В известен смисъл нямаше нищо чудно. Страстта, която я бе съединила с Джордан предната вечер, бе като земетресение. След това се чувстваха толкова изтощени, че заспаха като деца един до друг в голямото легло.
Джил щеше да си спомня тази интимна близост до края на дните си. Беше като измислица, зловещо сливане, възпламенено от желание и срам, погълнало и двамата. Докато я обладаваше, Джордан бе като животно, обезумял.
А после вече лежеше, отмаляла от удоволствие, и знаеше, че нейният гамбит бе успял. Внушението, което му бе натрапила, наистина бе неустоимо. Той се оказа неспособен да му се противопостави. Беше се предал. Тя бе открила истината за него, а с тялото си и с любовните си стенания той я бе потвърдил пред нея. Двамата бяха голи заедно, голи както никога по-рано, а маските им смъкнати веднъж завинаги.
Джил се уплаши от онова, което бе успяла да постигне. И все пак с душата и тялото си тази сутрин изпитваше удовлетворение. Предишната вечер животът й във фалш бе достигнал апогея си. И по ирония на съдбата този фалш й бе разкрил истината. Истината за Джордан.
Следващият въпрос беше какво щеше да прави оттук нататък. Какво щяха да правят двамата. Лежа в леглото още половин час, разсъждавайки над това. После стана и тръгна с омекнали нозе към гардероба.
Когато отвори вратата, тя видя, че няколко костюма на Джордан липсваха. Както и няколко ризи, панталони и бельо.
Джил усети, че я побиват тръпки. Беше го притиснала твърде много. Изплашен от онова, което го бе принудила да направи, той бе побягнал. Но щеше да се върне. Джил не се съмняваше в това. Вече не можеше да й се противопоставя. Предишната вечер тя бе открила оръжие, срещу което той нямаше защита.
Върна се в леглото. Остана там дълго, премисляйки възможностите си за избор. После се обади на Джордан в офиса. Казаха й, че е на заседание и ще й позвъни по-късно.
Тя сложи кафе на котлона и си взе душ. Облече се и си изпи кафето, докато чакаше телефона. Чака цяла сутрин, после и следобеда. Не се обади никой.
В четири часа получи бележка, донесена от един служител на Лазаръс, който дойде да вземе още някакви негови дрехи и тоалетни принадлежности.
Бележката бе с почерка на Джордан.
„Сега разполагаш със себе си — гласеше то. — Нямаме какво повече да си кажем. Моите адвокати ще те потърсят.“
И никакъв подпис.
Джил наблюдаваше как пратеникът си тръгва с още един куфар, пълен с вещи на Джордан. Надрасканите думи „Сега разполагаш със себе си“ отекваха в гърдите й като съдбоносен камбанен звън. Джордан сигурно знаеше, че самотата бе най-страшното наказание, което можеше да й наложи. Думите му бяха преднамерено красноречиви, жестоки.
Когато остана сама, тя отиде в спалнята, където съпругът й я беше любил предишната вечер. Застана пред голямото огледало и се погледна.
Образът й все още носеше следите на безумието от отминалата нощ. Косата бе на Лесли. По лицето й все още стояха следи от грима, който бе използвала, за да завърши илюзията: Дори стойката на тялото, погледът й напомняше за съвършенството на нейното изпълнение.
Но това не беше Лесли. Това бе Джил. Огледалото й намигна в отговор, като отхвърли всички нейни илюзии и й напомни за единствената реалност, която за нея бе просто непоносима.
Тя беше сама.
51
Месец и половина по-късно Джордан не беше виждал Джил, нито си позволяваше да мисли за нея.
Не за първи път Джордан Лазаръс се хвърляше да търси спасение в работа.
Работеше по осемнайсет часа в кабинета си, повечето време на телефона, търсеше съдействие, осъществяваше връзки или уреждаше заседания. Останалото време прекарваше в безмълвен размисъл, след като изключваше телефона си и забраняваше на секретарката си да го безпокои по какъвто и да било повод.
Мислеше само за законопроекта „Лазаръс“ и за оръжията, които можеше да използва, за да уреди прокарването му. Това бе последната битка на Джордан Лазаръс срещу света. И Джордан бе твърдо решен да я спечели.
В същото време мисълта за Джил нито за миг не проблясваше в ангажираното му съзнание. Казваше си, че един проект, способен да промени лицето на цяла нация, е много по-важен от незначителните емоции на една семейна двойка, чиито брак и бездруго скоро щеше да бъде разтрогнат.
Но тази поза на обективност бе просто параван, който скриваше истината. Всъщност Джил не бе напускала мислите на Джордан нито за миг. Нейната сянка витаеше над всичките му грижи и действия. И по тази причина онова, което Джордан вършеше през този период, носеше белега на отчаянието.
Сега в него се настани огромна, гневна студенина, която му осигуряваше ледено самообладание във всичките му начинания с други хора. Може би защото бе погребал собствените си чувства така дълбоко в себе си, той виждаше шахматната дъска на своя професионален живот е почти нечовешка яснота.
Предизвикателството, което се бе изправило срещу него, бе най-важното в живота му, а залозите бяха по-високи от всичко, което бе видял досега в своята бизнес кариера. Този път на везните беше самата история. Личните интереси на Джордан не играеха никаква роля в плановете му. Единствената му грижа бе добруването на страната му.
Накрая Джордан Лазаръс бе станал мечтател, точно както бе предсказала Мег. Посредством обиколния път на действие и практическа амбиция той най-накрая бе успял да нарисува своята картина, да напише стихотворението си. Тази картина бе проектът „Лазаръс“.
Въпреки това последният щрих никога нямаше да бъде нанесен, докато ключовата пречка на пътя му не бъде премахната. А тази пречка бе оглавяващият мнозинството в Сената на Съединените щати.
Вероятно поради историческата значимост на отправеното към него предизвикателство или поради дълбоката лична криза, която се опитваше да преодолее, Джордан този път успя да намери разрешението на загадката.
Той измисли находчив заместител, който щеше да отслаби съпротивата на оглавяващия мнозинството по отношение на проекта „Лазаръс“. Включваше план за преместването на една от най-големите международни корпорации „Лазаръс“ в щата Уайоминг. Само този ход щеше да осигури на щата двайсет хиляди работни места и милиони долари приходи.
Планът, освен това изискваше в Уайоминг да се открият нови основни клонове на една от най-богатите банки на Джордан. Друга сделка включваше комуникационен филиал на Лазаръс да закупи една от най-големите телевизионни станции в Уайоминг и да започне излъчването на част от програмата й по новата кабелна мрежа, която Джордан бе открил предната година.
Това бе само началото. Джордан предложи феноменален пакет от финансови планове, които щяха да направят чудеса за икономиката на Уайоминг и щяха да допринесат съществено за модернизирането на невъобразимо остарялата индустриална и финансова база на щата. Това щеше да бъде най-същественият успешен ход, предприеман от щата от времето преди Депресията.
Но сделката, която Джордан предлагаше, бе по-сложна, отколкото изглеждаше. Скритите преимущества лично за лидера на мнозинството бяха огромни. Почти всеки елемент от многостранната оферта беше свързан с банки, в които той бе в делови отношения, или с компании, в които беше акционер или член на управителния съвет. Предложението на Джордан включваше многообразни и привидно невинни делови инициативи, полезни за Уайоминг, но и косвено носещи милиони долари в джоба на оглавяващия мнозинството, което щеше да увеличи значително личното му състояние.
Колкото и да беше съблазнителен, този пакет от инициативи можеше и да не спечели лидера на мнозинството, ако бъдеше предложен от самия Джордан. Но точно в този пункт Джордан бе избрал да нанесе своя решаващ удар.
Пакетът бе представен най-общо не от Джордан, а от самия президент в овалния кабинет след цял час сърдечни разговори между него и лидера на мнозинството и общи спомени за студентските им години в Йейл.
Онова, което Джордан започна сам, бе довършено от президента. А той го направи с абсолютна убеденост и без особени скрупули, защото прокарването на проектозакона „Лазаръс“ бе от решаващо значение за бъдещето на ръководената от него нация, както и за собствените му шансове за победа в изборите през следващата година.
В рамките на двайсет и четири часа след личната си среща с президента лидерът на мнозинството заяви пред своите колеги от Сената, че подкрепя категорично и с целия си авторитет законопроекта за реконструкция на вътрешността на големите градове, предложен от Джордан Лазаръс. Обеща, където е възможно, да използва силови методи и ако трябва, да изиска съдействие за три десетилетия с цел проектът да мине през Конгреса и да получи одобрението на Белия дом.
Всевъзможните възражения на конгресмените, насочени срещу спорния законопроект, рухнаха за една нощ. В Сената съпротивата отслабна значително. В негова защита бяха произнесени цветисти речи и резултатите от гласуването на комитета бяха 27 на 2 в подкрепа на прокарването на законопроекта „Лазаръс“.
За броени дни стана пределно ясно, че законопроектът ще бъде прокаран в двете камари на Конгреса. Президентът даде да се разбере, че той няма да упражни правото си на вето над законопроекта, в случай че последният бъде одобрен. Вътрешни хора, приближени до Върховния съд, увериха поддръжниците на законопроекта, че не съществува опасност от евентуални конституционни ограничения за приложението му.
Експертите по градско планиране, както и специалистите по данъчно облагане и икономическа теория дискутираха оживено възможните резултати от реализирането на революционния законопроект. Статии за Джордан Лазаръс и за неговия фантастичен проект за вътрешните градове се появиха в политическите и икономическите списания, както и в някои популярни издания. Цялата нация постепенно заживя със съзнанието, че Конгресът е на път да приеме проект с епохално значение.
Мечтата на Джордан Лазаръс обещаваше да се превърне в реалност.
В един леко ветровит четвъртък в края на март Джордан приключваше поредния ден, прекаран в приемане на поздравления по телефона от цялата страна, и вече се готвеше да напусне кабинета си.