Но нима съдбата вече не бе извършила чудо, като ги бе срещнала отново по този начин? Нима съдбата не бе свързала заплетените нишки на собствения му живот с нейното далечно съществуване, за да направи възможна тази съдбоносна среща? Това не беше ли чудо? И нима не оправдаваше известно усилие от негова страна да догони съдбата си?
В края на краищата днес той бе открил не просто жената. Това бе собственото му сърце. Собственото му спасение.
С тази мисъл Тони пресуши чашата с бърбън, който си бе налял от половинлитровата бутилка. Беше си я взел специално за това пътуване. Реши да излезе и да си потърси жена. Бурята в съзнанието му не можеше да се потуши с нищо друго, освен със сексуален акт с темпераментна жена, която щеше да прелъсти и чиято страст сам щеше да възпламени.
Но когато се погледна в огледалото, промени решението си. Никакви евтини жени от баровете тази вечер. Край. Той бе измамил Лесли, бе мамил и себе си. Стига толкова. Възможността, която съдбата му предостави днес, бе твърде възвишена, за да се петни от съмнителни сексуални контакти в мотелски стаи. Повече нямаше да се занимава с жени, които не означаваха нищо за него.
Това време свърши.
С тази мисъл Тони съблече дрехите си, взе си горещ, пречистващ душ и си легна.
На следващата сутрин, когато Лесли отведе Рос в болницата и продължи с колата за работа, тя правеше всичко възможно да забрави срещата с Тони Доранс. Появата на Тони на прага на собствената й къща в жалката, но не неочаквана роля на застрахователен агент бе добавила нотка на болезнен абсурд към нейното вече трудно съществуване. Това й напомни за ужасни неща от миналото, неща твърде интимни, за да може да ги забрави, за които днес просто не си позволяваше да мисли. Лицето на Тони бе като образ от черна комедия, разиграла се в личния й живот по най-възмутителен начин.
От мига, в който затвори вратата зад него, тя взе твърдо решение да не пилее нито миг в мисъл за него. Той не го заслужаваше. Неговото ново и доста по-ниско положение в живота, в съчетание с първичния и похотлив поглед в очите му, го подсказваше съвсем недвусмислено.
Тони бе вън от живота й. Прав му път, каза си Лесли.
Нито за миг не й хрумна, че докато съзнанието й бе обсебено от тези мисли, Тони я следваше на половин пресечка разстояние.
46
Ню Йорк
Всичко се разви като по план.
Джордан Лазаръс и Барбара получиха развод след серия кратки разговори, в които бе казана твърде малко истина. Тяхното споразумение било изпълнило целта си, настояваше Барбара, и било време да продължат напред. Джордан се съгласи не без чувство на съжаление към съпругата си, както и с чувство на вина заради скритите мисли, които обуславяха поведението му.
Два месеца след развода Джордан се ожени за Джил Флеминг. Техният годеж бе обявен от деловата и жълтата преса не само в Америка, но и по целия свят. В края на краищата Джордан Лазаръс беше най-богатият човек в Америка, копнеж на милиони жени и герой за още толкова мъже. Той беше символът на издигналия се със собствени сили човек и архитектът на най-революционния проект, създаван някога, за облагородяване на вътрешността на големите градове в Америка.
Джордан Лазаръс бе човекът на бъдещето. И сега, след една шеметна любовна история, Джил Флеминг бе станала негова съпруга.
Нещата едва ли биха вървели по-гладко, ако бяха нагласени от орисниците. Всички късчета на мозайката бяха подредени по местата си.
Всъщност всичко щеше да изглежда твърде съвършено, твърде неизбежно, ако не беше едно непредвидено събитие, един инцидент, който се случи насред цялата суматоха и добави нов и зловещ ореол към нещата. Поне в съзнанието на Джил Флеминг.
Стана през време на сватбеното й пътешествие.
Те прекараха тези две седмици на малък остров в Егейско море, където Джордан имаше вила с изглед към пристанището. Правеха любов денонощно. Ходеха на дълги разходки. Наслаждаваха се на залеза. Съществуваха в мълчанието, изградено от удовлетворението на двете страни и пълното чувствено доволство.
Джил се чувстваше като котката, изяла канарчето. Беше изпълнила най-грандиозния таен замисъл в живота си. Успешно беше разделила един от най-богатите и влиятелни мъже на света от неговата властна и обсебваща съпруга.
Тези първи няколко дни в Гърция за Джил бяха великолепни. Беше обзета от въодушевление и в същото време в душата й цареше покой, какъвто не бе изпитвала до този момент.
Това, осъзна тя, се дължеше на Джордан. Имаше нещо отпускащо и успокояващо в грижовното отношение на Джордан като младоженец. Той изглеждаше доволен, дори ведър, че е с нея.
Наистина, дори когато я държеше в обятията си, между тях съществуваше бледа, едва доловима дистанция. Докато съзерцаваха Егейско море или се разхождаха дълго из селото и околните хълмове, интимната тишина ги съпровождаше, но Джил чувстваше, че не го познава добре. Той беше по-скоро като ухажор, отколкото като съпруг. Нежността му бе лишена от задълбоченото познание за нея.
Но тази дистанция беше необходима. Последното нещо на земята, което Джил би искала от него, бе той да я познава такава, каквато е. Маската, която бе надянала, бе единственият начин да го притежава. Друга връзка със сърцето му тя нямаше.
По време на продължителното изкусно прелъстяване на Джордан тя бе съсредоточила вниманието си върху реакциите на тялото си и личността си на едва доловимите импулси, които се излъчваха от някакво съкровено място в него. За Джил нямаше значение, че изворите на неговото желание оставаха невидими за нея или че маската, която тя използваше, за да го прелъсти, беше фалшива. Целта бе не да го опознае, а да го плени. Нейният голям талант се състоеше в способността й да следва с импровизация указания, давани на момента, без предварително предупреждение.
И тази цел бе постигната. Тя бе отнела Джордан от съпругата му като лисица, грабнала пиленце от гнездото на майка му. При всяка стъпка по този път тя беше безпощадна, енергична и вдъхновена.
И ако съществуваше известна липса на духовна близост в новия й брак, неспособност на съпруга и съпругата да се опознаят, Джил не виждаше какво й пречи въпреки това да направи Джордан щастлив. В края на краищата, разсъждаваше тя, нима всички жени нямат своите малки тайни, своите дребни човешки слабости или скрити прегрешения пред мъжете, с които сключват брак. Нима бе по-различна от която и да е друга жена с това, че показваше най-красивото си лице и криеше грешките си, за да спечели Джордан?
Освен това по време на техния меден месец Джордан изглеждаше толкова доволен и щастлив, че основното усещане, което й се натрапваше, бе, че той сякаш не иска от нея нищо повече от тази повърхност, която тя му бе предложила.
А сексът, който правеха заедно, така пламенен и буен, бе доказателство, че между тях нещо ставаше.
В поведението на Джордан нямаше копнеж. Само този покой, сякаш някаква дълга и мъчителна борба бе приключила и сега той бе постигнал мир със самия себе си.
В началото това положение не разтревожи Джил. Просто я заинтригува.
Но после нещо се случи.
Една нощ двамата правиха любов в малките часове след късна вечеря и плуване в топлия басейн зад къщата. Моментът беше доста романтичен. Имаше пълна луна и отражението й огряваше водната шир почти като нощно слънце.
След като доплуваха, двамата се почувстваха възбудени от лунната светлина и собствената си голота и се любиха върху копринените чаршафи на леглото си. Джордан никога досега не бе проявявал такава страст. Облада я с продължителни, вещи ласки и тя бе разтърсена от спазмите на екстаз, който я остави без сили. От онзи съдбоносен ден на тяхната първа разходка с яхта там у дома, когато се любиха с Джордан, Джил всеки път изпитваше оргазъм. Това бе удоволствие, което тя не бе изживявала по-рано и дори не си бе представяла. А сега вече започваше да чувства потребност от него и бе благодарна на Джордан, че й го доставя.
Докато лежеше в обятията му, тя разсъждаваше спокойно над своето завоевание. Сега Джордан бе неин. Държеше го здраво. Нима той не бе доказвал многократно, че тялото й за него представляваше някаква натрапчива идея?
С тази мисъл Джил потъна в сън.
Час по-късно се събуди. Лежеше, вперила поглед в лунната светлина, която заливаше стаята. После стана и погледна през прозореца. Сега луната бе по-ниско, невероятно ярка и сияйна, и обсипваше с искрящи водопади морската шир.
Джил изпита непознато досега доволство. Луната сякаш я галеше от топлата морска шир и благославяше брака й с Джордан.
Джил се върна в леглото.
Той лежеше гол сред завивките и на лицето му бе изписан онзи момчешки израз на невинност, който винаги я очароваше. Изглеждаше открит и уязвим като дете.
В този миг той промълви:
— Обичам те.
Думите бяха неясни, избликнаха от съня му и потънаха във възглавницата. Но погледът на Джил бе привлечен от изражението на лицето му.
Това не бе израз на щастие или доволство. Лицето му излъчваше безкраен копнеж и болка, сякаш нещо му се изплъзваше и той се опитваше да си го върне.
— Обичам те — повтори Джордан. Думите изразяваха печал, бяха мъчително стенание, заседнало в гърлото му. После той се обърна на другата страна и замлъкна.
Тя лежеше там, вперила поглед в гърба му, заслушана в тихото му равномерно дишане. И когато се опита да заспи, установи, че сънят бе избягал от затворените й клепачи.
Продължи да мисли за болката, прозвучала в гласа му, за мъката, набраздила челото му в съня. Знаеше, че тази болка няма нищо общо с нея, абсолютно нищо.
И тя сравни този дълбок съкровен копнеж с израза на тихото доволство, щастливото, но малко безлично спокойствие, което той излъчваше, докато бяха заедно през деня.
Джордан бе добър, внимателен съпруг. Но в поведението му към Джил нямаше копнеж или неутолена страст. Дори когато говореха и тя му разказваше нови неща за себе си — повечето от които, разбира се, лъжи — Джил виждаше, че той изпитва към нея просто вяло любопитство. Знаеше, че е доволен от нея сега, когато вече бяха женени, и това доволство нямаше да се наруши, ако тя не му беше разказала всички тези неща за себе си. Единственото, което го интересуваше, бе, че я притежава, че тя му принадлежи и е с него. Обвивката вече бе негова собственост; съдържанието не го интересуваше.