Сред останалите Джил забеляза снимка на малко момче.
— Кое е момчето? — попита тя озадачено.
— Синът й — отвърна Кал. — Роден още преди да се познават с мъжа ти. Сега е на шест години и половина. Не можах да установя кой е биологичният му баща във всеки случай не е съпругът ти, анализът на кръвта изключва подобна възможност.
Джил полагаше усилие да осмисли тази нова информация. Тя не знаеше дали трябва да й се радва, или не. Нямаше време да прецени.
— Може би не бива да ти го казвам — продължи Кал, — но всичко, което ти дадох, е от едно старо разследване, което направихме за Барбара Консидайн по време на връзката му с това момиче. Нашата агенция ровеше за компрометиращи факти срещу момичето… доколкото ги имаше. След това следихме съпруга ти — тогава бъдещия ти съпруг — и установихме със сигурност, че повече не са се виждали.
Погледна Джил.
— Когато ми даде тази снимка миналата седмица, ми се стори някак позната, затова започнах с проверка на архива от разследването, което извършихме за Барбара. Нужни ми бяха само пет минути, за да разбера, че става дума за госпожица Чембърлейн.
Настъпи мълчание. Джил впери поглед в Кал, Той все още беше с онова енергично, делово изражение, зад което тя не можеше да усети истинските му мисли. Запита се дали той осъзнава иронията на положението й. Тя бе заела мястото на Барбара като ревнивата съпруга на Джордан. Същата информация, която Барбара бе купила от агенцията, сега се предлагаше на Джил, отново актуална след почти три години в архива на „Анспач & Кейтс“.
Тя се изкашля напрегнато.
— Джордан разбрал ли е за детето й? — попита Джил бавно.
— Нямам представа — отвърна детективът. — Събирахме информацията за съпругата му. Дали му е съобщила нещо от наученото, или дори всичко, ние не знаем. Във всеки случай той престана да се вижда с момичето.
Кал посочи към снимките на леглото.
— Освен това дете — каза той, — друга уличаваща информация за нея липсва. Водила е безупречен живот. Чисто момиче, както се казва.
Естествено, тази забележка жегна Джил, чиито живот беше всичко друго, но не и чист. Запита се дали Кал го бе казал преднамерено, или просто съобщаваше факта за Лесли. Той седна на креслото до прозореца и погледна папката, която бе донесъл със себе си. Джил остана права, а очите й не се откъсваха от снимките, разпилени върху леглото.
— Нека започна от самото начало — каза той. — Тя е от Илинойс. Майка й почива, докато е още съвсем малка. Отглежда я баща й, най-обикновен работник във фабрика; Дъщерята е следвала в „Корнел“ на пълна стипендия и е завършила с отличен успех. Постъпила на работа в „Огълви, Торп“ през юни 1971 година. По отчетите на „Орора Лайфстайлс“ личи, че е била безупречна в работата си — лично нейни са заслугите за новия имидж на фирмата, а бих могъл да добавя — и за още някои успешни удари. Предстояла й е голяма кариера. После внезапно напуска работа. Ражда детето осем месеца по-късно тук, в Ню Йорк. — Той се наклони напред, за да отгърне един лист от папката. — Дава детето за осиновяване и се установява на Лонг Айлънд. Получава работа като библиотекарка и се отказва от кариерата си в рекламата. Тук има нещо неясно — смятам, че се е преместила в Лонг Айлънд, за да бъде по-близо до родителите, осиновили детето. Те са млада семейна двойка — бащата е агент по недвижими имоти. Очевидно е успяла да ги убеди да й позволят да посещава момчето редовно, като се представя за негова леля. До ден-днешен го вижда поне веднъж месечно.
Джил се приближи до леглото, за да разгледа снимките на малкото момче. Не беше трудно да се види, че е син на Лесли. Имаше нейните черти, нейната костна структура и дори нещо от личността й. Изглеждаше интелигентен и уязвим като майка си.
— След две години и половина в библиотеката — продължи Кал — отива да работи при този Уилър в неговата малка рекламна агенция. Не знам какво е променило намеренията й относно работата в библиотеката. Става важна част от агенцията на Уилър, което звучи логично, като се има предвид талантът й. — Той погледна Джил и добави: — Дали по това време е имала любовна връзка с Уилър, нямам представа.
Отгърна нова страница от папката.
— Среща твоя съпруг, след като започва работа при Уилър. „Лазаръс Интърнешънъл“ поглъща фирмата, към която принадлежи и „Уилър Адвъртайзинг“. Организирана е конференция за новите компании, причислени към „Лазаръс“, и тя е изпратена като представител на своя шеф. Вероятно там се е запознала със съпруга ти. Имали са връзка, която е продължила три месеца. Барбара Консидайн ни нае да съберем, доколкото е възможно, информация за нея. Сдобихме се единствено със снимките на малкото момче и сведенията за Уилър. Барбара вероятно ги е използвала, за да противодейства на съпруга си — на твоя съпруг — и с това историята приключва. Много скоро след това Лесли се омъжва за Уилър.
Джил се вкопчи в последното сведение.
— И оттогава не е виждала Джордан? — попита тя.
Той поклати глава.
— Ако се бяха свързали по някакъв начин, ние щяхме да научим.
Той извади втори куп снимки от папката си и ги подадена Джил. Това бяха снимки на Лесли с Рос Уилър.
— Двамата водят тих и спокоен живот — каза Кал. — През първата година и половина работят заедно в агенцията и си играят на семейство. После той получава инсулт. Много тежък. Оттогава тя дели времето си между грижите, които полага за него, и купищата работа, които трябва да отхвърля в агенцията.
Джил прегледа снимките. Предишните показваха една несъмнено щастлива млада жена. Имаше нейни фотографии, на които тя вървеше с твърда, енергична крачка; други, които я показваха как работи нещо. Имаше дълги елегантни пръсти. На някои бе в непретенциозно облекло, на други — в официални делови тоалети. И двата вида носеше с еднаква лекота и непринуденост.
По-новите снимки показваха една съвсем различна Лесли, както и един съвсем друг Рос Уилър. Тя изглеждаше бледа и угрижена. Беше отслабнала. Съпругът й, повехнал от болестта, приличаше на старец. Беше приведен и очевидно твърде крехък.
Лесли Уилър явно бе изтощена от бремето да се грижи за съпруга си и в същото време да движи неговия бизнес. Джил си помисли, че вижда белези на преждевременна скръб върху красивото младо лице. Лесли подозираше, че мъжът й ще умре и без съмнение се бореше отчаяно да отхвърли собствената си убеденост.
Една от снимките изобразяваше Лесли, която помагаше на Рос да слезе от колата. Изражението й бе красноречиво. Изглеждаше енергична и ангажирана, сякаш онова, което вършеше, за нея бе обичайно ежедневие. И в същото време излъчваше нежна загрижености своеобразна дръзка примиреност. Но имаше нещо, което липсваше в изражението на Лесли на всички снимки, правени след брака й с Рос Уилър. Това бе страстта. Джил, проникновен познавач на човешката природа, лесно прозря отвъд преданото и всеотдайно поведение на Лесли към съпруга й. Вероятно Лесли искрено се тревожеше за него, обграждаше го с грижите си. Беше му се посветила с цялата сила на волята си, но не го обичаше. Не по начина, по който една жена обича единствения мъж, обсебил сърцето й.
Този факт само засили ужасното предчувствие, което я терзаеше. Нищо, което бе чула за малкия син на Лесли или за Рос Уилър, не уталожи тревогата в мислите й. Тя усещаше, че най-лошото предстои.
— Джордан знае ли нещо за този Уилър? — попита тя.
— Може би — отвърна Кал. — По онова време Уилър й е бил шеф. Нямам представа дали са възникнали някакви конфликти. Може би тя вече е имала уговорка с Уилър. Може би това е било част от проблема с твоя съпруг. Това не можахме да установим.
Джил чувстваше, че тези разсъждения са излишни. Тя погледна снимките с Рос Уилър.
— Каква е прогнозата за него?
— Нищо не се знае — отвърна Кал. — След прекарания инсулт той полага всички усилия да се възстанови. Но при неговото състояние няма никакви гаранции — може да получи нов буквално всеки ден.
Джил се замисли. Лесли Уилър бе грижовна и всеотдайна съпруга. Но ако се случеше така, че нейният много по-възрастен съпруг починеше тогава тя щеше да бъде свободна отново. Свободна и достъпна.
— Има ли още нещо? — попита тя.
Кал сви рамене.
— Може би остава едно последно късче от мозайката, за което не знаем. Но то може да се окаже нещо, което детективът не е в състояние да открие. Ако е в мислите й или в съзнанието на съпруга ти, няма как да го видим. Винаги съществува граница за онова, което можем да научим.
Джил пристъпи напред малко несигурно и се наведе да вземе снимките на Лесли и Джордан, направени преди три години.
Бяха много. На някои от тях двамата влизаха в хотели, качваха се в коли, вървяха заедно по улицата, хванати за ръце.
И естествено, имаше компрометиращи фотографии, на които Джордан докосваше Лесли, целуваше я. За радост на Джил нямаше снимки на интимни сцени.
— Бяха твърде дискретни — обясни Кал, сякаш прочел мислите й. — Не можахме да ги заснемем в леглото. Но без всякакво съмнение, връзката им беше интимна. Заринахме ги с обичайната мръсотия. — Ако думите му бяха предназначени да наранят, те не биха могли да изпълнят предназначението си по-добре.
Но онова, което все повече смразяваше кръвта във вените й, докато държеше снимките, произтичаше от две неща — съзнанието, че Лесли обичаше Джордан така, както никога не бе обичала онзи Уилър, и, което бе по-страшно, очевидният, безспорният факт, че Джордан бе влюбен в Лесли.
На снимките Джордан гледаше с поглед, от който сърцето на Джил се късаше. От очите му струеше страстна екзалтация и възторг, сякаш двамата изживяваха нещо, което караше душата му буквално да се устреми към Лесли.
Джил не можеше да отрече, че никога не бе виждала това изражение на лицето му. В същото време си даде сметка, че познава само някакво негово бледо подобие, заместител, който по-скоро изразяваше печал, отколкото страст, повече вглъбеност, отколкото щастие. Вяла, безцветна пародия на истинската любов…