Огромната природна интелигентност на Джил, досега приспивана от фалшивото чувство за триумф, започна да й праща предупредителни сигнали, че се намира в по-дълбоки води, отколкото предполага. Нейният съпруг току-що бе промълвил: „Обичам те“ на някаква безплътна фантазия в мислите му.
Джордан Лазаръс никога не беше казвал „Обичам те“ на Джил Флеминг.
От онази нощ нататък чувствата й към Джордан се промениха съществено.
Тя вече не бе така самодоволна от завоеванието си. Струваше й се, че Джордан крие нещо основно от себе си, което тя изобщо не бе доловила.
Тя го притежаваше като прелъстителка, която бе открила слабото му място и го бе запленила с прелестите си. Но не го познаваше като човек. Отгатнала желанието му, тя не бе успяла да разгадае същностното у него.
Тази миниатюрна липса се превърна в песъчинката, около която у Джил започна да расте перлата на ревността.
Тя усещаше присъствието на друга жена в сърцето на Джордан не само от неговото изпълнено с копнеж „обичам те“, изречено в невинността на съня, но и в неговото твърде отвлечено доволство, когато беше със самата Джил. Сякаш тя бе някакъв опиат, който му бе необходим, за да уталожи болката по незримата жена, която бе загубил.
Тази мисъл караше Джил да се чувства по-скоро като пионка, отколкото като господарка на съдбата си.
Чувството определено не й харесваше.
Върна се от Гърция с добре замаскирани противоречиви емоции и побърза да окачи приятната, женствена усмивка за репортерите, които обсадиха нея и Джордан за интервюта.
Тя стана любимката на пресата, която отдавна се чувстваше потисната от безцветния брак на Джордан с Барбара Консидайн и сега искаше да отпразнува неговия романтичен съюз с една красива млада жена.
Джил даде много интервюта за това какво е да си съпругата на великия Джордан Лазаръс. Видя собственото си лице в най-нашумелите женски списания, а снимката на Джордан — във всички водещи бизнес издания. Господин и госпожа Джордан Лазаръс се превърнаха в любимците на Америка. Никоя двойка след Джак и Джаки Кенеди не беше печелила така категорично симпатиите на обществото.
Известно време Джил се наслаждаваше на цялото това внимание, криеше се зад маската на своя имидж и почти забрави за глождещата тревога, изтласкана в тайните кътчета на съзнанието й.
И тогава се случи друго неочаквано събитие, което строши огледалото на нейното щастие.
Напоследък Джил заспиваше все по-трудно.
Непрекъснатите й срещи с представители на пресата я изнервяха. Не й беше лесно понякога с часове да играе ролята, която изискваха от нея репортерите. Освен това се измъчваше от принудителната раздяла с Джордан, чиито дни бяха прекалено заети, тъй като той ръководеше „Лазаръс Интърнешънъл“ и освен това работеше върху своя проект за вътрешността на големите градове.
Въпреки това младоженците никога не пропускаха своята интимна вечеря, макар че доста често Джордан се прибираше късно. После се любеха. Нищо не се бе променило в личните им отношения след връщането им от Гърция. Бяха съпроводени от същата изпепеляваща страст на плътта, но Джил се чувстваше разделена от Джордан с този неизменен незрим параван, който й позволяваше да види лицето му, но не и сърцето му.
Установи, че започва да проявява към него някакво собственическо чувство, молеше го да прекарва повече време у дома, нежно го укоряваше за дългите часове, прекарани в офиса или на телефона. Очарован от нейната привързаност, той се опитваше да й отделя повече време. Но и тогава тя усещаше, че той се изплъзва между пръстите й. По този начин тяхната интимност служеше по-скоро да засили нейния копнеж, отколкото да го утоли.
Все по-често започна да страда от безсъние — оплакване, което до този момент тя не познаваше. Лежеше в огромното легло на Джордан, наблюдаваше го как спи, без да може да се унесе. Ставаше, вземаше приспивателно и отиваше в друга стая, за да изчака, докато лекарството почне да действа. Понякога сядаше в просторната всекидневна с мекия диван и абстрактните експресионистични картини. Друг път отиваше в солариума с неговия възхитителен изглед към Ийст Ривър и Рузвелт Айлънд.
От време на време сядаше в библиотеката и четеше, докато й се приспи. Чак когато усещаше, че заспива и буквите от книгата започват да танцуват пред очите й, тя се връщаше и лягаше до съпруга си.
В този период опозна колекцията му от книги. Той беше ревностен читател на класиците, както и на съвременните автори, и бе събрал безценна колекция от редки книги и първи издания. Джил обичаше да се свие в голямото кожено кресло в библиотеката, заобиколена от старите томове, които миришеха на кожени подвързии и стара хартия. Тези томове познаваха стотици вече забравени читатели и до един бяха почувствали ръцете на Джордан Лазаръс и ласката на очите му.
Безсънието на Джил, комбинирано с очарованието й от библиотеката, щеше да доведе до нейната гибел.
Една нощ Джордан бе извън града на неотложна командировка и Джил бе вкъщи сама. Опита се да си легне рано, изпълнена с нетърпеливо очакване на утрешния ден, когато Джордан щеше да се върне. Но не можа да заспи, затова стана и отиде в библиотеката да си потърси някаква книга.
Забеляза трите красиви тома на Шекспир, които Джордан бе купил на един търг преди няколко години и често препрочиташе през свободното си време. Джордан обожаваше Шекспир и понякога цитираше реплики от пиесите му или стихове от сонетите му в речи, които изнасяше пред бизнесмени и политически лидери.
Тя измъкна един том, усещайки приятна тръпка, когато пръстите й докоснаха книгата, така скъпа за Джордан. Прелисти разсеяно няколко страници и видя, че те сами се разтвориха някъде в средата на „Макбет“.
Внезапно долови шумолене на хартия и сведе поглед към скута си. Нещо беше изпаднало от последните страници на тома, където се намираха любовните сонети.
Джил го взе и го обърна.
Беше снимка.
Снимка на млада жена, приблизително на възрастта на Джил. Беше облечена в мека лятна рокля на цветя с леко смъкнати от раменете ръкави. Дълбоко деколте откриваше заоблена гръд и гладка, осеяна с лунички кожа. Беше права, така че ясно се виждаха бухналите поли на роклята й и дългите й аристократични крака. Носеше обувки с високи токчета, но явно не се чувстваше особено удобно с тях.
Беше с колие от смарагди. Вратът й беше дълъг и нежен. Това се виждаше, защото косите й бяха прибрани назад и откриваха раменете й. Държеше лятна шапка с широка периферия и розова панделка. Имаше блестящи зелени очи с цвета на огърлицата. Очевидно бе облечена за някакъв специален случай. Усмихваше се, а в очите й искреше смях, че я снимат. Джил отново изпита усещането, че младата жена не е свикнала да се облича по този начин и намира нещо смешно в ситуацията.
Косите й бяха червеникаворуси и доста буйни, с естествени живи къдри, които приличаха на фризирани. Неслучайно бяха опънати назад за този официален вид. Те сякаш не съответстваха на спокойната овладяност, която се чувстваше в тялото й, но пък бяха в хармония с дяволитите пламъчета в зелените й очи. Това бе най-впечатляващата и привлекателна нейна черта.
При по-внимателен поглед се виждаше, че смехът в искрящите й очи е премесен с тиха нежност, струяща към фотографа. Без съмнение това бе мъжът, когото тя обичаше. Очите й го галеха ласкаво и изглеждаха пълни с тайни, която я свързваха с него по начин, който снимката не можеше да отрази.
Беше красива млада жена. А от любовта красотата й просто сияеше.
Ръцете, стиснали фотографията, се вледениха. Джил стана и отиде до огледалото в библиотеката. Отмести поглед от снимката към собственото си отражение. Косите на непознатата бяха досущ като нейните.
Джил усети как се разтреперва. Спомни си деня, в който Джордан така небрежно й бе показал червеникаворусите коси на онзи модел в списанието. Самата Джил тогава настоя да си направи косата в този цвят. Но Джордан беше този, който даде по-точни указания на фризьорката, така че косите й да станат точно каквито ги искаше.
Съвсем като на снимката.
След като направи новата си прическа, Джил като че ли го привличаше много повече. Именно след тази промяна, след това преобразяване, той най-неочаквано й предложи да отидат на разходка с яхта.
И там на пристанището старият лодкар бе поздравил Джил толкова ласкаво, защото се бе припознал и я бе взел за друга жена. Тя все още си спомняше смущението му, когато разбра, че е сбъркал.
Друга жена…
Джил се върна при креслото и поднесе снимката към лампата. Внимателно я огледа, като се опитваше да запомни чертите на момичето.
Но бе поразена не толкова от чертите, колкото от общото излъчване. Внушаваше младежка прямота и откритост, добро здраве и свеж хумор в съчетание с нещо фино и деликатно. Това бе момиче, в което нямаше нищо притворно, което щеше да бъде открит и страстен партньор в секса и в любовта — което със самата си уязвимост щеше да предизвика мъжкия респект.
Джил се опита да си представи по-ясно странното момиче, но образът непрекъснато се местеше и замъгляваше чертите й. Сведе поглед и осъзна, че собствените й ръце трепереха и не можеха да задържат снимката неподвижно.
Едва сега Джил си даде сметка защо. Тя се взираше в образа на жената, в която се беше превърнала с помощта на Джордан. Невероятно достоверен модел!
Не можеше да има никакво съмнение, абсолютно никакво. Онова, което Джил видя на снимката, не толкова върху лицето на момичето, колкото под него — деликатността, откровеността, силата на характера, гордостта, младежката уязвимост — цяла гама от качества, които се съчетаваха така безупречно, като нишките на огромен гоблен — това бе лицето, което самата тя създаваше инстинктивно, за да привлича Джордан непрестанно.
Обичам те.
Думите внезапно отекнаха в съзнанието й със звънка поетичност, която бързо стана злокобна. Тъй като едва сега Джил почувства със сърцето си, че Джордан я бе открил, ухажвал и накрая направил своя съпруга, защото тя му напомняше за това момиче.