Лесли се наклони към нея, за да погледне. Беше брой на списание „Таим“, а снимката на корицата бе на Джордан Лазаръс. Заглавието гласеше „Спасителят на гетата?“. Подзаглавието, явно за усилията на Джордан Лазаръс да повлияе на определени среди в Конгреса, които да гарантират подкрепа на проекта му за облагородяване на централните райони в големите градове, беше с твърде дребен шрифт и Лесли не успя да го прочете от мястото си.
Тя пребледня леко, но успя да се овладее. Джордан Лазаръс изглеждаше на милиони километри от тази мрачна чакалня с нейните пластмасови столове, с оръфаните й списания и очукания телевизор.
— Да — въздъхна тя. — Не се съмнявам, че си права.
Момичето нервно поклати крак — носеше маратонки — докато гледаше списанието.
— Винаги съм се питала какво ли е да си богат — каза тя. — Цял живот съм се напъвана само за да свържа двата края и не ми е оставало време да мисля за нещо друго. Как ти се струва, какво ли е да си тъпкан с пари, ама наистина?
Сега Лесли гледаше право пред себе си. Изглеждаше някъде много далеч. Полагаше усилие да не гледа към снимката на Джордан.
— Не знам — отвърна тя. — И аз не мога да си го представя.
— Е, сигурно и те си имат проблеми — продължи Шийла Фей. — Татко обичаше да казва, че парите просто смъкват цената на големите проблеми, но не ги премахват.
Лесли се усмихна унило.
— Така си е — отвърна тя. — Все едно, никога няма да разбера. — С болезнена яснота си даваше сметка колко им струваше лечението на Рос. Нужните за него разходи бързо приближаваха удобния им начин на живот в предградията към ръба на бедността.
На фона на студения безразличен свят извън прага на това помещение Лесли се почувства странно спокойна тук в компанията на тази изпълнена със съчувствие непозната. Сближаваше ги дори общото им нещастие.
Побъбриха още малко и после се умълчаха. Момичето седеше с кръстосани крака и нервно въртеше стъпало, докато четеше списанието. От нея лъхаше на цигари, но откакто Лесли бе в чакалнята, не беше палила.
Лесли интуитивно хареса Шийла и вече се канеше да я покани на кафе следващия път, когато се видеха тук в болницата. Но преди да каже каквото и да било, Шийла се надигна.
— Извинявай, знаеш ли къде има тоалетна? — попита тя.
— В дъното на коридора, вдясно — отвърна Лесли.
Шийла излезе, като преди това хвърли броя на „Таим“ на масичката.
Лесли седеше и се взираше в телевизионния екран. Играта още продължаваше, но тя не я виждаше. Чувстваше как списанието привлича погледа й като магнит. След миг тя се приведе напред и го взе. Пръстите й трепереха, когато образът на Джордан й се усмихна от корицата. Изглеждаше поостарял и малко по-слаб. Сякаш грандиозният успех му бе отнел нещо.
Но предишният Джордан не беше изчезнал. Лесли видя нежността в очите му, чувството за хумор и онази младежка миловидност, спечелила сърцето й толкова отдавна.
Тя затвори очи и притисна списанието до гърдите си за един мъчителен миг. После си помисли за Рос, който се подлагаше на тези ужасни тестове нататък по коридора, и го пусна в скута си.
После се облегна назад и впери поглед в бръмчащия телевизор, като полагаше отчаяни усилия да се овладее. Напрегнатите гласове на лекари и сестри нататък по коридора й помогнаха да си припомни къде се намира. Нито за миг не й хрумна, че през последните шейсет секунди — времетраенето на нейната миниатюрна пантомима със списанието, тя бе наблюдавана.
Лесли не видя повече Шийла Фей. Няколко минути по-късно Рос излезе и тя го отведе вкъщи. По пътя му спомена, че в чакалнята се е запознала с едно симпатично момиче, чийто баща бил с инфаркт. Рос не можа да си спомни човек е фамилия Фей. От друга страна, толкова много пациенти влизаха и излизаха от помещението, където се правеха тестовете, че никак не беше трудно някой да бъде пропуснат.
През този ден Лесли повече не се сети за симпатичната Шийла Фей. Беше твърде заета с грижите си по Рос.
В резултат на което изобщо не й хрумна да се запита как така една млада жена, която редовно идва в болницата в продължение на две години, няма да знае къде е дамската тоалетна.
Лесли бе твърде затормозена, за да мисли за подобни неща.
Колкото до Джил Лазаръс, тя седеше зад волана на собствената си кола и наблюдаваше как комбито на Лесли бавно излиза от паркинга.
Последният въпрос в мислите на Джил тази сутрин получи своя отговор. Не само че получи потвърждение на онова, което подозираше, идвайки тук, но събра и страшно много впечатления от няколкото минути с Лесли Уилър, които бяха безценни за нея с оглед на онова, което възнамеряваше да направи.
Тя запали двигателя и хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Знаеше, че ако го обърне към себе си, щеше да види онова, което видя в огледалото на банята онзи ден, когато Кал Уедърс й донесе истината за Джордан и Лесли. При тази мисъл потръпна. Знаеше, че ако види отново онова лице, ще трябва да се самоубие.
Нейният най-голям враг сега бе огледалото. Ако му позволеше да я види такава, каквато бе в действителност, с нея беше свършено.
Последната й надежда, единственият й шанс се криеше в едно преобразяване.
50
Ню Йорк, 10 февруари 1979 г.
Изминалият ден бе тежък за Джордан Лазаръс.
Сутринта и след обяд имаше съвещания със сенатори и представители от Илинойс, Ню Йорк, Калифорния, Охайо, Джорджия и Мичиган — щатите с най-големи градове в страната — както и продължителен обяд с най-приближения съветник на президента по вътрешна политика.
Джордан бе изразходвал почти нечовешка енергия и убедителност, за да спечели подкрепата на тези влиятелни мъже за законопроекта „Лазаръс“ в Конгреса. Беше им предложил услуги, които при други обстоятелства те щяха да бъдат щастливи да приемат. Но не успя да предизвика реакцията, която се надяваше да му предложат. Всички те бяха приятелски настроени, отзивчиви и впечатлени както от логиката на Джордан, така и от неговата енергия. И като представители на щати, чиято икономика зависи от добруването и жизнеността на големите градове, те искрено подкрепяха законопроекта „Лазаръс“. Бъдещето на техните щати зависеше от него.
Но знаеха също, че оглавяващият мнозинството в Сената изтъкнат член на сенатските комитети по финанси и разпределяне на средства и близък приятел на президента още от студентските им години в Йейл е яростен противник на проекта „Лазаръс“ и използва цялото си влияние в двете камари на Конгреса, за да осуети прокарването му.
Оглавяващият мнозинството беше родом от Уайоминг, щат без големи градове. Той се опасяваше, че прокарването на проекта „Лазаръс“ ще отклони ценни федерални средства от собствения му щат и по този начин ще го злепостави пред неговите избиратели. През последните години политическият му рейтинг у дома падаше заради собствената му доста семпла избирателна кампания, както и заради появата на някои агресивни млади опоненти в рамките на партията му. Това едва ли беше времето да подкрепи прокарването на един законопроект, който сериозно би могъл да разгневи неговите обикновени поддръжници.
Само че неговото влияние вътре в Конгреса бе значително. И дори най-големите ентусиасти по отношение на проекта „Лазаръс“ не посмяха да гласуват в негова подкрепа, след като лидерът на мнозинството не беше спечелен.
До този момент Джордан, въпреки личния си чар, финансова мощ и популярност в обществото, не бе успял да го постигне. Лидерът на мнозинството бе вироглав човек.
Друга година, ако Конгресът не беше същият, проектът на Джордан щеше да мине без проблем. Но в този конкретен исторически момент с обструкциите, които създаваше лидерът на мнозинството, законопроектът „Лазаръс“ нямаше никакви реални шансове да бъде одобрен.
Джордан се прибра у дома изтощен. Никога до сега работата не му беше изглеждала толкова тежка или безнадеждна. Въпреки че именно този проект го беше спасил от мъката след загубата на Лесли, сега му се струваше, че бе отхапал прекалено голям залък. Започваше да се отчайва. Представата му за реконструкцията на градовете бе по-ясна от всякога, но борбата да пласира идеята си на себични политици и водещи фигури от света на бизнеса я караше да изглежда по-невероятна и нереална от когато и да било.
Тази вечер Джордан искаше горещ душ и силно питие. Освен това искаше да се види със съпругата си, да я вземе в обятията си и да се опита да забрави черната работа през изминалия ден.
Той превъртя ключа си и отвори входната врата, фоайето тънеше в мрак.
— Дойдох си, скъпа — извика той по своя закачлив начин, остави дипломатическото си куфарче и си съблече палтото.
Окачи го във вградения гардероб и се огледа из тъмната всекидневна. Джил не се виждаше никъде. Тръгна по коридора към кухнята. В апартамента не се долавяше нито звук. Запита се дали не беше заспала. Това не беше обичайно за нея. Тя никога не заспиваше толкова рано. Може би беше излязла.
Надзърна в спалнята. Вътре беше тъмно. Застина в тишината и се замисли. Къде можеше да бъде Джил? Възможно ли бе да е излязла някъде?
Джордан усети, че го обзема тревога. Напоследък Джил беше станала някак особена. Беше напрегната, сприхава и потайна. Той се беше опитал да я предразположи да сподели с него чувствата си, но тя се беше затворила в себе си. Собствената му тежка работа и изтощение му бяха попречили да намери време да си поговори с нея и сега се почувства твърде нехаен като съпруг.
Тръгна нататък по коридора, като проверяваше спалните за гости. Всички тънеха в мрак. Тишината в апартамента бе потискаща. Приглушените шумове на града отвън само засилваха мрачната и някак зловеща атмосфера вътре.
Най-накрая Джордан стигна до солариума. Вътре беше тъмно. Най-малко тук очакваше да намери Джил в този час. Тя рядко влизаше в това помещение след здрачаване.
Джордан отвори вратата. Огромният прозорец към Ийст Ривър изникна пред него, осветен от сиянието на града отвън. В мига, преди да светне лампите, му се стори, че отстрани долови някакви очертания. Но докато се запита какво може да е това, вече беше твърде късно.