Когато стана от бюрото си, Джордан внезапно си даде сметка колко бе изтощен. Виеше му се свят. През деня бе твърде зает, за да отдели време за обяд. Явно трябваше да започне повече да се грижи за себе си. Сега вече имаше основателна причина да се върне към живота. Свръхнатоварването от последните няколко седмици трябваше да отстъпи място на спокоен и ритмичен ход, без прекомерно напрежение. Досега се бе опитвал да надбяга собствените си демони. В бъдеще щеше да гони една мечта, която придаваше нов смисъл на целия му живот.
С тази мисъл в съзнанието си той напусна вътрешния си кабинет.
И застина намясто, тъй като видя, че има неочакван посетител.
Беше Джил.
Джордан отвори широко очи. Не беше виждал съпругата си от месец и половина. Смяташе, че повече няма да се срещнат. Неговите адвокати й бяха писали, но досега не бяха получили отговор.
Джил изглеждаше бледа и изпита. Виждаше я за пръв път от онази нощ, в която му се беше представила в безумното си превъплъщение, нощ, която през остатъка от живота си настоятелно щеше да се опитва да забрави.
— Не съм очаквал да те видя тук — каза той.
— Здравей, Джордан.
— На какво дължа това удоволствие? — Почувства огромната студенина, която му даваше сила да я отхвърли.
Тя стана и направи крачка към него. Погледът в очите й беше особен, нещо средно между предизвикателство и молба.
— Имам новини — каза тя. — Бих искала да поговоря с теб за момент.
Той повдигна вежди с подчертано високомерие.
— Странно. Смятах, че вече сме изчерпали новините си, Джил. Нима има още изненади?
Тя изглеждаше искрено наранена от сарказма му.
— Тогава може би ще е по-добре да тръгвам.
Никога не я беше виждал толкова покъртителна. Беше плаха и беззащитна, като сянка на предишната Джил. В този момент я съжали.
Но нямаше да си позволи да се размеква спрямо нея. Никой в живота му не го беше наранявал така, както го бе сторила тази жена. Беше се омъжила за него чрез измама. Беше проникнала отвъд защитната стена, с която бе оградил чувствата си, точно когато имаше най-голяма нужда да бъде силен и после бе разголила собствената му вманиаченост по начин, който бе разбил сърцето му. Той не я мразеше, но не можеше да понася отново да вижда лицето й или да чува гласа й. Просто искаше да изчезне от живота му.
— Добре — отвърна той студено. — Щом така смяташ.
Приближи се към нея. Самият акт на намаляване на физическото разстояние между тях го изпълваше с погнуса. Винаги щеше да гледа на нея като на някаква зла магьосница, която бе нахлула в живота му по силата на невъобразимо лош късмет и почти го беше съсипала.
Взе шлифера и й го подаде. Тя го пое с трепереща ръка и се опита да го облече. Забравяйки, че е домакин, той я наблюдаваше, без да й предложи помощ. Тя се затрудни с ръкава; той възвърна самообладанието си и се пресегна да й помогне.
Долови, че както беше застанала с гръб към него, тя каза нещо. Думите, изречени съвсем тихо, бяха заглушени от шумоленето на дрехата й.
— Какво? — попита Джордан.
Тя се обърна и вдигна поглед към него.
— Казах, че съм бременна.
Гледаше го с ясни, немигащи очи. Джордан отстъпи крачка назад, сякаш думите й му бяха подействали като плесница.
После си наложи да се овладее.
Бременна. Никога не беше свързал значението на тази дума с Джил. Тя беше сирена, да. Прелъстителка. Но майка? Идеята му се струваше абсурдна.
С надежда да се защити срещу подобна възможност, той потърси най-жестоките думи, които можеше да й каже.
— Откъде знаеш, че е мое?
Тя се усмихна тъжно.
— Твое е, Джордан.
Той отстъпи още крачка назад, като я гледаше втренчено.
— Защо трябва да ти вярвам? — попита той. — Никога не си ми казвала истината. Защо сега да е по-различно?
Той говореше бързо, сякаш за да възпре думите, които неминуемо щяха да бъдат изречени от устата й. Джил търпеливо го изчака да свърши.
После, без да го гледа, промълви:
— Онази нощ. Беше през онази нощ.
Гняв, нажежен като разтопена стомана, избликна в съзнанието на Джордан. Искаше да убие тази жена заради онова, което му беше причинила. Но сега по някакъв начин усети, че му казва истината. Това го накара да я намрази още повече, но разруши защитната стена, която така внимателно бе издигнал срещу нея.
— Ти си лъжкиня — изрече той неубедително.
Джил само поклати глава. Изглеждаше много малка и крехка, но притежаваше оръжие, на което той не можеше да противостои.
— А дори и да ми казваш истината — продължи той, — това няма да промени отношенията ни.
Лъжата, изречена от устните му, прозвуча кухо. Той си даваше сметка, че онова, което му бе съобщила току-що, променяше всичко. С изключение на омразата му към нея, която никога нямаше да се уталожи.
Настъпи продължително мълчание. Стояха само на две стъпки един от друг. Ако можеше, би издигнал цял свят между себе си и нея. Призляваше му, че я вижда пред себе си.
— Какво смяташ да правиш? — попита тя накрая.
Звукът на думите й го изпълни с желание да я удуши. Но тя носеше собственото му дете. Беше безсмислено да я убива.
— Освободи се от него — каза той с треперещ глас.
Тя го погледна.
— Наистина ли го мислиш?
За нея той беше прозрачен, разбира се. Беше сигурен, че бебето е негово. Знаеше дори кога е заченато. Щеше да помни тази нощ цял живот.
Погледна я мрачно. Тя вече му бе причинила неизразима мъка със своите лъжи, с изкусните си маски и с всепроникващия лъч на интуицията си, която й позволяваше да вижда в душата му. Тя бе въплъщение на съвършения фалш. Заради нея той също бе станал фалшив. И нищо, което занапред можеше да се присъедини към двамата, нямаше да бъде в състояние да ги промени.
Но тя носеше неговото дете.
— Не — каза той, победен. — Не, не го мисля.
Погледна я ужасен. Кристалните дълбини на очите й се разшириха, сякаш за да го погълнат. В този миг изглеждаше по-красива и по-ужасна от всякога.
Противоречиви сили тласкаха Джордан към съпругата му и в същото време с непреодолима сила го отдалечаваха от нея. А той бе изтощил всичките си сили само за да се владее.
Колкото до Джил, тя остана неподвижна, вперила поглед в него. Шлиферът скриваше крехкото й тяло, което го бе хипнотизирало със своя чар, омърсило е измамността си и сега съхраняваше ембриона на собственото му дете.
— Добре — каза Джордан, — добре.
Никой не се помръдна. Съпруг и съпруга се взираха в очите си, разделени от бездна, вечна като живата плът, която ги свърза заедно, този път завинаги.
52
Джонсънвил, щата Лонг Айлънд
На 30 март 1979 година Рос Уилър получи нов инсулт.
Загуби част от двигателните функции, които бе възстановил в лявата страна на тялото си след месеци рехабилитация, и „пропадна“ на някои въпроси от когнитивните тестове, които преди това не му създаваха затруднения.
Лекарите окуражаваха Лесли с думите, че подобни епизоди са нещо обичайно за пациентите с инсулт и представляват известно „влошаване“, с което болните и семействата им просто трябва да се примирят. Лесли не беше убедена във версията, която й се поднасяше, но нямаше нито средствата да потърси друго мнение, нито смелостта да го изслуша. Тя се вкопчи с детска доверчивост в оптимизма на лекарите, въпреки че вътрешно чувстваше зловещата истина, която те се опитваха да й спестят.
Рос трябваше да остане две седмици в болница за наблюдение и поредните тестове. Цената на тази хоспитализация щеше да принуди Лесли да вземе втора ипотека върху къщата, може би да потърси заеми от някои далечни роднини на Рос или свои. Неудобството да иска пари не я потискаше толкова, колкото развитието на болестта на съпруга й. Ужасяваше се при мисълта, че краят на живота й с него наближава. Половината от времето й бе изпълнено с отчаяни опити да го отрече, а другата половина — с усилия да се подготви за онова, което я очакваше.
През този ден тя излезе от стаята на Рос към обяд и му каза, че няма да се върне преди вечерните часове за посещение. Обясни му, че имала много работа в офиса. Заради последните събития била изостанала от графика за редица поръчки.
Рос прояви съчувствие и сам я подкани спокойно да си свърши работата, дори това да означава, че този ден повече няма да се видят.
— И накарай тези момичета поне малко да те облекчат — добави той. — Кажи им, че шефът им така е наредил.
Той стисна ръката й. И двамата се страхуваха, но Рос бе по-смелият от двамата. Въпреки че изглеждаше по-слаб и лицето му бе изкривено от това изражение на вътрешна болка, което толкова безпокоеше Лесли, той беше издигнал щита на своето чувство за хумор около тях двамата и помагаше да държат отчаянието й на разстояние.
Лесли го прегърна силно.
— Толкова те обичам — прошепна тя тревожно.
— И аз те обичам, момичето ми — отвърна той.
В очите й имаше сълзи, когато му махна от прага. Той беше забелязал това у нея още след първия удар, тази вълнуваща неспособност да сдържа сълзите си всеки път, когато се налагаше да се разделят.
Лесли не отиде в офиса. От болницата веднага потегли с колата към експресната магистрала на Лонг Айлънд и успя да стигне до Фармингтън за по-малко от час, като през цялото време се движеше с твърде голяма скорост.
Когато пристигна — Клиф Байър беше на работа, но Джорджия беше у дома с Тери.
Лесли не можа да скрие изненадата си при вида на малкото момченце. Краката му се бяха удължили, лицето му бе станало по-тясно, а в очите му се бе появила някаква особена зрелост, която тя не бе забелязвала до този момент. Не го беше виждала почти половин година. Болестта на Рос поглъщаше до такава степен времето и вниманието й, че тя не се беше обаждала на семейство Байър от месеци.
Джорджия знаеше за проблемите на Лесли и я посрещна с топла и съчувствена прегръдка.
— Как е Рос? — попита тя, снишавайки глас.
— Добре, доколкото позволява състоянието му, струва ми се — отвърна Лесли шепнешком, за да скрие от малкото момче тревогата в гласа си.