата, че се срещнаха след всичкото това време. Нямаше никакво друго обяснение.
Срещата му с Лесли сякаш го събуди от дълъг сън. Видът й го накара да се опълчи срещу празнотата на целия си живот. И причината за тази празнота. Не беше случайност или лош късмет, че бе паднал толкова ниско през изминалите шест години както в професионалния, така и в личния си живот. Причината се криеше в това, че бе загубил Лесли.
В този първи миг, виждайки красивото й лице така сериозно, когато погледна към него през открехната врата, той осъзна от какво се бе отказал доброволно толкова отдавна, като я беше изоставил. Тя беше толкова специална, толкова изключителна още тогава — но самият Тони бе твърде млад, твърде незрял, за да си даде сметка какво съкровище притежаваше.
Сега магията на Лесли се бе върнала при него, но променена в нещо неописуемо от следите, които годините бяха изваяли върху лицето й. Тя излъчваше достойнство, родено от опита, отговорността и нещастието. Зрелост и женственост, от която дъхът му секваше.
Едва сега Тони разбра, че я обича, че я е обичал през цялото време и че бе чезнал без нея, сякаш лишен от собственото си сърце.
Едва сега Тони си обясни защо се бе похабявал с толкова жени и бе установил, че му е абсолютно невъзможно да ги приема сериозно. Разбра защо го отегчаваха толкова много, че беше принуден да предизвиква опасността във връзките си, често за своя сметка.
Всичко беше заради Лесли. Защото тя беше онази, единствената през цялото време, и той го е знаел със сърцето си, но не и с разума си. Изневерявайки на Лесли — колко ужасно престъпление му изглеждаше това сега! — той бе изневерил на собствената си съдба.
Тони си спомни нещо, което така удобно беше забравил през тези години — фактът, че бе дефлорирал Лесли, преди да я изостави. Споменът бе съпроводен с пристъп на чувство за вина. Но не по-малко силно чувство каза на Тони, че той неслучайно бе нейният първи любовник. Съдбата бе изисквала от него да я обича, да бъде нейният мъж още от самото начало. Защо иначе би му дала съкровището, което е отказвала на толкова други преди него?
Обзе го и друга емоция, не по малко силна от екзалтацията му. Чувството за безсилие. Не само по отношение на собствената му глупост, че така безразсъдно я бе оставил да се изплъзне между пръстите му, но и заради факта, че животът й бе продължил без него, тя беше омъжена и го беше забравила… или поне се беше опитала.
Той си спомни погледа й на безразличие, примесен с неприязън към миналото, което той представляваше. В края на краищата това бе минало, в което тя бе прелъстена и изоставена.
Видя, че съзнанието й бе обсебено от сегашния й живот и едва ли имаше време или психическа енергия да мисли за него. Малкото внимание, което му отдели, бе примесено с презрение.
И защо не? Той бе паднал твърде ниско. Днес той бе в положение, от което нямаше право дори да доближава Лесли, още по-малко да я моли да се видят. Времето бе променило всичко това. Тя бе омъжена жена с болен съпруг, за когото трябваше да се грижи. И гледаше на Тони с презрение и равнодушие.
Или не беше така?
Тони отново се замисли над очевидното безпокойство, което присъствието му й причини, когато го покани в къщата си. Изражението й, докато слушаше разясненията му за застрахователната полица, бе достатъчно красноречиво. То излъчваше стъписване, изумление… и още нещо.
Объркването в очите й издаваше въздействието, което появата му имаше върху сърцето и ума й.
Да, помисли си Тони. Това беше! Дори и след толкова години тя не беше успяла да го превъзмогне. Това бе тайното послание, което пулсираше в погледа й, въпреки престорената студенина и безразличие.
Беше сигурен в това.
Сега Тони закрачи по-бързо из мотелската стая, като си говореше сам от вълнение.
Ако Лесли все още не беше безразлична към него — както му подсказваха фактите или гордостта му — това можеше само да означава, че съдбата го бе изпратила тук съвсем преднамерено. Тя беше така нещастна без него, както и той без нея. За тях бе своеобразен грях, че се бяха разделили. В резултат на което нещастието бе сполетяло и двамата. И сега съдбата отново ги бе събрала, за да поправят този грях.
От друга страна, дори гордостта му не можеше да го заслепи за истината, която той така настойчиво се опитваше да отрече. Той бе изоставил Лесли преди години. И сега тя имаше свой живот без него. Имаше съпруг.
Да, това бяха пречки. Сериозни пречки. Нямаше да е лесно да я накара да разговаря с него, да го опознае отново.