Това бе изражението, което Джордан имаше за Джил и докато я ухажваше, и след брака им.
С тази мисъл Джил се обърна към една снимка, изобразяваща Джордан и Лесли на палубата на яхтата, която Джордан държеше в пристанището „Ойстър Бей“ за плаване из пролива на Лонг Айлънд.
Кал я наблюдаваше.
— Използвахме телеобектив — каза той. — Не можехме да се приближим повече от четирийсет-петдесет метра, а дори и там моят детектив се опасяваше, че ще бъде забелязан.
На снимката се виждаше яхтата с прибрани платна. Лесли седеше на палубата и държеше ръцете на Джордан фотоувеличението беше зърнесто, но разкриваше красноречиво изражението й. Очите й говореха, че иска да се любят.
За Джил лицето на Джордан бе като откровение. Страстта бе променила чертите му така драстично, че той изглеждаше като друг човек. Обичайното му изражение на зряла компетентност бе изчезнало. Сега приличаше на малко момче. Желанието му беше абсолютно, всепоглъщащо и поради това някак свято. Не беше необходимо да си видял какво е ставало в каютата на тази яхта, за да разбереш, че това е любов, истинска и неповторима.
Старото треперене на ръцете й се появи отново и снимките се залюшкаха на бавни вълни, почти като онези, които поклащаха лодката на снимката. Тя си спомни усмивката на стюарда, който се беше припознал в нея, когато отидоха с Джордан на разходка с яхтата.
Това бе закачливият поглед на посветения в тайната, на човек, който покровителства красивата любов между двама души.
През онзи ден Джил бе отминала със смях неловкия епизод, останал толкова назад във времето. Дали беше така всъщност? Може би още тогава я бе извадил от равновесие. Нали само няколко минути след репликата на лодкаря, там долу в лодката с Джордан, след като потеглиха из пролива, Джил бе изпитала своя първи оргазъм в живота си. Една експлозия на страст, камбанен звън, оповестяващ края за нейния безгрижен полет по повърхността на собственото й „аз“ и отваряне на своеобразна врата-капан към мрачни дълбини, в които оттогава се луташе отчаяно.
Кал Уедърс седеше на креслото, без да промълви нито дума. Джил се запита дали изражението й не му издаваше тайните й. Но тя вече не се стараеше да скрива чувствата си. Истината се бе увила около кея като хищна змия, която искаше да й изтръгне живота.
Много по-късно, когато вече щеше да е загубила Джордан и да е видяла как собственият й живот приближава своя сетен миг, Джил щеше да погледне назад и да си спомни този момент, началото или може би краят на всичко: Кал, който безмълвно я наблюдаваше от мястото си, докато истината пронизваше всичките й маски и като от детски балон изпускаше въздуха на внимателно съградения й живот.
А това бе двойствена истина, започнала във външния свят и свършила в самата Джил. От една страна, снимките показваха, че страховете й относно непознатото момиче бяха основателни. Лесли Чембърлейн наистина бе притежавала сърцето на Джордан.
От друга страна, дори по-ужасен бе фактът, че неизвестният модел, на когото Джил бе подражавала от мига, в който бе срещнала Джордан — моделът, на когото бе почнала да прилича все по-обезпокоително, дори променяйки косата си като нейната, преобразена така, че да подведе бедния лодкар на юг, както бе подвела и самия Джордан — този модел бе Лесли Чембърлейн.
Иронията на съдбата не беше подминала Джил. Тя самата бе живото доказателство, че Джордан не е превъзмогнал Лесли и никога няма да го стори.
Кал казваше нещо, но Джил не го чуваше. Стоеше със снимките в ръце, но вече не ги гледаше. Беше вперила невиждащ поглед в стената над леглото. Беше загубила връзка със себе си и с онова, което я заобикаляше.
Накрая Кал се сбогува, явно с обещанието да й се обади отново. Тя не чу думите му. Гласът му потъна в нечовешкия тътен в нея — земетръсен грохот, който я разтърси до основи.
Няколко минути след като остана сама, тя усети, че се намира в банята и се взира в собственото си отражение отсреща в огледалото. Продължаваше да стиска снимките на Джордан с Лесли Чембърлейн.
Вече не разпознаваше лицето в огледалото. Беше й непознато — като образ в кошмар. Смътно си даде сметка, че врагът, от когото бягаше цял живот, още откакто бе малко момиче, сега се бе изправил срещу нея, след като я бе изчакал търпеливо да премине през всичките си приключения и победи, за да достигне до последната и решителна схватка. Този враг бе самата тя.
Нямаше накъде да бяга. Джил стоя дълго като хипнотизирана, вперила широко отворени очи в огледалото. Силната й воля започна да се разпада.
Чудовището отсреща в огледалото отново й кимна и пристъпи напред. Джил извика и се сви ужасена, изпускайки снимките в краката си. Твърде късно. Преобразяването беше извършено.
Когато напусна хотела няколко минути по-късно, никой не забеляза промяната.
49
Джонсънвил, щата Лонг Айлънд
Лесли беше в болницата и чакаше Рос да излезе от поредната серия неврологични тестове. Тези тестове, които изглеждаха доста безобидни, когато болничните специалисти за първи път запознаха с тях Лесли, сега придобиваха все по-зловещ смисъл. Заедно с рентгеновите снимки на черепа му, с електроенцефалограмите и данните от компютъризираната диагностика те бяха като становище на върховен съд. Лекарите ги изучаваха продължително и старателно, за да определят притока на кръв в мозъка на Рос и състоянието на когнитивната му функция. Един лош резултат от неврологичните тестове би могъл да означава, че Рос е прекарал допълнителни инсулти и че общата тенденция на мозъчната му функция може да се определи като затихваща.
В случай че се стигнеше до подобен извод, това щеше да означава невъзможност за по-нататъшно лечение. Медицинската наука нямаше оръжия срещу смъртта на мозъчните клетки поради липса на достатъчно кръвоснабдяване. Лесли бе разпитала подробно специалистите, които се грижеха за Рос, и въпреки че техният език бе труден за разбиране и отношението им към болния преднамерено успокоително, тя си даваше сметка, че те наблюдават за симптоми, според които състоянието на Рос става неизлечимо. Междувременно усилената работа по рехабилитацията продължаваше, но без всякакви гаранции за трайно подобрение.
Тъй че както обикновено днес Лесли беше на тръни. Вече бе направила неуспешен опит да се съсредоточи върху списанието, което четеше. Думите се размазваха пред очите й. Телевизорът в чакалнята гърмеше и играта, която даваха в момента, още повече й пречеше да мисли.
Внезапно нечий глас попита:
— Имате ли нещо против да го намаля?
Лесли вдигна поглед и видя млада жена, която й се усмихваше неловко. Беше облечена в джинси и плетена блуза. Сочеше гърмящия телевизор и я гледаше въпросително.
— Но моля ви, разбира се — отвърна Лесли. — Да ви кажа честно, направо ме влудява.
— И мен — каза момичето, стана и намали звука дотолкова, че той премина в неясно мърморене.
Зае отново мястото си и погледна към Лесли.
— Нова ли сте тук? — попита тя.
Лесли поклати глава.
— Съпругът ми идва вече шест месеца — отвърна тя.
Момичето кимна.
— А ние от две години. Баща ми е с инфаркт. Странно, че не съм ви виждала.
Лесли остави списанието си.
— Съпругът ми получи удар.
Момичето кимна.
— Повечето хора тук са с инсулт. Баща ми е изключение.
Лесли интуитивно хареса младата жена. Изглеждаше малко посредствена, необразована. Очевидно носеше перука, прекалено тъмна и не от най-високо качество. Освен това използваше твърде много грим. Възможно беше да е сервитьорка или касиерка. Но беше много хубава. А тревогата й бе така осезаема, както и тази на Лесли.
— Никога не съм мислела, че чакането може да бъде толкова ужасно.
— Знам какво имате предвид — усмихна се Лесли.
Момичето се премести с един стол по-близо и протегна ръка.
— Шийла — каза тя. — Шийла Фей. Приятно ми е.
— Лесли Уилър. Радвам се да се запознаем, Шийла.
— Мразя това място повече от всичко — каза момичето. — Винаги съм мразела болници. Мама почина в болница преди пет години. А сега и татко… Ужасно.
Момичето изглеждаше някак умозрително и това направи впечатление на Лесли. Явно беше интелигентна, въпреки липсата на образование.
— Съпругът ти в рехабилитацията ли е? — попита Шийла.
Лесли кимна.
— Иначе има физическа терапия всеки следобед — отвърна тя. — Но днес е тук за някои неврологични тестове.
— Ти пак си с късмет — каза момичето. — Поне се борите да се оправи. А при татко можем само да чакаме, нищо повече. Когато излезе оттук, ще го върна в социалния дом. Сега състоянието му е твърде тежко, за да прави каквото и да било.
Двете млади жени се впуснаха да обсъждат тревогите, свързани с болничния живот. Шийла Фей знаеше някои неща за инсултите, защото имала баба и дядо, които навремето ги прекарали. Дори дядо й бил още жив, макар че живеел в старчески дом.
— Нямах представа, че е толкова скъпо — оплака се тя. — Средствата от социалната и здравната осигуровка са капка в морето. Дядо получаваше пенсия от фирмата си, но тя не стигаше за нищо. С татко е същото. Другата есен ще ни се наложи да си го приберем вкъщи дори и да няма подобрение. — После погледна Лесли и попита: — А при теб как е?
— Е, Рос… това е моят съпруг… може да се грижи за себе си у дома. Но не може да шофира, тъй че аз го водя и го прибирам оттук. Имаме малка рекламна агенция в града и аз работя там. Той се опитва да помага, но не е лесно. — Тя въздъхна. — Просто трябва да правим каквото можем, това е.
— Рекламна агенция „Уилър“? — възкликна момичето. — На Чърч Стрийт? Знам я, разбира се. Татко е работил с нея. Значи твоят съпруг е господин Уилър?
Лесли кимна.
— Предполагам, че ти самата си доста притеснена финансово — каза Шийла.
Лесли направи гримаса.
— Доста.
Момичето отвори списанието, което държеше в скута си.
— Е, ако имахме парите на тоя приятел — каза тя, сочейки към една снимка на корицата, — грижите ни щяха да отпаднат.